Оливър Боудън
Подземен свят (4)

4.

Джон Фаулър се чувстваше изморен. И му беше студено. А съдейки по скупчващите се облаци, скоро щеше да бъде и мокър.

Първите капки, разбира се, забарабаниха по шапката му и инженерът притисна кожения свитък с чертежи по-близо до гърдите си, ругаейки времето, шума, всичко. До него, закотвен в калта, стоеше лондонският арбитър Чарлс Пиърсън, както и съпругата му Мери. Присвити под дъжда, тримата се взираха със смесица от съмнение и благоговение в грамадната рана в земята — новата линия на метрото.

На петдесетина метра пред тях зееше огромен прорез в пръстта — „окопът“ — двайсет и осем стъпки широк и двеста метра дълъг. По-нататък ровът се превръщаше в тунел, под чийто тухлен свод се намираше първата подземна железопътна линия на света.

Нещо повече — първият действащ релсов път на света. Денем и нощем по него се движеха локомотиви, теглещи вагони с чакъл, глина и пясък от недовършените трасета. Машините пуфтяха напред-назад, пълнейки със задушлив пушек дробовете на ордата земекопачи до входа на тунела, които трупаха пръст в кожени кофи, плъзгащи се по конвейер към земната повърхност.

Цялата операция бе рожба на Чарлс Пиърсън. Почти две десетилетия лондонският арбитър отстояваше идеята за нова линия, която да облекчи задръстването по улиците в града и покрайнините. Строежът пък бе рожба на изобретателния ум на Джон Фаулър. Освен собственик на пищни бакенбарди, той бе най-опитният железопътен инженер на света и следователно — очевидният кандидат за главен инженер на подземната железница. Както бе обяснил на Чарлс Пиърсън обаче в деня, когато го назначиха, в случая опитът му вероятно не чинеше нищо. Все пак се залавяха с нещо, което никой не бе правил досега — железопътна линия под земята. Трудно — не, колосално — начинание. Някои дори твърдяха, че това е най-амбициозният строителен проект след пирамидите. Дръзко сравнение, разбира се, но понякога Фаулър бе склонен да се съгласи с тях.

Инженерът бе решил да прокопае по-голямата част от линията по метода „дълбаеш и покриваш“. Изкопаваха ров, широк двайсет и осем и дълбок петнайсет стъпки. После изграждаха поддържащи стени с по три пласта тухли. На места поставяха метални трегери над стените. Другаде изграждаха сводовете от тухли. Накрая покриваха изкопа и заглаждаха земята над тунела.

За целта унищожаваха пътища и къщи, а в някои случаи проправяха временни шосета. Преместваха тонове пръст и стотици тръби за газ и вода. Създаваха безкраен кошмар от шумотевица и разруха, сякаш бомба е взривила Флийт Вели. Не, сякаш от две години всеки ден бомбардират квартала.

Работеха денем и нощем, когато запалваха факли и мангали. Земекопачите се редуваха на две основни смени, които приключваха и започваха с три удара на камбана по пладне и в полунощ. Имаше и по-дребни размествания, когато жените и мъжете изоставяха една трудоемка и монотонна задача и подхващаха друга.

Основният виновник за шума бяха седемте конвейера, единият от които бе издигнат тук — високо дървено скеле в шахтата, извисяващо се на двайсет и пет стъпки над тях. Десетки работници обслужваха и в момента въпросния източник на прахоляк и оглушителен тътнеж. Някои бяха в изкопа, други — горе на земята, трети висяха като маймуни върху гредите, за да подсигуряват плавното му движение, докато гигантските кофи с пръст се плъзгаха, клатейки се, над рова.

На земята мъже с лопати изтребваха планина от изкопана пръст и я товареха в конски каруци. Над четирите чакащи впряга се виеха чайки и се снишаваха за плячка, необезпокоявани от дъжда.

Фаулър се обърна към Чарлс, който изглеждаше болен — държеше носна кърпичка пред устните си — но иначе в добро настроение. Има нещо неукротимо у него, помисли си той. Не беше сигурен дали е воля, или лудост. От две десетилетия търпеше подигравки — всъщност откакто предложи идеята за подземната линия. „Влакове в канавки“, присмяха му се тогава. Смяха се и когато разкри плановете си за вагони, тласкани от сгъстен въздух. През тунели. Нищо чудно, че десет поредни години Пиърсън присъстваше на страниците на списание „Пънч“. Безброй читатели се веселяха за негова сметка.

После се роди планът — отново рожба на Пиърсън и отново повод за присмех — да пуснат подземна железница между Падингтън и Фарингдън. Щяха да съборят гетото Флийт Вели и да преместят обитателите му в покрайнините на града, а хората да се придвижват до работните си места и обратно с новата железница.

Благодарение на внезапен приток на средства, предоставени от Западната железница, Северната железница и Лондонската градска корпорация, планът се осъществи. Назначиха него, многоуважаемия Джон Фаулър, за главен инженер на подземната железница и преди две години в Юстън започна работата по първия изкоп.

