Оливър Боудън
Подземен свят (36)

36.

На другия ден Призрака стоеше край изкопа и наблюдаваше работата. Притискаше към гърдите си папки с документи, договори, графици — Марчънт му беше делегирал почти всички чиновнически задължения и да ги изпълнява, се бе оказало по-тежко от всичко друго, с което се бе нагърбвал досега, включително изучаването на всяка тънкост на фехтовката с Итън Фрай.

Един от бригадирите приближи до него, бършейки нос в ръкава си.

— Да ударя ли камбаната за смяна, господин Сингх?

Призрака го погледна разсеяно, опитвайки се да се съсредоточи върху думите, които не беше свикнал да чува — особено „господин Сингх“.

— О, да — кимна той най-сетне. — Благодаря.

После проследи втренчено как бригадирът изкозирува и се отдалечи. Необичайната промяна на обстоятелствата все още го смайваше. Наричаха го „индиеца“, преди да го назначат на новия пост. А сега… Господин Сингх. Името звучеше почтително, дори излъчваше могъщество. Защото какво е уважението, ако не вид власт? За пръв път в живота си Призрака разбираше колко примамлива е властта и защо мнозина я преследват толкова упорито. Властта осигурява пари и влияние и най-вече възможност да те чуват, а тези неща са изкусителни като любовта, приятелството и семейството, дори повече, понеже говорят на себичното его, а не на нежното сърце.

Да, мислеше си Призрака понякога, в друг свят бих могъл да свикна да ме наричат господин Сингх. Нищо чудно даже да ми хареса.

От висотата на поста, който заемаше, всъщност нямаше избор.

Кавана бе наредил на Марчънт да се погрижи за външния му вид и заповедта му беше надлежно изпълнена. Харди му подаде кафяв плик с уточнението:

— Ето, друже. Нови панталони, обувки, риза и сако. Има и шапка, ако желаеш.

Същата нощ в тунела Призрака пробва ансамбъла.

— Уха, приличаш на светски мъж! — одобри Маги, когато й се представи, преобразен от главата до петите. — Всички дами ще те заглеждат, ако вече не са те забелязали.

Призрака се усмихна и Маги усети как усмивката му отново разтапя сърцето й. И сега, както тогава — в нощта, когато се бяха срещнали за пръв път — тя си помисли: „Ех, да бях четиридесет години по-млада…“.

В крайна сметка Призрака се раздели със старата си шапка. Бездруго не харесваше железничарското си кепе. Реши да го подари на някой бедняк в тунела. Панталоните се оказаха твърде къси и той предположи, че Харди му е скроил подъл номер. Но главорезът щеше да се разочарова, защото възкъсите панталони, размятващи се около глезените му, устройваха напълно Призрака. Обувките даде на Маги. Тя измъкна доволно връзките и ги обу. Старите щеше да даде на друг обитател на тунела.

На следващия ден Призрака отиде на работа буквално неузнаваем.

Задълженията му бяха истинска тегоба. По-непосилно бреме от уроците по сражение с кукри. По цели дни отмяташе имена и цифри в различни таблици, следеше смените и надзираваше мнозината бригадири, някои от които приеха „повишението на индиеца“ по-добре от други. С учудване установи, че остра, но тиха забележка, придружена от поглед към подвижния директорски кабинет, е достатъчна да усмири негодуванието на всеки бригадир. Разбираше обаче, че тук не властва уважението, а страхът.

Ала основната му цел не бе да разнищва идеологически въпроси или да изучава нови работни умения. Задачата му беше да шпионира и да разбере какво кроят тамплиерите, за да помогне на Братството. За съжаление в това отношение не беше пожънал особени успехи. Новата му длъжност обсебваше вниманието му и рядко намираше повод да посети кабинета, където държаха плановете.

Един ден от наблюдателния си пост до крановете видя, че Крофърд Старик и Люси Торн си проправят път през блатясалите поляни и влизат в подвижния кабинет.

Сега е моментът, помисли си и прегази през калта дотам под претекст, че носи документи. Смит обаче и Харди Две — охраната пред вратата към светая светих — го спряха. Взеха документите и го отпратиха. Призрака явно принадлежеше към вътрешния кръг на Кавана само на теория. Навярно все още го проверяваха; всъщност и досега се чудеше как да тълкува случилото се няколко дни по-късно.

В късния следобед Призрака приближи до Марчънт и изкрещя, за да надвика грохота на парната машина, натоварена с пръст:

— Всичко е наред, сър!

