Оливър Боудън
Подземен свят (7)

7.

Всяка нощ Призрака се прибираше вкъщи по един и същи път — по Ню Роуд и край църквата Марилбоун. Сред изронените и хаотично разпръснати из двора й надгробни плочи имаше една, към която той винаги поглеждаше.

Ако камъкът стоеше прав, както през повечето вечери, значи нямаше послание. Ако бе наклонен надясно, сигнализираше опасност. Просто опасност. От Призрака зависеше да разбере каква точно.

Наклонена наляво, плочата му съобщаваше, че опекунът му иска да го види — в обичайното време на обичайното място.

След въпросната проверка Призрака изминаваше петте мили до Уопинг, където се намираше домът му — тунелът под Темза.

Наричали го едно от великите чудеса на света и дори над земята той изглеждаше внушително сред другите сгради — заострена осмоъгълна постройка от мрамор, служеща като преддверие. Влизайки през вратите, които никога не се затваряха, той прекосяваше мозаечния мраморен под към наблюдателницата. През деня пешеходците плащаха по пени, за да минат през нея и да се спуснат по стълбите към тунела. Не и нощем. Въртящата се месингова бариера бе затворена, но Призрака я прескочи, както правеха всички други.

Всички призрачни среднощни обитатели на тунела.

Мраморните стъпала, виещи се през прохода, бяха заледени и той заслиза по-внимателно от обикновено към първата площадка, после към следващата и най-накрая стигна дъното — голямата ротонда на повече от сто и петдесет стъпки под земята. Навремето тя била обширна и пищно украсена; сега беше само обширна. Стените бяха мръсни, статуите — почернели. Годините си бяха казали думата.

Въпреки това гледката впечатляваше — ниши, издялани в грапавите хоросанови стени. В тях, свити до кожени торби, спяха хората на ротондата — фокусници, ясновидци, жонгльори, които през деня натрапваха уменията си на посетителите на прочутия тунел.

Първи по рода си на света, тунелът под Темза се простираше от Уопинг до Ротърхайт. Строежът му, продължил седемнайсет години, изправил пред множество изпитания инженера Марк Брюнел, а синът му Изамбард едва не се удавил при поредното наводнение, препънало усилията им. И двамата се надявали конски впрягове да минават по подземния път, но цената се оказала твърде висока и той станал туристическа атракция. Посетителите плащаха по пени, за да изминат хилядата стъпки под Темза, и цяла подземна индустрия бе възникнала, за да ги обслужва — индустрия, изискваща контрол.

Призрака се придвижи от преддверието до черната паст на тунела, чиито две арки зееха срещу него като дула на пистолет. Проходът бе широк и с висок таван, ала тухлените стени сякаш го притискаха и всяка крачка се превръщаше в ехо. Не след дълго атмосферата се промени рязко. През деня стотици газови лампи прогонваха мрака, но нощем единственото осветление бяха мъждукащите свещи на обитателите на тунели — улични търговци, оракули, танцьори, дресьори, певци, клоуни. Казваха, че всяка година по два милиона души слизат в тунела. Намереха ли си място тук, бездомниците го пазеха ревниво, да не би друг да им го отнеме в тяхно отсъствие.

Вървейки с отекващи по каменния под стъпки, Призрака оглеждаше отпуснатите тела на уличните търговци и артисти. Надничаше в нишите и огряваше с фенера си спящите под сводовете по цялото протежение на тунела.

Вътре съблюдаваха стриктна йерархия. Търговците заемаха нишите до входа на тунела. По-навътре се настаняваха скитниците, просяците, клошарите; още по-навътре — крадците, престъпниците и бегълците.

На сутринта търговците, за чието занятие бе от полза в тунела да не се подвизават мръсни бездомници, помагаха ентусиазирано на полицаите да го разчистят. Престъпниците и бегълците така или иначе изчезваха от тъмно. Останалите — клошарите, просяците и уличниците — разтриваха очи и мърморейки, събираха оскъдните си притежания и се подготвяха за поредния ден на оцеляване.

Фенерът на Призрака се задържа над спяща фигура в тъмна ниша. Следващата бе празна. Фенерът описа дъга да освети сводовете по средата на тунела. Те също пустееха, поглъщайки светлината, която танцуваше немощно по тухлите.

От мрака долетя шумолене и Призрака вдигна фенера над свит до стената силует.

— Привет, господин Бхарат — прошепна му малко момче.

Призрака приближи до него и извади изпод куртката си дебел комат хляб.

— Привет, Чарли — поздрави той и подаде хляба на детето.

То трепна леко, свикнало да получава плесници и пестници от възрастните, после взе хляба, втренчено в Призрака с благодарни очи. Захапа го предпазливо след миг колебание.

Повтаряше се всяка нощ. Трепване, предпазливост, признателност. И всяка нощ Призрака, който не знаеше нищо за момчето, освен че живее сред насилие и грубост, му се усмихваше и казваше:

— До утре вечер, Чарли. Пази се.

Със свито сърце и тази нощ Призрака остави детето в нишата му и продължи напред.

Не след дълго спря отново. В друга ниша лежеше мъж със счупен крак, паднал по заледените стъпала на ротондата. Призрака бе наместил костта и сега, затаил дъх да не вдишва вонята на изпражнения и пикоч, клекна да провери дали шината е на място и дали кракът се възстановява.

— Добро момче си ти, Бхарат — изръмжа пациентът му.

— Ял ли си? — попита Призрака, опипвайки крака; не се отличаваше с деликатно обоняние, но Джейк наистина смърдеше.

— Маги ми донесе хляб и плодове — отговори той.

— Какво щяхме да правим без нея? — почуди се гласно Призрака.

— Щяхме да измрем, момче, това щеше да стане.

Призрака се изправи и се престори, че поглежда назад към входа на тунела, за да поеме глътка чист въздух — сравнително чист.

— Кракът ти е по-добре, Джейк — отбеляза той. — Още два дни и ще можеш да се изкъпеш.

Джейк се ухили.

— Толкова ли е зле?

— Да, Джейк. — Призрака го потупа по рамото. — Толкова.

Продължи напред към вътрешността на тунела, докато стигна до последната ниша, използвана за нощувка. Тя принадлежеше на него и на Маги. На шейсет и две Маги можеше да му бъде баба, но двамата се грижеха един за друг. Призрака носеше храна и пари и всяка нощ запалваше свещ и учеше Маги да чете.

Тя пък беше майката на тунела — гръмогласен застъпник на Призрака в случай на нужда, достолепна, вдъхваща страхопочитание персона. Никой не би посмял да й се опълчи.

Малцина се осмеляваха да пристъпят отвъд този предел. Зад него се простираше мрак и неслучайно Призрака се бе установил тук. Домът му служеше като аванпост, откъдето той бдеше над спящите и ги пазеше от злодеи и злодеяния, от хората извън закона и от бегълците, търсещи подслон в по-тъмните дебри на тунела.

Преди да дойде, разбойниците нападаха обитателите на тунела. Мина време и се проля кръв, но в крайна сметка Призрака сложи край на това.