Смееха ли се още лондончани?

Да. Само че сега смехът им звучеше горчиво. Защото намеренията на Пиърсън да се разчисти гетото се развиха зле, меко казано. В покрайнините нямаше жилища и никой не проявяваше желание да построи нови. А никъде не съществува непретъпкано гето. Всички бедняци трябваше да отидат някъде и те се преместиха в други гета.

После, разбира се, настъпи разрухата от самата работа — непроходими улици, разкопани шосета, затворени магазини и занаятчийници. Търговците и предприемачите искаха обезщетения. Обитателите на къщите в съседство с трасето живееха в непрестанен хаос от кал, боботене на машини, грохот от конвейери, хлопот на кирки и викове на земекопачи. И в страх, че основите на домовете им ще се сринат.

Нямаше отдих; по тъмно запалваха огньове и нощната смяна запретваше ръкави, а дневната се залавяше с обичайните увеселения — пиене и пиянски побоища до зори. Лондон сякаш бе превзет от земекопачи; от нашествениците бяха доволни само уличниците и кръчмарите.

Не липсваха и инциденти. Първо, пиян машинист излезе от релсите на Кингс Крос и се вклини в тунела. Никой не пострада. „Пънч“ пожъна богат урожай. Година по-късно изкопът на Юстън Роуд рухна, повличайки градини, тротоари, телеграфни жици, газови тръби и водопроводи. Проби дупка в града. Като по чудо никой не пострада. Господин Пънч остана очарован и от този епизод.

— Надявах се днес да чуя добри новини, Джон — изкрещя Пиърсън, сваляйки кърпичката от устата си.

Дребен човечец, на шейсет и осем, но изглеждаше на два пъти повече от Фаулъровите четиридесет и четири. Двайсетте усилни години го бяха състарили. Винаги готов да се усмихне, но с изморени очи и с бузи, сбръчкани като восък, разтопен върху свещ.

— Какво да ви кажа, господин Пиърсън? — изкрещя в отговор Фаулър. — Какво бихте искали да чуете освен…? — посочи строежа.

Пиърсън се засмя.

— Боботенето на машините е окуражително, вярно. Но вероятно бих искал да чуя, че сме наваксали изоставането и се движим по график. Или че мълния е поразила всички лондонски адвокати, които водят дела за обезщетения. Че Нейно Величество кралицата е демонстрирала доверие в проекта и възнамерява да използва подземната железница при първа възможност.

Фаулър погледна приятеля си, отново удивен от духа му.

— Тогава се опасявам, господин Пиърсън, че имам само лоши новини. Изоставаме от графика. И времето ще ни забави още повече. Дъждът ще угаси двигателя и мъжете на конвейера ще се насладят на непредвидена почивка.

— Е, значи има и добра новина — подсмихна се Пиърсън.

— И каква е тя? — изкрещя Фаулър.

— Ще се порадваме — като по даден знак двигателят загъргори и умря — на тишина.

За миг наистина настъпи стъписано затишие, докато светът се приспособяваше към липсата на шумотевица. Само капките дъжд пльокаха в калта.

После откъм скелето долетя вик:

— Скелето поднася.

Вдигнаха глави и видяха как конвейерът се залюлява и един мъж се заклатушква над бездната още по-опасно отпреди.

— Ще издържи — каза Фаулър, забелязал безпокойството на Пиърсън. — Изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

Суеверен човек би скръстил пръсти. Земекопачите решиха да не рискуват и ордите по скелето се заспускаха към земята като моряци от рейки на платна. Стотици заслизаха едновременно и Фаулър затаи дъх, молейки се гредите да издържат допълнителната тежест. Би трябвало. Щяха да издържат. И те издържаха. Мъжете стъпиха на твърда земя, крещейки и кашляйки, понесли лопати и кирки, скъпоценни за тях както ръцете и краката им. Окаляни от главата до петите, се скупчиха земляк при земляка.

Фаулър и Пиърсън наблюдаваха как се сформират очакваните групи — лондончани, ирландци, шотландци, от провинцията, от другаде. Пъхнали длани в джобовете или скръстили ръце пред гърдите, за да се топлят, всички стояха с превити рамене и шапки, нахлупени ниско, за да ги пазят от дъжда.

Нов вик наруши тишината и Фаулър се обърна към изкопа, където бе настъпила суматоха. Един земекопач, надникнал в ямата, бе вдигнал тревога. Мигом край него се бяха стълпили мнозина, втренчени в нещо долу.

— Сър! — извика началникът на смяната Марчънт и му махна с ръка да приближи. Събра длани пред устата си и изкрещя: — Сър. Елате да видите!

Фаулър и Пиърсън тръгнаха през калта. Мъжете се разделяха да им направят път. Не след дълго застанаха над изкопа и погледнаха надолу — през подпорите и кофите на утихналия конвейер към разкаляното езеро в дъното, което ставаше все по-дълбоко.

В него се поклащаше тяло.