Оливър Боудън
Подземен свят (48)

48.

— Ще те приемем в Ордена на тамплиерите — каза Кавана.

Той, Марчънт и двама от главорезите — Харди липсваше — бяха отвели Призрака в усамотен край на строителната площадка, да проведат спешна делова среща.

— Благодаря, сър. — Призрака сведе чело, изпълнен с омерзение към себе си.

Когато вдигна отново глава и срещна погледа на Кавана, съзря в очите му нещо странно, напомнящо присмех.

— Първо обаче имам задача за теб.

— Да, сър — отвърна Призрака със спокойно изражение, макар да усети как сърцето му затуптява по-бързо. Часът удари, помисли си.

Кавана даде знак на хората си да останат там, където са, хвана Призрака за ръката и го поведе настрани — към оградата около изкопа. Зад нея чакаше каретата му. Харди ги погледна мимоходом и продължи да разчесва гривата на коня.

Далеч от шумотевицата, Кавана подхвана с по-тих глас:

— Ще ти съобщя информация, известна само на членове на Ордена на тамплиерите. Още не си приет официално в организацията и по право не би трябвало да ти я разкривам, но ти доказа, че мога да разчитам на теб, а задачата е спешна. С други думи, трябва да се изпълни, преди Съветът да се събере, за да одобри приемането ти. Винаги съм се уповавал на интуицията си и тя ми подсказва да ти се доверя, Бхарат. У теб виждам много от себе си.

Призрака си позволи да изпита тържество. Всичките му усилия, месеците, докато живееше в тунела и играеше ролята на Бхарат Сингх, най-сетне го бяха довели дотук.

Кавана продължи:

— Навярно си се досетил, съдейки и по моето присъствие, че този изкоп е от по-съществено значение, отколкото изглежда на пръв поглед. Подземната железница ще бъде изградена, разбира се, и ще пожъне успех, но има и по-важна цел от строежа й.

Призрака кимна.

— Рицарите тамплиери в Лондон търсят артефакт, който вероятно е погребан по трасето на железницата. Да определим точното му местоположение се оказа трудна задача. Дори непосилна за мнозина. Да речем, че високият пост на Люси Торн в Ордена не е напълно заслужен, поне според мен.

— Люси Торн, сър?

Кавана го погледна остро и Призрака потисна желанието си да преглътне нервно. Да го изненада ли се опитваше директорът?

— Всяко нещо с времето си — продължи Кавана. — Тепърва ще участваш в срещите на ръководния съвет. Засега трябва да знаеш само, че Люси Торн е сред избраните висшестоящи тамплиери, чиято задача е да открият артефакта.

— Този… артефакт, сър… какво е предназначението му?

— Е, точно това е проблемът с древните ръкописи. Понякога са коварно противоречиви и неясни. Оставят подробностите на въображението. Споменават само, че притежателят му придобива огромно могъщество. И навярно няма да се учудиш, че не бих позволил да попадне в чужди ръце. Друг е въпросът кой ще застане до мен, когато се озове в моите.

— Надявам се да съм аз, сър — каза Призрака.

Погледна към каретата. Харди тъкмо прибираше четката в сандъка за багаж. Преди да затвори капака обаче, взе нещо друго оттам и го пъхна в джоба си.

— Е, зависи — сви рамене Кавана.

Двамата повървяха мълчаливо. Призрака наблюдаваше Харди. Той провери сбруята на коня, отдалечи се от каретата и тръгна към портала. Изблъска от пътя си млада кибритопродавачка и срита работник, облегнат на стълба на вратата, който явно дремеше, нахлупил над очите си железничарско кепе.

— От какво зависи, сър?

— Зависи как ще изпълниш задачата си.

Харди прекосяваше поляната на петдесетина метра от тях.

— И каква е тя, сър?

— Да убиеш Чарлс Пиърсън.

 

 

Бяха преценили, че е твърде рисковано да се срещат; Призрака настояваше да не оставят нищо на случайността. Сега обаче положението се бе променило. Събитията се развиваха главоломно и трябваше да се посъветва с Итън. Ето защо, след размяна на послания посредством надгробната плоча в църковния двор, двамата асасини се срещнаха в Лайнстър Гардънс.

— Защо? — попита Итън. — Защо искат да убиеш Пиърсън?

— Церемониално убийство. Така поне твърди Кавана.

— Филантропите не са по вкуса им, а? Боже, няма да му позволят дори да види как откриват любимата му железница.

— Кавана е подготвил сценария, учителю. Подновихме работа след инцидента с клоаката и той реши да демонстрира на господин Пиърсън, че линията между Кингс Крос и Фарингдън Стрийт функционира безупречно. Нещо повече — иска да покаже новия закрит вагон и е планирал пътуване до Фарингдън Стрийт и обратно. В края на обиколката обаче, когато госпожа и господин Пиърсън тръгнат към кабриолета си, аз трябва да го убия.

