Оливър Боудън
Подземен свят (31)

31.

Абърлайн и Обри се надигнаха от пода в кухнята на семейство Уо, върнаха се в участъка с бумтящи глави и силно подвити опашки и после пропълзяха в леглата си.

Раздърпани, измъчвани от болежки и все още изтощени, рано-рано на другата сутрин се появиха отново в управлението. Не след дълго се вдигна тревога. Бежешком влезе жена, пищяща, че има самоубийство.

— Къде?

— В къща на Бедфорд Скуеър.

Двамата се спогледаха — огледални образи с увиснали от ужас ченета — и хукнаха към вратата.

След по-малко от половин час се върнаха в същата кухня, която бяха напуснали по първи петли. Когато си тръгваха, вътре цареше мрак, а вятърът виеше през счупения прозорец. По керамичните плочки хрущяха стъкла, в ъгъла се въргаляше изпусната точилка.

Сега обаче беше светло и всичко изглеждаше както предишната нощ с едно изключение — госпожа Уо висеше от лампата на тавана. Примка от чаршафи стягаше гърлото й, главата й беше клюмнала, езикът й се подаваше между посинелите устни, а под краката й имаше локва урина.

Никой не обича да вижда мъртъвци преди закуската в единайсет, помисли си Абърлайн, обърна се и излезе бързо навън.

— Обесените се подмокрят…

Кавана, Марчънт, главорезите и Призрака все още бяха в кабинета, когато Абърлайн и Обри оповестиха появата си с шумно, безапелационно думкане по вратата — „Фантета, ако някой се съмнява!“ — влязоха вътре с маршова стъпка и заговориха за неща, които човек не бива да чува преди закуската в единайсет.

Лицето на Обри червенееше както винаги, но гневът бе оцветил и кожата на другаря му в тон. Смръщил вежди, той обходи с очи присъстващите и ги прикова в Призрака.

— Ти! — отсече. — Къде се наряза?

— Господин Сингх е работник, полицай — намеси се Кавана, преди Призрака да успее да отговори. — Английският му, опасявам се, не е особено добър, но снощи претърпя инцидент в тунела.

Кавана не направи усилие да любезничи и да предразположи Абърлайн. Просто съобщи фактите и посочи Харди Две, който понечи да излезе.

— Ти пък къде си мислиш, че отиваш? — сопна се Абърлайн.

— Ходи, където аз кажа или където пожелае. Току-виж отишъл и в участъка, ако реши да поговори със сержанта ви… Освен ако не възнамерявате да го арестувате, в какъвто случай съм сигурен, че всички ще чуем с интерес по какво обвинение и с какви неоспорими доказателства ще го подкрепите?

Абърлайн сви устни, изгубил ума и дума. Не знаеше как ще се развие срещата, но със сигурност не си я представяше така.

— Е? Споменахте, че хората се подмокрят — каза сухо Кавана. — Кого по-точно имате предвид?

— Увисналите на примка — процеди през зъби Абърлайн.

— Самоубийците?

— Не само. И убитите. Увисне ли някоя клета душа на примката, коремът се изпразва. — Замълча за ефект. — Както се е случило с госпожа Уо.

Очите му обходиха стаята — неразгадаемия Кавана, невестулката Марчънт, тримата главорези, очевидно в добро настроение, и… индиеца.

Погледът му се задържа най-дълго върху него и бе готов да се закълне, че съзря нещо — отсянка от чувство, истинско чувство, каквото Обри току му натякваше, че трябва да се научи да изпитва.

Абърлайн откъсна бавно очи от индиеца и ги насочи към здравеняка със златния зъб.

— Беше ти, нали? Ти беше в къщата!

Мъжът, Харди, ако си спомняше правилно, парадираше със златното си бижу, както и с други забележителни екземпляри.

— Не, бях тук цяла нощ, господин Фанте, и господин Кавана ще потвърди.

— Мери си думите, ти… — кипна Абърлайн.

— Да, господин Харди — въздъхна Кавана. — Не бива да изнервяме посетителя ни. Достатъчно се е развълнувал. Колкото до вас, господа полицаи, уверявам ви, че господин Сингх, господин Харди, Марчънт, Смит и Харди Две бяха с мен снощи и… А! Явно имате гостенин!

— Абърлайн! — Младият полицай разкриви лице, познал отривистия глас на сержанта. — Каква игра играеш, мътните го взели?