Лора Джо Роуланд
Айджин (9)

6. глава

Облечени във ватирани дрехи и увити в одеяла, Рейко и Чийо пътуваха в паланкин, носен от четирима носачи през града. Придружаваха ги телохранители на коне — войници от армията на Сано. Масахиро яздеше с тях. Рейко погледна през прозорчето към него и се усмихна.

— Толкова е горд с първия си кон — каза тя.

— Той вече е много добър ездач — отбеляза Чийо.

Рейко не бе сигурна, че той може да контролира коня, кафяв жребец, който изглеждаше прекалено голям. Можеше да го хвърли и момчето й щеше да се нарани. Тя чувстваше грижовна болка в сърцето си, защото той скоро щеше да порасне; не можеше да го пази завинаги в безопасност у дома.

След кратко, студено пътешествие нейната процесия стигна до южния край на моста Нихонбаши. Покрай речния бряг бяха разпръснати кейове и складове, обградени от лодки и корабчета. Тъй като мостът беше отправна точка на петте главни пътища, водещи извън града, районът беше претъпкан с ханове и магазини. Днес Рейко не видя много пътници по покритите със сняг улици. В квартала, към който сочеше писмото на Окару, имаше доста евтини ханове, построени един до друг, оградени от бамбукови огради. Съдържателите надничаха от портите им с надежда за клиенти. На покрива на една от тези порти висеше окъсан хартиен фенер, украсен с грубо изрисуван герб на водно конче. Тук процесията на Рейко спря. Главният й телохранител — непретенциозният, грозноват, но сериозен лейтенант Танума, обяви името й на съдържателя.

— Това е господарката Рейко, съпругата на сосакан сама на шогуна. Тя е тук, за да види една от вашите гостенки, жена на име Окару.

Устата на съдържателя беше смръщена, сякаш току-що бе пил оцет.

— Добре, обаче, моля да бъдете тихи. Другите ми гости пристигнаха късно нощес и все още спят.

Рейко, Чийо, Масахиро и лейтенант Танума го последваха през един пасаж към малка градинка, заровена под снега и заобиколена от стаи за гости в малки, бедняшки дървени постройки. Съдържателят им посочи към една стая вдясно.

— Тя е там.

Рейко и придружителите й прегазиха през снега и изкачиха стъпалата към верандата. Тя почука. След миг вратата се отвори от висока, едра мъжкарана, облечена в кимоно на кафяви и черни райета и черни шалвари. Леки мустаци тъмнееха над горната й устна. Тя погледна надолу към Рейко.

— Коя си ти? — гласът й беше по женски тънък и неприятелски.

Смутена, Рейко отговори: „Името ми е Рейко. Аз…“ От стаята долетя писък. Един момичешки глас каза:

— „Това е господарката Рейко! Пусни я, пусни я!“

Мъжкараната отстъпи встрани. Рейко, Чийо и Масахиро се промъкнаха покрай нея. Лейтенант Танума остана да чака на верандата. Стаята беше малко по-голяма от килер. До стената имаше струпан багаж; постелки и дюшеци стърчаха от шкафа. Момичето, което се беше обадило, стоеше на колене на пода до един мангал, с гребен в ръце. Дългата й черна коса висеше влажна по раменете й. Беше облечена в бледорозова роба, с разхлабен пояс. Очевидно току-що се бе изкъпала. Сладкият аромат на чиста млада жена изпълваше въздуха.

— Почитаема господарке Рейко! Молих се, ах колко се молих да дойдете. Не мога да повярвам, че сте тук! — момичето се задъхваше. — О, извинете ме, къде са ми маниерите? — тя пусна гребена си и се поклони. — Хиляди благодарности за това, че дойдохте. Аз съм Окару.

Беше по-млада, отколкото Рейко бе очаквала — може би на шестнадесет. Дребна, стройна и гъвкава, тя, освен това беше и красива. Имаше сърцевидно лице с кръгли бузки и големи, бистри, невинни очи. Кожата й блестеше като перла. Зъбите й бяха бели и съвършени, устните й — меки и розови като листенца на божур. Усмивката й беше сияйна.

