Оливър Боудън
Подземен свят (40)

40.

Полицай Обри Шоу се радваше на рядък свободен следобед.

Е, не точно. Първо, защото свободните му следобеди бяха сравнително чести и второ, защото не беше „свободен“ следобед. Не и в официалния смисъл на думата. По-правилно би било да се каже, че полицай Обри Шоу бе облякъл цивилни дрехи и пак кръшкаше.

Както обикновено кръшкането на Обри беше свързано с крикета. Най-често това значеше гаврътване на халба в „Зеленият мъж“, но днес беше по-особен ден. Намираше се на игрището „Лорд Крикет Граунд“, за да гледа ежегодния мач на „Итън“ срещу „Хароу“. В хубавия слънчев ден нямаше по-приятно място от трибуните край игрището (доста претъпкани впрочем, защото зрелището привличаше многохилядна публика), където да хапнеш парче пай, да пийнеш две-три халби бира, да си изплакнеш очите с изобилие от кринолини и бонета и да ги присвиваш срещу белите екипи, заслепяващи под ярките лъчи.

Честно казано, Обри не си падаше чак толкова по крикета, но съпругата му одобряваше аристократичния спорт и го смяташе за благовидно забавление. Освен това то включваше пай и бира — две изисквания, критично важни за житейското пътешествие на Обри.

Замисли се за Абърлайн. Нежененият и отдаден на работата Абърлайн — две неразривно свързани неща според Обри.

— Трябва ти съпруга — каза му той един следобед в „Зеленият мъж“, разбира се, къде другаде.

— Трябва ми колега, който мисли повече за полицейската работа и по-малко как да се изхлузи от нея — сряза го Абърлайн.

Думите му го жегнаха, защото все пак той, Обри, вземаше почти равностойно участие в разрешаването на случая…

О, не, скастри се мълком, заемайки мястото си на трибуната. Днес няма да мисля за Фреди. Махай се, Фреди! И за да отбележи края на размислите за работата, се включи въодушевено във възгласите и дюдюкането, доволен да се потопи в играта и ритъма на деня. Поредното лице в тълпата. Безгрижно и отдадено на мига.

Все пак обаче… Не успя да се откъсне. Мислите му се върнаха към Абърлайн и манията му по „машинациите в подземната железница“, както ги наричаше. Двамата полицаи си блъскаха главите кой е пребил до смърт телохранителя.

— Единият от главорезите на Кавана — отсече предсказуемо Фреди, но в този случай Обри бе принуден да се съгласи с него.

Беше ясно като бял ден, че Кавана и компания са замесени в нечисти кроежи. Както всички други, нали? Аристократи, индустриалци, политици — всички си плетяха кошницата, а нарушаването на закон-два беше дребно неудобство, ако имаш достатъчно влияние да не ти потърсят сметка.

Мътните ме взели, изруга мълком Обри. Започваше да мисли като Фреди. Беше заразно — нямаше друго обяснение.

— Но сигурно са разбрали истината — така каза Абърлайн.

Ако бяха накарали телохранителя да проговори, Кавана и компания знаеха, че Бхарат Сингх е момчето от гробището.

— И какво ги засяга това? — попита Обри.

— Може би не ги засяга, Обри, може би. Кой знае?

Беше загадка, спор нямаше. Като издяланите дървени формички, които се вместват една в друга. Въртиш ги в ръце, за да се досетиш как да ги напаснеш.

Съчетанието от размишленията, изпитата бира, многолюдната тълпа и факта, че си е взел свободен следобед, за да гледа крикет на „Лордс“, бе предпоставка да не забележи нищо. И Обри наистина не обърна внимание на тримата мъже, разблъскващи множеството, за да заемат местата си в дъното на трибуните. Застанаха с гръб към оградата, скръстили ръце и нахлупили ниско козирките на бомбетата си — универсална поза на хора, опитващи се да изглеждат незабележими.

Тримата не наблюдаваха мача изпод ръбовете на бомбетата си. Очите им не се отлепяха от Обри Шоу.