Оливър Боудън
Подземен свят (15)

15.

— Благодаря, че ме прие.

Итън имаше достатъчно основания да се опасява, че Арбаз може просто да откаже да разговаря с него. Итън не носеше отговорност за случилото се — никак даже — но Арбаз вероятно го винеше поне отчасти за провала. И разбира се, разменените писма не му помагаха.

Не че би приел „не“ за отговор. Беше дошъл да спаси живота на Джаядип Мир и нямаше да си тръгне, докато не постигне целта си.

Старият му приятел го погледна проницателно, разбира се, с очи, изморени от тревога и безсъние, с набраздено от бръчки и изпито лице. Какво ли преживяваше? Какви ли терзания го измъчваха на кого да остане предан? Как ли се разкъсваше между родителската обич и дълга към Братството?

Угрижен, вероятно бе забравил изискванията на гостоприемството. Не предложи на Итън хляб, маслини и вино и определено спести топлите приветствия. За съжаление от Пяра нямаше и помен, макар асасинът да се надяваше да намери съюзник в нейно лице. Арбаз го поведе през хладните мраморни коридори на семейния дом и го настани в кабинета в задното крило, където преди години бе обучавал Джаядип. По онова време бе избрал стаята заради спартанското й обзавеждане. Нямаше украса, нямаше какво да ги разсейва. Днес нямаше дори горещ чай. Само стени, покрити със семпло платно, два стола с прави облегалки, нелакирана маса между тях и красноречива атмосфера.

— Не тълкувай погрешно причината да те приема, Итън. Искам да те питам нещо.

Предпазливо, надявайки се Арбаз да го изслуша, Итън разпери ръце.

— Да?

— Искам да ми кажеш, Итън, как смяташ да го направиш?

— Да направя какво?

— Да освободиш Джаядип, разбира се. Да го измъкнеш от килията ли планираш, или да го отвлечеш по време на самата екзекуция? Живота на колко асасини си готов да отнемеш междувременно?

Страховитите очи на Арбаз не се отлепяха от неговите.

— Надявах се първо да говоря с теб, стари ми приятелю.

Арбаз поклати глава.

— Не. Няма да обсъждаме нищо. Предупреждавам те също, че ще те следим по време на целия ти — надявам се кратък — престой в Амритсар. Ще те следим, за да ти попречим да освободиш Джаядип.

— Защо да го освобождавам, Арбаз? — попита тихо и спокойно Итън.

Приятелят му зачопли с нокът грапавина върху плота на масата, съсредоточен в дървото, сякаш очаква да направи нещо.

— Защото животът на Запад те е размекнал, Итън. Затова Братството в Лондон е почти заличено от лицето на земята и затова ти и Джордж сте нищожни метежници в сравнение с тамплиерската армия. Слаб си, Итън. Позволи Братството отвъд океана да залинее и сега искаш да докараш тук своите уж прогресивни идеи. Няма да ти разреша.

Итън се приведе напред.

— Арбаз, тук залогът не е битката между тамплиерите и асасините. Залогът е Джаядип.

Арбаз отмести очи и по лицето му пробяга мимолетна сянка.

— Който трябва да плати цената за своята…

— Какво?

— Простъпка.

— Не бива да го екзекутирате.

— Виждаш ли? Наистина си дошъл да ме молиш да го пощадим.

Итън сви рамене.

— Не възразявам. Дойдох да моля за живота му, но грешиш, ако мислиш, че съм слаб или не одобрявам твърдата ти линия. Точно обратното, възхищавам се на вътрешната ти сила и решимост. Все пак говорим за сина ти. Не познавам асасин, попаднал в толкова трудно положение, в каквото се намираш ти сега, принуден да поставиш дълга пред семейството.

Арбаз го стрелна с остър поглед, сякаш несигурен как да тълкува думите му. Увери се, че приятелят му е искрен, и лицето му се отпусна.

— Ще изгубя и син, и съпруга — отрони тихо той. — Пяра няма да ме погледне повече. Уведоми ме пределно ясно.

— Не е необходимо да правиш такава жертва.

— Как така?

— Изпрати го в изгнание. Повери го на мен. Ще му възложа важна задача и ако успее, ще ми помогне да възстановя Братството в Лондон. Замислил съм тайна мисия, Арбаз, за която талантът на Джаядип подхожда идеално. Не е необходимо да умира. Разбираш ли? Ще се върне в Англия с мен и честта ти ще остане непокътната. Ще бъде надлежно порицан, но ще живее, Арбаз. Не в удобство, както е свикнал, обещавам ти. Планът ми ще го постави в изключително тежки условия. Но вероятно ще приемеш това като част от наказанието му. Не го казвай обаче на Пяра. Обясни й просто, че е с мен. Аз ще му стана попечител.

Молейки се за утвърдителен отговор, Итън видя как по лицето на приятеля му пробягва съмнение.

— Трябва да говоря с Хамид — каза замислено Арбаз.

— Непременно! — кимна Итън, потискайки завладялото го облекчение. Арбаз не искаше да види как посичат Джаядип; Итън му предлагаше изход — при това без да се посрами — от ситуация, която би разбила семейството му. — Нещо повече, мисля, че разговорът ще протече по-гладко, отколкото предполагаш — продължи той. — Днес видях Аджай и Кулприйт и настроението им отразява нагласата на цялото Братство. Никой не иска Джаядип да умре. Нека наказанието бъде изгнание. Мнозина го смятат за по-лошо от смъртта.

— Не — поклати глава Арбаз.

Итън се стъписа.

— Моля?

— Наказанието трябва да бъде смърт.

— Не разбирам…

— Щом мисията му ще бъде толкова тайна, колкото твърдиш, няма ли да е от полза, ако изпълнителят не съществува? Кой би го свързал с Джаядип Мир, ако Джаядип Мир е мъртъв?

Итън плесна с ръце.

— Призрак? — възкликна доволно. — Гениална идея, Арбаз, достойна за великия асасин, когото познавам.

Арбаз стана, заобиколи масата и най-сетне прегърна стария си приятел.

— Благодаря, Итън — каза, докато асасинът се изправяше тромаво. — Благодаря ти за помощта.

Итън си тръгна с чувството, че в крайна сметка е свършил добра работа. Не се наложи да използва документа, който носеше в джоба си — писмото, в което Арбаз категорично отхвърляше съвета му и доказваше, че в неразсъдливост и неспособност е редно да обвиняват не сина, а бащата. Нещо повече — бе спасил живота на момче, скъпо на сърцето му колкото собствените му деца, а нищо чудно да бе спасил и брака на Арбаз и Пяра.

Освен това имаше агент, и то не какъв да е. Най-обещаващият асасин, когото бе имал късмета да обучава.