— Това е моята братовчедка по съпруг, Чийо, и синът ми Масахиро — каза Рейко.

— За мен е огромна чест да се запозная с вас — останала почти без дъх, изрече Окару.

Чийо отговори спокойно и вежливо. Рейко не можеше да не хареса Окару — момичето беше толкова мило и сладко; но тя знаеше, че първите впечатления често могат да са погрешни. Масахиро зяпаше Окару с широко ококорени очи и отворена уста.

— Моля, позволете ми да ви представя Гоза — Окару деликатно посочи към компаньонката си. — Моята прислужница.

Гоза приклекна на пода, досущ като мъж.

— Моля, седнете — каза Окару.

Рейко и придружителите й коленичиха, притискайки се един в друг в тясното пространство.

— Може ли да ви предложа нещо да се подкрепите?

— Окару вдигна капака на чайника и додаде: — О, всичкият чай е свършил. И се боя, че сме свършили и оризовите сладки.

— Не е нужно нищо да ни предлагате — Рейко си спомни, че Окару няма пари. — Ние сме дошли да ви помогнем.

Красивото лице на Окару помръкна.

— Толкова съм ви благодарна. Защото съм в огромна беда. Или по-скоро Оиши е в беда. Толкова съм уплашена — сълзи блеснаха в бистрите й очи.

Чийо подаде на Окару кърпичка. Рейко разбираше, че Чийо съчувства на момичето, но се въздържа от преценка за нея. Окару избърса сълзите си, преглътна и въздъхна дълбоко.

— Да започнем от началото — каза Рейко. — Откъде си?

— Миако — отговори Окару.

Миако беше императорската столица, на петнадесет дни път от Едо в хубаво време, и може би два пъти по-дълго през зимата.

— Това е доста далече — каза Рейко. — И ти дойде сама?

— Гоза беше с мен — усмихна се Окару на прислужницата си. — Тя ме пазеше.

— Кое е твоето семейство? — Рейко не можеше да повярва, че те биха пуснали толкова младо момиче да пътува само с една жена за придружител. Главните пътища бяха доста опасни.

— Нямам никакво семейство — гласът на Окару се изпълни с тъга.

— Какво се е случило с родителите ти? — попита Рейко.

— Умряха преди четири години, когато бях на дванадесет. Оттогава насам съм самостоятелна.

Съжаление изпълни Рейко. Тя погледна към Масахиро и видя как се накланя към Окару, сякаш омагьосан.

— Как успяваше да се издържаш?

— Работя в чайна — Окару говореше с тих, но храбър глас. Бузите й поруменяха.

Рейко разбра, че Окару е едно от многото момичета от чайните, чиито задължения не включват само сервирането на напитки. Тя беше проститутка от най-долен тип, от тези, които работят извън лицензираните квартали на удоволствията, където проституцията беше легална. Рейко се изненада, че е успяла да запази красотата и невинността си толкова дълго. Но Чийо се отдръпна от Окару, както биха направили повечето самурайски дами. Масахиро се намръщи объркано. Рейко знаеше, че е виждал момичета от чайните да се предлагат на клиенти, но все пак той беше твърде млад, за да разбере какво точно правят те.

След кратко, неловко мълчание Рейко продължи.

— Кога пристигна в Едо?

— Вчера — Окару се усмихна, благодарна, че Рейко не я отхвърли заради работата й. — Попитах съдържателя дали тук има някой, който помага на пътници с проблеми, някой, при когото да мога да отида. Мислех си за някой метох — манастирите подслоняваха хора, изпаднали в беда. — Той спомена вас. Намери ми и писар, който да ми напише писмото.

Съдържателят се беше оказал по-добър и отзивчив, отколкото изглеждаше, помисли си Рейко. Но един мъж трябваше да е от камък, за да устои на Окару.

— Какво те доведе тук?

— Оиши дойде тук. Аз го последвах.

— Кой е Оиши?

— Оиши Кураносуке. Моят годеник — Окару поруменя отново.

