Лора Джо Роуланд
Айджин (25)

22. глава

Чийо помоли Рейко да я извини, че няма да може да я придружи в пътуването за посещението при Оиши. Рейко не настоя. По-добре беше да държи Чийо и Окару на разстояние, отколкото да задълбочава антипатията на братовчедката към момичето или да позволи да се развали удоволствието на Окару.

Рейко се чувстваше неприятно заради това, че Окару бе застанала между нея и Чийо. Беше изправена пред сериозна дилема: дължеше лоялност на своята приятелка и роднина, но не можеше да изостави човек в нужда, който беше гост в дома й. Трябваше да изпълни обещанието си да помогне на Окару.

Гоза зае мястото на Чийо в паланкина. Слугинята беше намусена и мълчалива, но Окару едва сдържаше възбудата и ентусиазма си, докато пътуваха през града.

— Нямам търпение да видя Оиши! — Окару приглади косата си, която беше вдигната нагоре и закичена с хартиени цветя. — Добре ли изглеждам?

— Изглеждаш прекрасно — каза Рейко.

— Много време мина, откак за последно бяхме заедно с Оиши. Имам чувството, че ще сме като непознати, когато се срещнем. О, господарке Рейко, какво да правя?

Рейко не се чувстваше достатъчно компетентна, за да й даде съвет.

— Просто се дръж естествено.

Процесията им стигна до имението на клана Хосокава. То изглеждаше студено и негостоприемно сред оголените дървета и с посивелия от сажди сняг по покривите. Окару ахна от благоговение:

— Това ли е затворът на Оиши? Прилича на дворец! — възкликна тя.

Един слуга ескортира Рейко, Окару и Гоза в елегантна приемна зала вътре в сградата.

— Толкова съм нервна — каза Окару, като си играеше с дрехите си. — Това е той! — извика тя, като чу стъпки в коридора и скочи на крака, когато Оиши влезе в стаята.

Той не беше такъв, какъвто Рейко бе очаквала. Въображението й беше нарисувало водача на четиридесет и седемте ронини като гигант с лице, подобно на желязна воинска маска. Но Оиши в плът и кръв беше по-малък, по-стар и определено не беше в добро здраве. Силата му си личеше само в очите му. Те имаха суровата, огнена светлина на стомана, калена в ковачница за мечове. Той удостои Окару с навъсен поглед, който сигурно беше последното нещо, което Кира бе видял, преди Оиши да му отреже главата.

Окару не забеляза нищо. Тя се хвърли върху Оиши и метна ръце върху него. Разплака се и зашепна нежни думи. Ръцете му се вдигнаха и разкъсаха прегръдката й, сякаш тя беше крехка лоза, която се е обвила около него. Окару се препъна назад.

— Любов моя? — каза тя и усмивката й стана неуверена. — Какво не е наред?

— Какво правиш ти тук? — попита Оиши.

Радостта в очите на Окару помръкна.

— Аз… аз исках да те видя.

Тя направи стъпка към него, но Оиши вдигна ръка, за да я спре.

— Не трябваше да идваш.

Окару го гледаше наранена, не вярвайки на това, което се случва, като дете, което е било напляскано без причина.

— Не се ли радваш да ме видиш?

Рейко също не можеше да повярва, че Оиши може да е толкова жесток. Тя чу приглушено ръмжене, което идваше от Гоза. Лицето на слугинята беше придобило изражение на куче пазач, чийто собственик е застрашен.

— Би трябвало да е очевидно. Изобщо не съм искал да те виждам отново — Оиши се обърна, за да си тръгне.

Окару се хвърли след него с вопъл. Тя се спъна в полата си, просна се на земята и сграбчи глезена на Оиши.

— Любов моя, защо се отнасяш така с мен?

Оиши я изрита дивашки.

— Пусни ме!

Ужасена, Рейко се втурна към Окару и докосна рамото й.

