Оливър Боудън
Подземен свят (33)

33.

Петнайсетгодишната Иви Фрай, дъщеря на Итън и на покойната Сесили, си бе създала нов навик. Не се гордееше особено с него, но така или иначе той упорстваше, какъвто навик имат навиците. Накратко — бе започнала да подслушва пред вратата на кабинета на баща си, когато го навестяваше Джордж Уестхаус.

Защо не всъщност? Все пак нали баща й винаги повтаряше, че скоро ще се включи в „борбата“, както се изразяваше? И не беше ли друг негов любим израз, че „няма по-добро време от настоящето“?

От няколко години Иви и брат й Джейкъб изучаваха асасинското изкуство и двамата бяха ентусиазирани ученици. Джейкъб — по-атлетичният от двамата — овладяваше с лекота бойното майсторство; харесваше му, макар да не притежаваше природния талант на сестра си. Нощем близнаците обсъждаха развълнувано деня, когато ще ги запознаят с митичното скрито острие.

Иви обаче се интересуваше повече от други неща. Уменията, удаващи й се по природа, не я увличаха като брат й. От сутрин до вечер Джейкъб се въртеше като дервиш в двора на къщата им в Кроли, за да упражнява движенията, които баща им показваше, но Иви често се оттегляше с оправданието, че постоянното размахване на сабята я отегчава, и отиваше в кабинета, където баща й държеше книгите си.

Знанията — те разпалваха въображението на Иви Фрай. Трудовете на асасинските предтечи, хрониките на легендарните членове на Братството: Алтаир ибн Ла’Ахад, чието име значеше „летящият орел“; смелия, обаятелен Ецио Аудиторе да Фиренце; Едуард Кенуей; Арно Дориан; Адевале; Авелен дьо Грапре и разбира се, Арбаз Мир, с когото баща й бе другарувал на младини.

Всички се бяха борили срещу тамплиерската напаст; бяха се сражавали за свободата в различни епохи и земи; повечето рано или късно бяха участвали в намирането на така наречените артефакти. Не ставаше дума за музейни експонати, естествено. Артефактите, обсебили въображението на асасините и тамплиерите, бяха наследство от Предните. Най-важни бяха райските частици. Говореше се, че притежават библейско могъщество, а познанието, кодирано в тях, обхващало миналото, настоящето и бъдещето. Неколцина — Алтаир ибн Ла’Ахад например, върху преписа на чийто труд Иви често размишляваше — изразяваха съмнение дали артефактите не са най-обикновени дрънкулки. Иви не беше сигурна и вероятно това бе част от обаянието им. Искаше да ги види с очите си. Искаше да ги пипне и да се почувства свързана с обществото, съществувало преди тяхното. Искаше да прозре неведомите сили, оформили облика на човечеството.

И така, когато една нощ някой спомена думата „артефакт“ в кабинета на баща й, тя се помая пред вратата, за да чуе още. По същия начин постъпи и при следващото посещение на Джордж Уестхаус. И така нататък.

Понякога се питаше дали баща й се досеща, че ги подслушва. Би било съвсем в стила му да не каже нищо. Предположението, че не е задължително да си навлече неодобрението му, смекчаваше чувството й за вина. Все пак тя просто събираше по-рано урожая от информация, който по-късно щяха да й поднесат.

— Смелчага е твоят човек — казва Джордж Уестхаус сега.

— Наистина. И единствената ни възможност някой ден да си върнем града. Тамплиерите ни смятат за безпомощни, Джордж. Нека мислят така. Да имаме шпионин в редиците им, ни дава сериозно предимство.

— Само ако разбере нещо полезно за нас. Научил ли е нещо?

Бащата на Иви въздъхна.

— Още не. Знаем, че Крофърд посещава редовно Кавана. Люси Торн също се навърта често край изкопа…

— Присъствието й там показва, че сме на прав път.

— Да. Не се съмнявам.

— Но нищо не подсказва кога тамплиерите се надяват да открият това, което търсят?

— Още не, но Призрака бди зорко и ще ни уведоми веднага.

— А ако вече са го открили?

— Ще разбере и това, защото малко по малко печели доверието им и е на точното място да ни набави артефакта.

Зад Иви се чу шепот:

— Какво правиш тук?

Стресната, тя се изправи рязко и коленете й изпукаха леко. Обърна се и видя Джейкъб, застанал зад нея с неотменната си широка усмивка. Иви вдигна показалец пред устните си и го поведе настрани от вратата и към стълбището, за да се приберат в стаята си.

След като си легнат, Иви щеше да разкаже на Джейкъб какво е научила с пълното съзнание, че макар да настоява да чуе всяка подробност, той всъщност няма да си направи труда да я изслуша. Асасинската история, стратегия, политика и артефакти бяха аспекти от живота на Братството, които брат й охотно отлагаше за по-нататък, когато баща им благоволи да ги запознае с тях.

Не и Иви обаче. Тя жадуваше за знания.