Рейко предположи, че момичетата от чайните предпочитат да говорят за клиентите си като за свои годеници. Може би си мислеха, че така внушават повече уважение, а може би това беше празно самозалъгване.

Окару най-вероятно беше просто негова любовница.

— Какво направи Оиши?

— Той го уби — Окару се тресеше отново на ръба на сълзите. — Чух продавачите на новини да викат по улицата. Казваха, че той му е отрязал главата.

— Отрязал чия глава? — каза Рейко, стресната и все пак развълнувана, като чу, че проблемът включва убийство.

— Аз го последвах, защото го обичам толкова много, и исках да го спася — гласът на Окару се извиси в ридание. — Но аз съм просто едно глупаво момиче. Затова изпратих писмото до вас — ръцете й запърхаха като нежни бели птички. — Можете ли да направите нещо? Умолявам ви!

Рейко хвана ръцете на Окару и ги задържа неподвижно.

— Не мога да знам какво да направя, докато не науча фактите. Сега кажи ми: кого уби Оиши?

— Извинете, извинете, толкова съм разстроена — Окару преглъщаше сълзите си и подсмърчаше. — Уби Кира Йошинака.

Рейко позна името.

— Кира, церемониалмайсторът на шогуна?

— Предполагам. Някакъв важен човек от замъка Едо.

Рейко беше смаяна да научи, че Кира е бил убит и че тя се е сблъскала с продължението на скандалния инцидент, който добре помнеше.

— Да не би Оиши да е един от бившите васали на владетеля Асано?

— Да, да! Той дойде да убие Кира, защото Кира е убил владетеля Асано.

Тя не знаеше фактите съвсем точно.

— Но шогунът каза, че Кира няма вина и че срещу него не трябва да се предприемат никакви действия — каза й Рейко. Сега тя разбра защо Оиши е в беда и защо Окару е толкова разтревожена. — Вендетата ще бъде обявена за незаконна.

— Точно това ми каза и Оиши — отговори й Окару.

— Умолявах го да не го прави. Но му беше все едно че ще наруши закона.

На много самураи щеше да им е все едно. Отмъщаването заради смъртта на господаря беше най-висшият техен дълг и самопожертвованието беше крайният, най-последен акт на тяхната лоялност.

— Значи Оиши уби Кира.

— Не само Оиши. Той взе още четиридесет и шест души от хората на владетеля Асано.

Рейко беше слисана. Проблемът беше дори по-сериозен, отколкото първоначално беше помислила. Правителството можеше да извини един самурай, който е убил в името на честта, но четиридесет и седем ронини да се нахвърлят на един стар човек? Рейко не можеше да си представи, че ще им се размине.

— Ето, затова Оиши и аз се нуждаем от вашата помощ — каза Окару.

Проблемът беше далеч над възможностите на Рейко.

— Съжалявам да го кажа, но аз не мога да спася Оиши — Рейко видя как лицето на Окару помръкна. Беше й много неприятно, че разочарова момичето, но щеше да е още по-жестоко да й вдъхне лъжлива надежда. — Оиши и другарите му са се опълчили на заповед на шогуна и са извършили убийство. Най-вероятно ще бъдат осъдени на смърт.

Чийо кимна. Масахиро се обърна към Рейко, втрещен от чутото. Рейко съжаляваше, че го взе и че той се разстрои.

— Но съдържателят каза, че вашият съпруг е важен човек в правителството — каза Окару. — Не може ли да защити Оиши, ако вие го помолите?

— Съпругът ми трябва да спазва заповедите на шогуна също както и всеки друг — каза Рейко. — Нищо не може да се направи за Оиши. Съжалявам. Най-добрият съвет, който мога да ти дам, е следният: забрави за Оиши. Иди си у дома. Ако се нуждаеш от пари за пътуването, аз мога да ти дам малко.

Окару отстъпи примирено, без никаква борба. Всъщност не изглеждаше да притежава и най-малка борческа жилка. Раменете й увиснаха.

— Разбирам каза тя. Красивото й лице беше олицетворение на скръбта. — Съжалявам, че ви се натрапих. Няма да взема вашите пари. Благодаря ви, че дойдохте.