— Хайде, ела, преди да пострадаш.

Гоза се насочи срещу Оиши със стиснати юмруци.

Окару се държеше здраво за него и умолително хленчеше.

— Не ме ли обичаш вече?

— Никога не съм те обичал — в раздразнения глас на Оиши звучеше презрение.

— Но… но… — Окару се изтегли с ръце нагоре по краката му. — Ти обеща, че един ден ще се оженим — очите й умолително го гледаха. — Не помниш ли?

Оиши се изсмя, сподавен смях, изпълнен с отвращение.

— Никога не съм възнамерявал подобно нещо.

Шокът разхлаби прегръдката на Окару. Тя падна на петите си.

— Ти си лъгал? — каза тя с тъничко гласче.

— Точно така — Оиши сякаш изпитваше удоволствие от болката, която причинява. Възхищението на Рейко към него се превърна в отвращение. — Просто ти казвах това, което ти искаше да чуеш.

— Но защо?

— Използвах те — каза Оиши с жестока честност. — Ти беше част от моя театър.

— Театър? — Окару объркано поклати глава. — Какъв театър?

— Да се представя за негодник, пияница и безделник. Да накарам Кира да си помисли, че съм забравил за всякакво отмъщение. И това даде ефект. Заблудих Кира. Той е мъртъв. И повече нямам нужда от теб — той извърна поглед от Окару, сякаш беше кучешко изпражнение.

— Не. Не вярвам в това — каза Окару, но очите й​ заприличаха на тъмни езера от болка. — Ти не играеше роля, щях да позная, ако беше така. Ти беше влюбен в мен. И все още си.

— Спри! — извиси Оиши глас над нейния. — Приеми фактите. Не бях влюбен в теб. Не съм влюбен сега. Единствената жена, която обичам, е съпругата ми.

Последното му изявление накара Окару да замлъкне, сякаш невидима ръка стисна гърлото й. Устата и се отваряше и затваряше и издаваше приглушени въздишки, преди да успее да изрече:

— Съпругата ти? Но ти се разведе с нея? Казваше, че хич не те е грижа за нея. Казваше, че аз съм единствената…

— Разведох се само за да я предпазя, разбра ли, ти, тъпа малка глупачке! — каза Оиши. — За да не бъде наказана и тя заради това, което направих. Да не беше това, ние все още щяхме да сме женени.

Той говореше убедително, но Рейко долови някаква фалшива нотка в думите му. Тя наклони глава и се намръщи.

— Това не е вярно — каза Окару, останала без дъх​ от отчаяние. — Ти не знаеш какво говориш, ти не си​ на себе си. Това не си ти! Сигурно си болен. Скъпи, ти се нуждаеш от мен — тя се изправи, вдигна ръка и​ погали бузата на Оиши. — Нека се погрижа за теб.

Оиши замахна срещу Окару. Може би възнамеряваше само да отблъсне докосването й, но ръката му удари лицето й толкова силно, че тя изпищя и падна.

Рейко я подхвана. Гоза се хвърли върху Оиши, хвана го за шията и започна да го души. Очите му се изцъклиха, докато се опитваше да се освободи от ръцете й. Започна да се дави. Цветът на лицето му стана морав, преди да успее да ритне с коляно Гоза в стомаха и да разкъса хватката й. Тя отстъпи, но беше готова да нападне отново. Лицето й имаше убийствен вид, пръстите и се извиваха, коленете й пружинираха като на борец. Оиши се обърна към Окару:

— Никога повече не се доближавай до мен — с хриптящ глас й каза той.

Окару рухна в обятията на Рейко, задавена от ридания. Оиши се обърна, за да излезе от стаята. В този миг Рейко осъзна защо думите му не й звучаха вярно.

— Вие казвате, че любовта ви към Окару е била театър — извика тя след него — и че сте се развели със съпругата си само за да я предпазите. Но на съпруга ми сте казали друго. Защо променихте версията си?

