Оливър Боудън
Подземен свят (61)

61.

Очакваше да види лаборатория. Според плановете на Джордж Уестхаус — същите, с които грижливо се бе запознала у дома в Кроли — точно тук трябваше да се намира лабораторията.

Нищо подобно. Помещението наподобяваше преддверие и нямаше и помен от лабораторно оборудване. Нямаше врагове, нямаше уязвими точки. Нямаше нищо.

Е, не съвсем. Зад отсрещната врата се чу вик. Иви хвърли бърз поглед назад към двора, където дъждът вече се лееше като из ведро, а мъжете продължаваха да крещят и да се ругаят един друг, затвори входната врата и тръгна към открехнатата врата срещу нея.

Налагайки си да диша равномерно, надникна през пролуката. Сцената, която видя, отговаряше точно на заповедта на Брустър — разпит. Тамплиерите бяха завързали наконтения си пленник за стол и му задаваха въпроси.

Мъжът вероятно бе предполагал, че ще се изправи срещу събеседник с високо социално положение, който ще му се извини за грубото отношение на стражите и ще го почерпи с пури и уиски в кабинета си. Е, не му беше провървяло. Бяха го овързали за стол и му крещяха.

— Но, моля ви, господа, не може ли един джентълмен просто да се поразходи край релсите?

— Как влезе в лабораторията? Входът е скрит — изръмжа един от мъжете.

Стоеше с гръб към Иви, но тя видя как надява черни кожени ръкавици. Пленникът се втренчи в ръкавиците, после вдигна очи към лицето на инквизитора си, но ако търсеше милосърдие или съчувствие, беше сбъркал мястото.

— Какво искате да ви съобщя, любезни господине?

Въпросът прозвуча умолително с отчетлива нотка на мрачно предчувствие.

— Кой те изпрати? — повтори инквизиторът и сви пръсти, вече облечени в ръкавица.

Иви чу друг невидим мъж да се изкикотва, предвкусвайки предстоящото зрелище.

— Никой, драги господине. Дойдох сам.

Вторият главорез се появи в полезрението и двамата мъже скриха пленника от погледа й.

— Дай да му стисна пръстите с менгемето…

— Не още. — Първият възпря другаря си и се обърна към затворника: — Кой е Грийн?

— Не познавам ни зелен, ни черен, ни кафяв — каза дендито в стола.

— Хенри Грийн — уточни вторият тамплиер.

— А… Хенри Грийн. Кой е той?

— Животът ти виси на косъм — изръмжа му заплашително в отговор първият. — Признай или приятелят ми ще получи своето.

Иви чу как нож излиза от канията си.

И разбира се, не можеше да позволи да влезе в употреба. Сви юмрук, острието й изскочи от укритието си и тя се втурна в стаята.

Бяха трима. Мисията се превръщаше в истинско изпитание за уменията й. Този път срещу многоброен противник.

Иви претегли възможностите, прецени ходовете си и нападна. Стрелна се към ухиления главорез вдясно, но в последната секунда неочаквано се сниши, острието й описа дъга и се заби в мъжа по средата. После се завъртя и с един замах проби нагръдника на тамплиера вдясно. Третият инквизитор — най-бавният — едва смогна да извади сабята си, но Иви вдигна крак и му нанесе висок ритник с подсиления връх на ботуша си.

Проклятие, помисли си, когато противникът й залитна назад. Палтото й бе попречило да го ритне достатъчно високо и вместо да го довърши, просто го беше отблъснала. Той запази достатъчно самообладание да вдигне сабята си и тя приклекна, готова да посрещне атаката му — изненадващо ловка и бърза за нейно учудване.

Глупава аматьорска грешка, упрекна се тя наум. Извърна глава да избегне стоманата, сниши се под протегнатата ръка на тамплиера — движение, напомнящо танцова стъпка, но всъщност се оказа смъртоносна прегръдка, защото завърши с удар по лицето и острие, забито в окото му.

Кръв, мозък и слуз от окото рукнаха по скулата му и той се строполи на пода. Иви отърси кръвта от оръжието си, прибра го в ножницата и се обърна към мъжа на стола, който я наблюдаваше смаяно, но като цяло добронамерено.

— О, благодаря ви най-сърдечно — каза той. — Никога не съм попадал в подобна безизходица. Но щастието ми се усмихна и ето… спасен съм!

— Къде е скритата лаборатория? — прекъсна словоизлиянията му тя.

Мъжете, с които се беше сражавала, не умираха бързо. Гъргорене, предсмъртни хрипове и стържене на ботуши по тухлите — признак за сетни искрици живец — съпровождаха разговора им.

— Развържете ме, милейди, и ще ви разкажа всичко — опита да се спазари наконтеният пленник.

Иви вдигна юмрук и отметна ръка, готова за удар. Лицето му се разкриви в смесица от страх и нерешителност. Беше видял как работи острието й. Беше видял как действа притежателката му. Нямаше желание да е мишена и на двамата. Неведнъж красиво лице му бе вдъхвало измамно чувство за сигурност. Не искаше горчивият опит да се повтаря.

— Нямам време — каза тя, в случай че намеренията й не са достатъчно ясни. — Говори!

— Под земята е — преглътна тежко той и наклони глава към нещо като панел в стената на преддверието. — Необходим е ключ. За проклетия единият главорез взе моя.

— Благодаря — каза тя и се отдръпна.

— Развържи ме — помоли я той.

Иви поклати глава.

— Сам си паднал в капана. Надявам се, че можеш сам да се измъкнеш.

— Не бойте се, милейди — подвикна й той, преди да излезе от стаята, — помня някой и друг трик от карнавалните си дни.

Късмет тогава, помисли си тя и излезе през вратата, оглеждайки се за страж, у когото да намери ключ.

Тамплиерските пазачи, слава богу, не умееха да си държат езика зад зъбите. Тя се притаи в сенките на коридор, дочула двама да обсъждат точно това, което я интересуваше.

— Какво правиш? Прибери ключа в джоба си, че иначе госпожица Торн ще си ушие жартиери от червата ти.

— Да надникнем долу. Искам да видя прословутия артефакт.

Аз също, помисли си Иви Фрай, обезвреди поредната си жертва и взе ключа.

Върна се в преддверието, решила да освободи затворника, ако и когато ключът отвори панела. Твърде късно — него го нямаше; в стаята видя само преобърнат стол и въжета, валящи се по пода. Напрегна се, да не би да й е устроил засада, но нападение не последва. Мъжът наистина беше изчезнал. Тя отключи панела и най-сетне успя да влезе в светая светих.

Вътре стените бяха тъмни и влажни. Заглушаваха грохота на бурята и все пак някак си имаше чувството, че тук стихиите са най-яростни.

Как беше възможно? Спомни си гръмоотвода и се запита дали не насочва събраната енергия насам. Енергия, необходима вероятно за подземната лаборатория?

После я видя и разбра, че е права — наистина стоеше в епицентъра на канализираната енергия на бурята.

И артефактът се намираше наблизо.