Оливър Боудън
Подземен свят (27)

27.

— Не можеш да караш кабриолет, нали, момче? — простърга Харди, когато тримата мъже излязоха през портала на строежа, където ги чакаше превозното им средство.

Призрака, който бе отличен ездач и кочияш и в родния си град неведнъж бе управлявал впрягове, се престори умело на пълен невежа, за какъвто го смяташе Харди. Макар веднага да оцени красивата и удобна кабина „Кларънс“, той сви рамене с объркано изражение.

— Добре — кимна Харди със свиреп поглед, почеса се по обраслата брадичка и намести шапката си. — Защото само ние тримата — аз, господин Смит и господин Харди Две — караме каретата на господин Кавана. Ясно ли е?

— Разбира се, сър — отвърна Призрака. — Да вляза ли на топло при господин Марчънт, сър?

Харди го изгледа изкосо, сякаш да го предупреди да не насилва късмета си, и се опакова с шал, палто и ръкавици, готов за краткото пътуване до Бедфорд Скуеър.

Призрака застана до кабината и зачака Марчънт да се появи. Отвори му вратата и без да му благодари, чиновникът се вмъкна вътре и се уви грижливо в единственото одеяло. Призрака седна срещу него, Марчънт дръпна шнур, за да даде знак на Харди да потегли, и се втренчи демонстративно през прозореца на кабриолета, все едно не забелязва Призрака. Отвън Харди шибна конете с поводите и впрягът пое към дома на госпожа Уо.

Когато пристигнаха, Призрака проследи внимателно как Харди слиза от капрата, сваля вълнените ръкавици и ги сменя с кожени, свивайки пръсти с мрачен и делови вид. Взря се злокобно в Призрака: „Внимавай, наблюдавам те!“, и отвори сандъка за багаж. Извади два месингови бокса и ги намести върху кожената ръкавица на дясната си ръка. После от кутията изникна дебела дървена бухалка с кожена примка. Той я наниза на китката си и пъхна бухалката под ръкава си. Накрая измъкна нож изпод диплите на палтото си и го завъртя с пръсти, без да откъсва очи от Призрака. „Внимавай, наблюдавам те!“

Сетне тримата мъже огледаха къщата от другата страна на улицата. Иззад спуснатите кепенци мъждукаше приглушена светлина. Иначе нямаше други признаци за живот освен…

Призрака забеляза бледа сянка да се мярва през прозореца на предната врата. Вдигна ръка — „Чакайте тук“ — и прекоси бързо шосето, принуден да се задоволи само с представата за разярените изражения на двамата мъже, че новобранецът ги командва. Нищо и никакво момче. Индиец при това. Пришълец.

Изкачи се тихомълком по стълбите, сниши се и долепи ухо до вратата. Отвътре чу гласове да се отдалечават по коридора. Натисна бравата, но откри, че е заключена, и се втурна обратно към кабриолета.

— Не е сама — каза на Марчънт и Харди. — Мисля, че вътре има фантета.

— Отдавна не съм ступвал полицайче — изръмжа Харди със зловеща усмивка. Златният му зъб проблесна заплашително в мрака.

— Предполагам, че са в някоя от задните стаи — продължи Призрака. — В кухнята вероятно. Най-добре да проучим колко са, преди да нахлуем.

— Да проучим, а? — озъби се Харди. — Защо да не го направим другояче? Да похлопаме на вратата и да ги изненадаме?

Месинговите боксове засияха, докато изпълняваше бързо кроше, в случай че се съмняват каква точно изненада има предвид.

— Възможно е да са повече от нас — предупреди Призрака, обръщайки се към Марчънт. — Все пак сме само трима.

Най-сетне чиновникът реши да се намеси.

— Да… Харди, прибери тези страшилища, преди да ги забележи някой. На площада живеят почтени хора. Индиецо, ти върви зад къщата. Ние с господин Харди ще чакаме да ни дадеш знак, че е безопасно да дойдем. Ще влезем през предната врата, Харди, а ти ще се погрижиш никой да не се измъкне от задната. Така ли ще действаме?

Другите кимнаха. Призрака демонстрира как надава вик като сова и прекоси бежешком страничната уличка край оградата на къщата, докато откри порта към двора. Сигурно беше заключена, но той дори не си направи труда да пробва. Озърна се наляво и надясно, подскочи, сграбчи декоративния парапет и пъргаво се покатери върху оградата. Сниши се и застина неподвижно за миг-два — тъмен силует на фона на гранитносивата нощ — наслаждавайки се на мимолетен момент на волност и гордост в живот, лишен от подобни чувства. Прииска му се да е с робата си и да усеща тежестта на скритото острие под лакътя си, но засега трябваше да се задоволи само с майсторското прокрадване.

Моментът отмина и той се прехвърли безшумно от другата страна. Изчака в сенките на храстите очите му да свикнат с новия, не толкова злокобен мрак. Пред него имаше градина — добре поддържана, очевидно „еротичните снимки“ се отплащаха добре — а вляво се издигаше задната стена на къщата. Тръгна натам; воден от сиянието на лампите вътре, се ориентира кой е кухненският прозорец и приклекна под него, позволявайки на нощта да го обгърне. После — много, много внимателно — надникна през стъклото.

В стаята стояха двама полицаи, стиснали шапките си в ръце. Единият беше червенолик, закръглен мъж, когото не позна, а другият бе Абърлайн — полицаят, дошъл на изкопа. Призрака си спомни колко грижливо бе огледал раната в гърдите на Уо. Звучеше парадоксално, но толкова чисто убийство бе проява на нехайство от страна на Итън, пробудило подозрения у Абърлайн.

Сигурно това бе причината сега да стои в кухнята на Уо.

Двамата с другаря му разговаряха с раздразнителна възрастна жена с боне и престилка, която държеше точилка, сякаш се изкушава да я размаха яростно. Това несъмнено беше госпожа Уо. Призрака не виждаше устните й, за да разчете по тях какво казва, но гласът й отекваше толкова силно, че го чуваше през прозореца.

— Предупреждавах го, че нагазва в дълбоки води. Знаех си, че си играе с огъня.

Нещо улови погледа на Призрака. Различи познат силует, стаен в сенките пред прага на кухнята — Харди. Почуди се как е влязъл в къщата, но зловещият проблясък на ножа в ръката му не оставяше съмнение какво цели.

Двамата полицаи стояха с гръб към Харди; нямаха никакъв шанс. Твърде заета да жестикулира с точилката, жената не го забелязваше.

Никой от тях нямаше шанс.

Призрака разполагаше със секунда да вземе решение — да спаси полицаите и да рискува мисията. Или да ги остави да умрат в името на по-великата кауза.