Оиши излезе, без да отговори на въпроса й.

* * *

— Мислех, че ме обича! — Окару ридаеше, докато паланкинът носеше нея, Рейко и Гоза през града. — Как може да е толкова жесток? Как може аз да съм толкова глупава?

Рейко се опитваше да я успокои, но когато пристигнаха в имението на Сано, момичето беше изпаднало в истерия.

— Не мога да дишам! — Окару захърка и се стисна за гърлото.

— Просто се успокой — каза Рейко. — Ще се оправиш.

Окару се свлече от паланкина, без да спира да плаче. Гоза я вдигна и я понесе към къщата. Чийо и Масахиро се появиха на вратата и се вторачиха разтревожено в Окару, която махаше с ръце и пъшкаше в прегръдките на Гоза.

— Какво й се е случило? — попита Масахиро.

Рейко обясни.

— Иди да доведеш лекаря. И побързай.

Масахиро хукна. Рейко и Чийо сложиха Окару в леглото. Момичето се гърчеше и извиваше под завивката така трескаво, че развали прическата си. Сълзите й се смесиха с грима й в червено-сивкава каша.

— Толкова съм нещастна, че ми се иска да умра! — последва нов пристъп на задушаване и кашляне.

Рейко я помоли да полежи неподвижно и да се опита да успокои дишането си. Най-накрая Масахиро пристигна с доктора на замъка Едо, който накара Окару да изпие някакъв еликсир, приготвен от фурми, покълнало жито и ликориция, за облекчаване на скръбта, и тинктура от опиум, за успокоение. Скоро дишането й се нормализира, спазмите спряха и тя задряма. Рейко, Гоза и Чийо коленичиха край леглото й. Масахиро се суетеше неспокойно при вратата.

— Ще се оправи ли? — попита той.

— Да — каза Рейко, макар да се чудеше дали е възможно да се умре от разбито сърце.

— Трябва да я оставим да почива — прошепна Чийо на Рейко, но погледът й спря на Масахиро.

Рейко видя, че на лицето му се появи смутено изражение, докато се измъкваше навън. Тя си спомни тайнствените намеци на Чийо за Окару. Отново нямаше време да попита какво означават те, защото когато двете с Чийо напуснаха стаята, срещнаха Сано в коридора. Чийо го поздрави, после се извини и ги остави насаме.

— Видях доктора да излиза от нашата къща — каза Сано. — Болен ли е някой?

— Окару — Рейко му описа какво се бе случило между момичето и Оиши.

Сано веднага схвана значимостта на думите на Оиши.

— Той си е променил версията.

— Да — каза Рейко. — Попитах го защо, но той не отговори.

Сано започна да масажира главата си, която започваше да го боли от сблъсъка на всички тези противоречиви показания.

— Новата история на Оиши потвърждава твърдението на сина му Чикара, че връзката с Окару е била просто тактика, за да предпази съпругата си и да измами Кира.

Гневът на Рейко към Оиши се възбуди отново.

— Той може и да е герой заради това, че е отмъстил за владетеля Асано, но беше жесток към Окару, която не заслужава такова отношение. Загуби много от моите симпатии.

— Дългът на самурая към неговия господар стои над задълженията му към всеки друг — Сано определено не хареса нейния критицизъм. — Ти знаеш това.

Рейко усети познатото, неловко напрежение, което се надигаше, когато тя и Сано бяха на различни мнения за някой субект в казуса. Тъкмо щеше да каже, че се надява този случай да не застане между тях, когато се появи един слуга и тя си замълча.

— Почитаеми господарю, имате посетител. Огами Каори, от съвета на старейшините — обяви слугата.

— По-добре да не го карам да чака — каза Сано и се насочи към приемната зала.

— А това съобщение дойде днес за вас — каза слугата на Рейко и подаде свитък в лаков контейнер.