Както след всяка смяна му подаде отчета и посочи трескавата деятелност на изкопа — по въжената линия пълзяха мъже, кофи с пръст се клатушкаха една след друга в сивкавия светлик на залязващото слънце, окаляни земекопачи с лопати и кирки през рамо излизаха от ямата като войска след тежка битка. Конвейерът тракаше ли, тракаше.

Вместо както обикновено да вземе отчета, Марчънт сви рамене и махна с ръка към дървения директорски кабинет зад тях.

— Остави го до масата с чертежите. По-късно ще го прегледам.

Очите му не издаваха нищо. Призрака кимна и тръгна към помещението на колела. Кавана го нямаше. Харди, Смит и Харди Две също не се мяркаха никъде. Призрака влезе сам в сърцето на операцията. Замисли се. Подлагаха го на изпитание. Понеже Марчънт вероятно отброяваше секундите, той запали лампа и приближи до масата с чертежите.

Марчънт бе уточнил изрично — трябваше да остави отчета там.

И разбира се, свитъкът с чертежи лежеше върху плота.

Призрака остави лампата до него и се наведе да го огледа. Ако беше капан, както подозираше… ето! Черен косъм бе подпъхнат между листовете. Стърчеше само върхът му. С разтуптяно сърце той дръпна косъма и молейки се това да е единствената уловка, разгърна документите.

Пред него лежаха чертежите за строежа на железницата, но не оригиналните, които бе видял, точейки шия над главите на другите работници, когато Чарлс Пиърсън и Джон Фаулър представяха творението си. Върху онези личеше гербът на компанията „Метрополитън Рейлуей“, а върху тези — гербът на Ордена на рицарите тамплиери.

Марчънт сигурно се чудеше защо се бави. Разгледа бързо документите и се съсредоточи върху чертежа на изкопа — всъщност на мястото, където работеха в момента. Забеляза защрихован кръг. Върху него бе очертан тамплиерски кръст.

Сви на руло чертежите, подпъхна косъма, угаси лампата и излезе от кабинета. Докато си припомняше мислено какво е видял, за да го запечата в паметта си, се сети как преди няколко дни бяха докарали сандъци и бяха сковали импровизирана сцена. Кавана се беше качил на нея, сподирян неотлъчно от Марчънт и охранителите, и през рупор бе обявил с прискърбен тон, че сред работниците има крадец — изчезнали инструментите на неколцина земекопачи.

Думите му предизвикаха дружен ропот. Мъжете пазеха инструментите си като зеницата на очите си. Призрака отдавна бе свикнал да заравя лопатата си на място край изкопа, но за мнозина лопатите и кирките не бяха просто средство да изкарват прехраната си — бяха и символ на занятието им. Преметнали през рамо инструментите на занаята си, те ходеха по улиците с високо вдигната глава и минувачите разбираха, че са отрудени мъже, а не просто окаляни нехранимайковци. Ето защо приеха толкова тежко заплахата — крадецът все едно им отнемаше насъщния. Кавана въртеше хората на малкото си пръстче. Предложението му отсега нататък да претърсват работниците, когато напускат изкопа, бе посрещнато с по-незначително негодувание от очакваното. Смените вече заемаха местата си три пъти по-бавно от преди, но поне хората бяха сигурни, че ръководството се грижи за тях.

Не успяха да заблудят Призрака, но сега вече знаеше каква точно е причината за решението. Изкопът беше стигнал до защрихования кръг. Краят се виждаше и макар на работниците да бе изрично заповядано да докладват за необичайни находки — с обещание за равностойно възнаграждение, ако открият ценност — все пак съществуваше вероятност някой просто да прибере намереното. Тамплиерите — както и асасините — явно не знаеха какво точно представлява артефактът. И не искаха да рискуват.

Имаше и друг проблем, разбира се — упоритият полицай Абърлайн, който току ги навестяваше и според Марчънт сипеше обвинения срещу него.

— Не се безпокой — казваше му той. — Прикриваме те.

Намекът беше, че „прикриването“ не е безплатно.

Щеше да се погрижи да им се отплати. Непременно.

Сега обаче Абърлайн се беше върнал с цяла делегация. Двамина му бяха познати — вторият полицай, Обри, и сержантът на отдела. Другите двама виждаше за пръв път — спретнато облечен мъж, който току си подръпваше яката, и още един…

Нещо у него му се стори познато. Присви очи да го огледа по-внимателно с чувството, че мозъкът му работи твърде мудно. Марчънт го разсея, крачейки към него с невестулската си усмивка.

— Хей! Ела тук!

Призрака се взря отново в новодошлия, който стоеше малко по-настрани от групата и също го гледаше. Очите им се срещнаха и двамата се познаха.

Беше телохранителят от гробището.