Оливър Боудън
Подземен свят (42)

42.

Какъв прекрасен ден, помисли си Обри сред тълпата от хиляди зрители, напускащи игрището. Беше поразвеселен, честно казано. Достатъчно поразвеселен, та с цялото си обаяние да се спазари с цветарка за букет, да го занесе вкъщи на съпругата си Марджъри и да й каже, че я обича; толкова развеселен, че да забрави за всякакви индийски акробати и загадъчно изчезващи мъже в роби; толкова развеселен, че да не забележи тримата мъже, които го следят, привели глави и пъхнали ръце в джобовете си — олицетворение на хора, опитващи се да не се набиват в очи.

Беше достатъчно развеселен, та дори да се подвоуми дали да не грабне халба от разносвачите на наливна бира, които сновяха напред-назад. Все пак се отказа, нямаше да е зле да поизтрезнее. Продължи напред, кривна от главното шосе, загърбвайки тълпата и конския тропот, и пое по тихи и тъмни странични улички, където постоянният шум на течаща вода му напомни, че мехурът му е препълнен. Сви в безлюдна алея да се облекчи.

В крайна сметка дребните неща са не по-маловажни от големите — откраднат часовник, който изостава; мъж с препълнен мехур…

Обри усети как светлината се променя, преди да види каквото и да било. Докато си вдигаше панталоните, погледна към единия край на алеята и забеляза широкоплещеста фигура. Погледна към другия край — друга широкоплещеста фигура.

Потрепери. Във всеки друг ден двамата щяха да са просто хулигани, дебнещи нещастници, твърде пияни да окажат съпротива — и разбира се, Обри щеше да се разправи с тях, пиян или трезвен.

Този ден обаче не беше като другите. Стори му се, че разпознава единия от мъжете, препречили пътя му, и зачеркна възможността да са улични бандити.

Двамата тръгнаха към него. В края на алеята изникна и трета фигура. Отчаян, Обри се упрекна, че не си е взел палката, но тя едва ли щеше да му помогне. Погледна към високата стена пред себе си с надеждата като по чудо да се появи стълба, после пак към мъжете, които наближаваха.

Както очакваше, позна ухилените лица в секундата, преди светлината да угасне.

Кулприйт и Аджай крачеха по амритсарските улици, всеки унесен в своите мисли. Навярно защото дългогодишното господство на асасините в града бе притъпило бдителността им или защото дори асасините не са безгрешни. Каквато и да беше причината, преди да се усетят, тълпата сякаш се изпари. Пред тях застанаха седмина мъже в еднакви кафяви костюми и двамата се оказаха изправени пред изпитание, каквото винаги ги бяха предупреждавали да очакват и за каквото ги бяха поощрявали да се готвят.

Кулприйт и Аджай се озърнаха. Улицата се обезлюдяваше. Зад тях стоеше още една редица мъже в кафяви костюми и уплашените минувачи се отдръпваха от тях като вълнички около хвърлен камък. Страхът се сгъсти, когато кафявите костюми започнаха да вадят ножове изпод саката си. Над дванайсет остриета срещу две.

Аджай и Кулприйт се спогледаха. С окуражителна усмивка тя нахлупи качулката си и той направи същото. После я потупа три пъти по ръката и я стисна леко за лакътя и тя кимна, че разбира кодираното послание. Знаеха какво следва.

И двамата преброиха наум — едно, две, три — и с едно синхронизирано движение застанаха гръб о гръб, изваждайки мигом остриетата си. Изщракването проехтя като трясък — мерило за настъпилата гробна тишина. Мъжете в кафяви костюми дори не трепнаха — мерило за абсолютната им увереност.

Командирът по средата на редицата подсвирна и завъртя пръст. Като един, кафявите костюми тръгнаха напред. Краищата на фланговете изпревариха ядрото с надеждата да сключат обръч около Аджай и Кулприйт.

— Сега — каза Кулприйт и се спусна към навеса вляво от нея, а Аджай се стрелна в противоположната посока.

И двамата стигнаха целта, преди кафявите костюми да ги застигнат.

Прибрал скритото си острие обратно в канията, Аджай подскочи, вкопчи се в перваз на прозорец и босите му крака го изтласкаха нагоре. С още две усилни движения се озова на покрива, прекоси го и се приземи от другата страна. Спусна се на бегом по алеята към оградата, разделяща две главни улици. Успееше ли да я прехвърли, щеше да се спаси.

Не успя. Кафявите костюми бяха предвидили хода му и се появиха изневиделица в дъното на алеята. Той спря рязко, забелязал стоманата на кукри да проблясва към него. Инстинктивно вдигна ръката си със скритото острие, за да парира удара, замахна, но оръжието му не изскочи от ножницата.

Механизмът заяде.