Рейко взе свитъка и последва Сано. Вратата на приемната беше отворена достатъчно широко, за да види Сано, коленичил срещу беловласия самурай със странно младежкото лице. Тя застана така, че да може да подслушва разговора им.

* * *

Старейшината Огами отказа предложените от Сано закуски.

— Няма да се заседавам — каза той.

Това беше лош знак. Сано се приготви за новини, които нямаше да му се иска да чуе.

— Съветът на старейшините е загрижен, че на Висшия съд му отнема прекалено много време, за да обяви присъдата — каза Огами.

— Съдиите се събраха за пръв път едва вчера — изтъкна Сано.

— Съветът е наясно с това — каза Огами. — Но някои членове мислят, че тъй като този казус е твърде чувствителен в политически аспект, експедитивността е от максимална важност.

Сано заключи, че „някои членове“ означава Като и Ихара, противници на Огами и на него самия.

— Съдиите искат да бъдат сигурни, че ще вземат правилното решение.

— Съдиите не са проблем — Огами впери многозначителен поглед в Сано. — Някои от нас мислят, че не друго, а твоето разследване задържа нещата.

— Работя колкото е възможно по-бързо — Сано си помисли: „Ето, пак стигнахме дотук!“ Неговите началници никога не спираха да очакват от него да сътвори незабавно чудо.

— Имам пълно доверие, че го правиш. Но твоите хулители се чудят дали не си преднамерено бавен със събирането на доказателства за съда, защото искаш да отлагаш присъдата и да запазиш живота на четиридесет и седемте ронини колкото е възможно по-дълго, както и че се страхуваш от това как ще се отразят реакциите на въпросната присъда върху теб самия.

Сано се почувства жегнат от обида.

— Признавам, че съм пристрастен към идеята да освободим четиридесет и седемте ронини — и това продължаваше да е така, въпреки че новината за променената история на Оиши беше напомнила на Сано, че трябва стриктно да се придържа към обективността си. — И не мога да отрека, че съм заинтересуван лично от присъдата. Но никога няма да допусна компромис в разследването за сметка на личните си чувства.

— Знам. Но другите нямат такова голямо доверие в теб като мен. Те мислят, че ти използваш разследването си, за да контролираш съда.

— Не го правя — категорично отговори Сано.

— Благодаря ти за уверението — каза Огами. — Ще предам това на моите колеги. Но някои от тях твърдо вярват, че четиридесет и седемте ронини трябва да бъдат осъдени на смърт.

— Ихара и Като го показаха съвсем ясно, когато дискутирахме казуса с шогуна.

Огами примигна, защото Сано беше изрекъл имената им съвсем безцеремонно.

— И аз ясно показах, че споделям убеждението ти, че четиридесет и седемте ронини трябва да бъдат оправдани. Но нашата позиция започва да става опасна. Твоите политически опоненти трупат подкрепа, а те имат и голямо влияние върху шогуна.

Сано можеше да си представи как Йоритомо шепне в ухото на шогуна, изливайки вътре отровни думи за Сано.

— И на моя страна има много влиятелни хора.

— Ако четиридесет и седемте ронини бъдат оправдани, няма да имаш достатъчно съюзници, които да те защитят. Другата страна ще иска кръв — Огами определено се страхуваше както за себе си, така и за Сано.

Това предсказание не повдигна особено много духа на Сано след трудния ден.

— Янагисава и Йоритомо бяха достатъчно любезни да ми обяснят какво ще се случи, ако пък присъдата се обърне срещу четиридесет и седемте ронини. Ще загубя съюзниците, които искат те да бъдат оправдани. Ще се превърна и в мишена на обществени бунтове от простолюдието, което ще протестира срещу смъртта на героите.

— Да, и това също може да се случи.

— Което означава, че независимо каква е присъдата, аз съм обречен — каза Сано колкото вбесен от ширещия се край него политически опортюнизъм, толкова и разтревожен от своята дилема. — Ще бъда изгонен от режима и ще загубя семейството си заради причиняване на хаос, което ще разсърди шогуна.