— Но не и госпожа Пиърсън?

— Да.

Настъпи дълго мълчание.

— Какво мислиш? — попита най-сетне Призрака.

Итън си пое дълбоко дъх.

— Е, не е клопка. Едва ли смятат да те убият. За целта могат просто да те извикат в директорския кабинет. Тест е, предполагам.

Дланите на Призрака се изпотиха. Той преглътна тежко и се върна в душната стая в Амритсар — вкуси отново страха и видя зейналата за писък уста на Дани и кървавото острие в нея, озарено от лунната светлина.

Събра цялата си сила, за да изрече следващите думи. Заболя го, но все пак ги изрече.

— Ако е тест, със сигурност ще се проваля.

В отговор Итън затвори тъжно очи.

— Съвсем близо сме, Джаядип.

Гласът му прозвуча почти като шепот.

Призрака кимна. И той искаше да види артефакта. От години мечтаеше да стане свидетел на неземния му светлинен спектакъл. От друга страна обаче…

— Възможно е артефактът да е нищо и никаква дрънкулка. Дори тамплиерите не знаят какво представлява.

— Ръкописите са мъгляви. Нарочно са ги предавали така през вековете, та предците ни да се мислят за по-умни от нас.

— Да. Нещо подобно каза и Кавана.

— Колко прозорливо! Посочил е също, предполагам, че дрънкулка или не, истинската сила на артефакта е по-маловажна от ценността, която му се придава. Да, вярно е, че находката може да се окаже древна играчка, негодна за друго, освен да очарова стари дами и впечатлителни деца. От векове обаче асасините и тамплиерите се борят кой ще открие пръв артефактите и всички сме чували легенди за могъществото им — за диаманта Кохинор, за чудодейната Ябълка на Ал Муалим… Възможно е, разбира се, разказите да са преувеличени. Все пак нито един артефакт не се е оказал решаващ за войната. А древните автори са майстори и на хиперболите, и на недомлъвките.

— Родителите ми…

— Именно! Родителите ти са те люлеели на коленете си и са ти пълнели главата с разкази за неземното им могъщество. — Втренчи се в Призрака, който на свой ред го погледна учуден, сякаш не вярва на ушите си. — Иви е като теб — подсмихна се суховато Итън. — Артефактите са я омагьосали, както теб те е запленил глупавият диамант.

Призрака преглътна гнева и не продума.

— Важна е магията, разбираш ли? Примамливата идея! От това извира силата на артефакта. Всички ние, асасини или тамплиери, продаваме идеи на хората и мислим, че точно нашите идеи ще спасят света. Обединява ни обаче познанието, че артефактите крият тайните на Първата цивилизация. Огледай се… — Посочи бутафорната къща, в която седяха, и тунела, през който скоро щяха да потеглят подземните влакове. — Имаме парни машини. Не след дълго ще имаме електричество. Светът напредва с почти невероятно, немислимо темпо. Наближава двайсетият век, Джаядип, а той е бъдещето. Технологиите за изграждане на мостове, тунели и релсови пътища — същите технологии ще бъдат впрегнати, за да произвеждат оръжия. Това е бъдещето. И ако не искаме тирани и потисници да управляват хората, трябва да спечелим бъдещето в името на децата си и на бъдещите поколения, които някой ден ще четат за подвизите ни и ще ни благодарят, задето сме отказали да ги обречем на деспотизъм. С други думи, Джаядип, трябва да победим на всяка цена. И това значи да убиеш Пиърсън и мисията да продължи, докато се сдобием с артефакта.

Хубава реч. Призрака я обмисли. После поклати глава.

— Не.

Итън скочи гневно на крака.

— Да му се не види, човече! — изрева той твърде силно в притихналата нощ. Сетне прехапа език, откъсна очи от ямата и ги насочи ядно и невиждащо към фалшивата тухлена фасада на къщата.

— Не мога хладнокръвно да убия невинен — настоя Призрака. — Редно е да го знаеш след всичко случило се. Или желанието да имаш артефакта те заслепява, както навремето татко отказваше да приеме истината?

Итън се обърна и насочи показалец към него.

— Не само той беше сляп, момчето ми. Доколкото си спомням, ти самият мислеше, че си готов.

— Вече се познавам по-добре. Знам, че искаш да направя нещо, което не мога да направя.

Гласът му трепна и с поомекнало сърце Итън видя какво отчаяние разкъсва момчето — момче, обучено да убива в името на каузата, ала неспособно да изпълни предназначението си. За пореден път си помисли колко тъжен и позорно абсурден е светът, щом нечия неспособност да убива ни изпълва с разочарование.

— Съобщи на Кавана, че ще използваш тръба с отровни стрели. Кажи му, че си се научил да използваш оръжието в Бомбай.

— Но, учителю, аз не мога да убия невинен човек.

— Не се налага.