Оливър Боудън
Подземен свят (41)

41.

Последният обитател на Мрака беше Джаядип Мир. Оттогава бяха минали три години, но килиите трябваше да се поддържат и затова, точни като часовници, Аджай и Кулприйт слизаха по стъпалата от съвещателната зала да изметат и да проветрят подземието, за да прогонят временно влажния и тежък въздух, царстващ тук.

И предвидим като часовник, Аджай смяташе, че е страхотна шега да заключи Кулприйт в някоя килия.

Дрън!

Пак я издебна и преди да успее да го спре, изигра отново номера си. Този път обаче, вместо да застане пред вратата ухилен присмехулно както винаги, той се отдалечи по коридора.

Раменете й увиснаха от досада. Нямаше ли най-сетне да му омръзне? Вероятно не, защото детинщините бяха стихията на Аджай и макар тя да имаше съпруг и момченце, той вероятно беше и малко влюбен в нея. А от опит знаеше, че това е изключително досадно съчетание у мъж.

Подвикна сърдито през шпионката:

— Аджай, върни се! Не ти ли писна!

Наруга се мислено, че пак се е оставила гадният плъх да я свари неподготвена.

Вън цареше тишина. Аджай го нямаше. Да му се не види. Надяваше се да не реши да разкраси шегичката. Имаше и такива дни. Веднъж я беше оставил заключена половин час. Слава богу, отдавна се бе научила да си носи свещ.

— Аджай! — извика тя отново и гласът й отекна кухо сред влажните камъни. Раздруса вратата и ехото поде трополенето и го запрати в тъмнината. — Аджай, от месеци не е смешно! Отвори!

Никакъв звук. Като се замисли, установи, че не го чува изобщо. Аджай не беше от тихите. Обикновено й крещеше отгоре, подвикваше безвкусни остроумия и каламбури, дразнеше я. Всъщност откога чуваше само своя глас? Тук долу усещането за време се изгубваше.

Откъм коридора пред вратата долетя звук и тя подскочи сепнато.

— Аджай! — възкликна строго и веднага вдигна ръка и стегна китка в готовност.

След миг той застана пред шпионката, ухилен до уши.

— Заблудих те, Кулприйт! Помисли си, че са ни нападнали, нали?

Да, точно така, рече си тя, повдигна вежда и щракна острието, преценявайки до милиметър дължината му така, че да мине през тесния отвор и да стигне току до ноздрата на Аджай.

Освен че в индийското Братство беше сред най-умелите бойци със сабя, Кулприйт бе и една от най-добрите със скритото острие и в момента демонстрира майсторството си.

— Впечатлен съм — призна Аджай с новопридобит носов глас.

Острието го беше приковало на място. Знаеше, че помръдне ли, то ще му разпори ноздрата, и беше наясно колко грижливо наточено е оръжието й. Тя непрекъснато го смазваше и калибрираше.

— Няма да заяде, Аджай — повтаряше му, прибирайки острието в канията, и после го измерваше с най-неодобрителния си поглед. — Не и както се случи на някои други, които ми идват на ум.

Кулприйт продължаваше да го държи на върха на острието.

— Хвърли ми ключовете — нареди му тя.

Получи ги, освободи се и без да го поглежда, се запъти гневно към стълбището.

Горе двамата заключиха вратата към Мрака и се подготвиха да си вървят. Кулприйт преднамерено се правеше, че не го забелязва — по-лошо наказание, знаеше, от острието в носа му.

Както всяка вечер, тя остави сабята си с плоско острие върху етажерката на стената, целуна върховете на пръстите си и докосна изящната индийска стомана, преди да застане до Аджай пред входната врата. Двамата асасини се сбогуваха, излязоха навън и залостиха вратата зад себе си.

На оживената улица и двамата не забелязаха лицата, които ги наблюдаваха с интерес, а после тръгнаха след тях.