Огами вдигна рамене и разпери ръце.

Натискът върху Сано започваше да изменя неговата пристрастност към четиридесет и седемте ронини. Той научаваше, че е по-трудно човек да се възхищава на един достоен акт, когато последствията от това може да повлияят злополучно на него самия.

* * *

След като Огами си тръгна, Сано откри Рейко застанала в коридора пред приемната стая. Тя стискаше контейнера със свитъка така силно, че всеки миг можеше да го счупи. Изражението на лицето й беше обезсърчено и виновно.

— Предполагам, си чула целия ми разговор с Огами — каза Сано.

Рейко кимна.

— Надявам се, не ми се сърдиш, че подслушвах.

— Не — каза Сано, докато вървяха към частните и помещения. — Така поне ми спести затруднението да ти кажа лошите новини.

— Толкова ли са лоши нещата? — гласът на Рейко се беше свил от страх.

Сано задържа дъх за миг, после го изпусна.

— Не мога да те лъжа. Но помни, нещата често са ни изглеждали лоши. И винаги сме се оправяли — той се опита да се пошегува: — Освен това няма ли животът да е скучен без малко проблеми от време на време?

Рейко не се засмя.

— Този път ми изглеждат по-лоши от всякога.

Наистина бяха такива, отчасти защото неговото положение вече беше станало много несигурно. Но Сано предполагаше, че настоящата ситуация безпокои Рейко, а и него самия, повече от предишните им проблеми, защото това разследване им показваше пределно ясно какво ще се случи с тях, ако този път не успеят да преодолеят трудностите. Последствията от загубата на самурайския статут постоянно им се набиваха в очите. Историята на Оиши за самоубийството на владетеля Асано и за неговите собствени страдания и лишения беше засегнала най-чувствителното място на Сано и той разбираше, че Рейко е дълбоко повлияна от трагичните разкази, които бе чула от госпожа Асано и съпругата на Оиши.

Коридорът беше студен сякаш от сянката на облака, надвиснал над тях — заплахата за раздяла. Сано свали горната си дреха и я уви я около Рейко.

— Ще преодолеем и това — увери я той.

Тя успя да се усмихне. Той почувства вдишването й, усети как тя почерпи сила от тяхната близост и се стегна. Обичаше я заради куража и силата на духа, които бяха поддържали и двама им през техния дванадесетгодишен, често пъти много бурен съвместен живот. Любовта му го развълнува толкова много, че той се почувства неловко и потърси повод да смени темата.

— Какво държиш? — попита я той.

Рейко отвори бамбуковия контейнер, разви свитъка и зачете съобщението. Изражението й стана още по-тревожно.

— От госпожа Уакаса е. Казва, че перспективите за брак на Масахиро напълно са пресъхнали. Някои кланове, с които се е свързала, подкрепят осъждането на четиридесет и седемте ронини и не искат да се свързват с нас, защото мислят, че ти се опитваш да повлияеш на присъдата в обратна посока. Другите кланове подкрепят помилването, но никой не е съгласен на миай.

Всички мислят, че ти си свършен. Затова тя преустановява търсенето на невеста за Масахиро, докато нещата не се уредят.

Рейко вдигна поглед към Сано. Устните й се извиха в огорчена усмивка.

— Напуска ни точно когато ни е най-необходима.

— Кой го е грижа за тази стара сплетница, дето вечно си вре носа в чуждите работи! — каза Сано, макар че писмото беше добавило още повече тревоги към целия огромен куп от проблеми. — Никой не е умрял от нейните интриги.

Докато двамата се смееха за сметка на госпожа Уакаса, из къщата се понесоха стенания.

— Това е Окару — въздъхна Рейко. — Очертава се трудна нощ.

— Сутринта нещата ще изглеждат по-добре — обеща й Сано.