Оливър Боудън
Подземен свят (34)

34.

Минаха месеци от събитията в дома на семейство Уо и през тези месеци Абърлайн тънеше в мрачни размисли. Понякога размишляваше сам, друг път в компанията на Обри, който нямаше склонност да се задълбочава в неразрешени загадки, но му помагаше от съчувствие, а и защото обичаше да пийва по халба в „Зеленият мъж“.

Докато седяха, унило облегнати на масата в кръчмата, и се стараеха да не се набиват в очи като двама полицаи кръшкачи, Обри често се опитваше да разведри настроението с вариететни шегички.

— Знаеш ли, Фреди, кога лодката заприличва на бомбе?

— Не знам. Кога?

— Когато се прекатури.

Понякога пък пробваше да разсее Абърлайн с по-задълбочена философска дискусия.

— Всеки попада на неразрешими случаи — каза един ден.

— Не съм съгласен — възрази Абърлайн и пресуши халбата си, отдавна загърбил правилото да не пие по време на служба. — Знаеш ли какво всъщност не ми дава мира, Обри? Не ме измъчва неведението, а фактът, че лъжци и убийци се разхождат на свобода, доволни как са прецакали ченгетата. Не, какви ги говоря? Не ченгетата, защото никой друг освен нас не дава пет пари за някакви си мъже в роби и липсващи тела. Мислят, че са прецакали теб и мен.

Обри поклати тъжно глава.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Фреди? Искаш всичко да е черно и бяло. Искаш да знаеш всички отговори. Но понякога просто няма отговори и няма черно и бяло. Има различни отсенки на сивото, а нещата са мътни като дъното на Темза и вонливи като него. Няма начин обаче да промениш и Темза, и тях.

— Грешиш… — Абърлайн замълча и се замисли. — Е, може би си наполовина прав. Има отсенки на сивото и не всичко се дели на добро и на зло. Признавам, че ме вразуми, и ще те почерпя с една халба за разсъдливостта. — Вдигна два пръста и барманът зад шублера се раздвижи тутакси. — За отговорите обаче грешиш. Има отговори. И искам да ги разкрия.

Обри кимна и се напрегна да си спомни друга шега, но единствената, за която се сети, завършваше с: „Не можеш да измайсториш хубава примка“. Реши, че не е подходяща за ситуацията, и изпи следващата си халба в мълчание и от време на време в мрачно съзерцание.

Навън тръгнаха в различни посоки по Риджънт Стрийт. Абърлайн се почуди дали мъжът в кръчмата, който, изглежда, проявяваше необикновен интерес към тях, ще проследи него или Обри.

Взря се във витрина и отражението му показа, че той е късметлията.