Поведението й не показваше обида или негодувание, което накара Рейко още повече да съжалява, че не може да помогне на момичето.

— Това, което не мога да разбера, е как този тип Кира може да направи нещо нередно, а Оиши ще умре, защото се е опитал да поправи нещата. Изглежда толкова нечестно — каза Окару.

Ако тя узнаеше фактите, може щеше да й е по-лесно да приеме съдбата на Оиши и Рейко щеше да се чувства по-малко виновна заради разочарованието, което й причини.

— Владетелят Асано извади меч срещу Кира вътре в замъка Едо, обясни й Рейко. — Той наруши закона.

Именно заради това умря. Кира не е вдигнал и пръст срещу владетеля Асано. Точно по тази причина шогунът забрани извършването на вендета срещу Кира и затова сега убийството му е престъпление.

— Но Оиши каза, че това е било… Как точно се изрази? — Окару се намръщи в усилие да си припомни.

— „Официалната версия“. Той каза, че всъщност не е било така.

— Окару издекламира: — „Нищо в тази вендета не е такова, каквото изглежда“.

Любопитство и вълнение обхванаха Рейко.

— Сигурна ли си, че е казал точно така?

— Да, да — закима Окару, вперила сериозен поглед в Рейко. — Ако нещата са различни от това, което казват всички, тогава може би е несправедливо, че Оиши трябва да умре. Не мислите ли така?

— Мисля, че в такъв случай би могло да има смекчаващи вината обстоятелства — каза Рейко.

Чийо изглеждаше изненадана, а Масахиро — по-щастлив. Прислужницата Гоза се наведе към Рейко с недоверчиво изражение. Челото на Окару се набръчка от объркване.

— Смекчаващите обстоятелства са причини, по които законът може да се обърне — обясни Рейко. — Ако има такива, Оиши и другарите му може да бъдат оправдани за убийството за Кира.

— И той ще бъде спасен! — Окару сключи ръце под брадичката си. Усмивката й заискри през сълзите й като слънце, отразено във вода. — О, колко хубаво!

Рейко се разтревожи, че Окару така светкавично се беше вкопчила в минималния шанс.

— Не разчитай на това — предупреди я тя. — Първо трябва да установим дали наистина има причини, поради които Оиши не трябва да бъде осъден на смърт. А сега, какво каза той, че се е случило?

Празно изражение смени усмивката на Окару.

— Не каза нищо.

— Не обясни ли защо вендетата не е това, което изглежда?

Окару поклати глава.

— Попитах го какво има предвид. Но той не ми каза — тя погледна разтревожено. — Това има ли значение?

— Страхувам се, че да — каза Рейко. — За да се спаси Оиши, ще трябва да докажем, че действията му са били оправдани — тя беше отвратена от насилието на неговото престъпление и макар че се възхищаваше на посветеността му на Пътя на война, не бе сигурна, че той заслужава да избегне възмездието. — Правителството няма да го оправдае без допълнителна информация. Неясните намеци не са достатъчни.

— О! В такъв случай предполагам, че Оиши е обречен. А също и аз — Окару изглеждаше по-отчаяна и по-млада от всякога, като дете, което току-що е открило, че желанията невинаги се изпълняват. Устните й затрепериха. По бузите й се стекоха сълзи. Тя беше дори още по-хубава, когато плачеше.

— Майко, направи нещо! — изтърси Масахиро.

Неговата разпаленост изненада Рейко. Но тя беше съгласна, че не могат просто ей тъй да оставят това клето момиче да се оправя само.

— Слушай — каза тя на Окару. — Ще отида при съпруга си и ще му предам какво си ми казала. Ще видя какво мога да направя.

— Ще го направите ли? — сега Окару зарони сълзи на радост. — О, благодаря ви!

Рейко хвърли поглед към Чийо, която наблюдава Окару с тревожено изражение. Масахиро засия.

— Моля те, не се надявай прекалено — каза тя, докато се изправяше, за да си тръгне. — Положението на Оиши е много сериозно. Не мога да гарантирам, че нещата ще се обърнат по начина, по който ти се иска.