Лора Джо Роуланд
Айджин (38)

35. глава

Търсенето продължи и през нощта. Сано спря за малко, за да посети съдиите от Висшия съд, които бяха разквартирувани временно в двореца. Предаде им новите показания на Оиши, Укихаши и госпожа Асано. Съдиите бяха доволни да научат истинската история, стояща зад вендетата, но същевременно се чувстваха по-затруднени от всякога по отношение на присъдата.

— Защо истината трябва да бъде толкова объркана и сложна? — каза инспектор генерал Накае.

— Може би ще разискваме още цял месец — добави интендантът Огивара.

Те започнаха да спорят за новите факти. Сано се върна към издирването на Каджикава. Докато заедно с детективите Маруме и Фукида яздеха през замъка Едо, започна да вали силен, пороен дъжд. Въздухът стана толкова студен, че дъждовните капки замръзваха. Пасажите станаха хлъзгави и опасни. Копитата на конете се подхлъзваха. Патрулиращите стражи се притискаха до стените за опора. От месинговите фенери по контролно-пропускателните пунктове висяха ледени висулки. Към полунощ Сано и детективите се срещнаха във вътрешния двор, намиращ се непосредствено зад главната порта, с групата, която бе изпратена в дома на Каджикава.

— Няма го и там — каза водачът. — Излязъл е за работа, както обикновено тази сутрин, и оттогава съпругата му и слугите не са го виждали.

Капитанът на стражата на замъка Едо дойде на кон през дъжда, който се изливаше на земята в сребърни линии.

— Проверих навсякъде, при всички часови. Каджикава не е излязъл през нито една врата. Все още е вътре в замъка.

— Как може толкова дълго да чакаме тези групи по претърсването да си свършат работата? — попита Маруме.

— Тук има много скривалища — каза капитанът на стражата. — А пазителят на замъка знае всичките до едно.

— Доведете другите пазители — нареди Сано. — Накарайте ги да ви покажат всички тайни места.

На зазоряване Каджикава все още не бе открит. Дъждът спря. Сано, Маруме и Фукида се изкачиха на върха на наблюдателната кула и видяха призрачна гледка. Всички стени, калдъръми, покриви и дървета вътре в замъка бяха глазирани с прозрачна ледена обвивка. Снегът беше здраво замръзнал. Пасажите и градинките бяха безлюдни, с изключение на претърсващите групи; всички си стояха вътре, вместо да поемат риска да си счупят вратовете. Градските сгради блестяха под сивото небе. Нищо не помръдваше там. Сцената беше призрачно, плашещо красива.

— Струва ми се, че това е краят на света — каза Маруме.

Сано чу някой да вика името му. Хирата се бе провесил от прозореца на една кула по-нагоре по хълма и махаше.

— Каджикава е бил забелязан!

* * *

Закуската в имението на Сано протичаше в напрегната атмосфера. Акико бъбреше весело с Чийо, но Масахиро гледаше намръщено, докато тъпчеше юфка в устата си. Рейко си играеше с храната в чинията си и слушаше как потракват замръзналите клони на дърветата отвън. Веднага щом свърши с храненето, Масахиро стана.

— Трябва да прислужвам на шогуна — каза той и с маршова стъпка излезе през вратата.

— Сърдит е заради това, което се случи вчера — каза Рейко. — Хванах го с Окару. Сега разбирам какво се опитваше да ми кажеш. Съжалявам, че бях толкова заблудена.

— Аз съжалявам, защото не говорих по-ясно — каза Чийо с тъжно съжаление. — Те правеха ли…

— Страх ме беше да попитам. А и Масахиро не пожела да говори с мен. Много зле се справих със ситуацията.

— Няма да е ядосан задълго — успокои я Чийо. — Всичко ще се оправи.

Но загрижеността на Рейко за Масахиро си оставаше. Мисълта за Окару, заключена в слугинските помещения, също не й даваше мира. Потракващият шум на дърветата звучеше така, сякаш някой потропваше с нокти по вратата. Рейко се тревожеше и за баща си, когото не бе посетила днес. Студеният въздух се просмукваше в духа й заедно с някакво смутно лошо предчувствие.

* * *

— Каджикава е бил забелязан близо до двореца и при Момиджияма в рамките на последния един час — каза Хирата.

— Ти поеми Момиджияма.

Той заедно с Маруме и Фукида забързаха към двореца. Ледените шушулки, висящи от первазите, приличаха на нащърбени зъби. Боровете бяха облечени в тежки, причудливи драперии от лед. Сано слезе от коня си пред главната порта и извика на часовия:

— Къде е Каджикава?

— В задната градина.

Плъзгайки се по твърдия гладък сняг, Сано и хората му бързо заобиколиха двореца. Мостът над замръзналото езеро и павилионът в средата му изглеждаха като изваяни от лед. Дърветата потракваха от вятъра. Ледени отломъци падаха от тях и звънтяха по земята. Часовият посочи към решетката, която затваряше сутеренното пространство под фундамента на двореца, и каза:

— Проследихме Каджикава дотук.

Един панел от решетката беше махнат и хвърлен настрани. Виждаше се тъмна зееща дупка. От нея се чуваха тътрене и викове.

— Някои от войниците тръгнаха навътре, след Каджикава — каза часовият. — Други изтичаха покрай сградата, за да се опитат да го хванат, когато излезе.

— Той би могъл да излезе някъде вътре в двореца — каза Сано. Подът там беше осеян с отвори. — Чака ли го някой там?

Огорченото изражение на часовия ясно показа, че никой не се е сетил за това. Сано и хората му бързо минаха през вратата. Те затичаха в различни посоки по коридорите. Сано рязко отваряше различни врати, изненадвайки няколко служители, които бяха дошли на работа. Никой не бе видял беглеца. Сано чуваше думкане, докато преследвачите пипнешком си проправяха път през сутерена на двореца. Той с бързи стъпки се насочи по покрития коридор, който съединяваше две от крилата на сградата. В края имаше врата, декорирана със златния герб на Токугава, водеща към покоите на шогуна.

Предчувствие сви сърцето на Сано.

Той напъна вратата, която бе заключена отвътре. Ритна неколкократно дървените й панели, докато тя поддаде. Спарен, прегрят въздух, който миришеше на пушек и лекарства, лъхна отвътре. Докато тичаше по пасажите, обградени от подвижни стенни панели, той чу викове и хленч. Спря едва като стигна в преддверието на частната дневна на шогуна.

Вътре, сред облаци дим, се суетяха слуги, които възклицаваха и кашляха, докато удряха с метли пламъците, плъзнали по татамите. От един преобърнат мангал, около голяма, квадратна дупка на пода се бяха разсипали въглени. Хората се притискаха към стените. Сано мина като хала край слугите, газейки върху сгурията и пепелта. Спря се до ниска платформа, зад която имаше гоблен с бели жерави и червено слънце. Четирима мъже бяха окупирали платформата, като актьори на сцена, които са толкова потънали в своята пиеса, та дори не забелязват, че театърът гори.

Шогунът държеше една възглавница пред гърдите си като щит. Цилиндричната му черна шапка висеше килната настрани. Той се свиваше назад от Каджикава, който бе коленичил в левия край на платформата.

— Хиляди извинения, Ваше Превъзходителство — останал без дъх, Каджикава се влачеше на колене към шогуна. — Моля да ме извините, че ви се натрапих по този начин.

Другите двама мъже на платформата бяха Янагисава и Йоритомо.

Йоритомо обви ръка около шогуна.

— Не приближавай повече! — извика той на Каджикава.

Застанал зад сина си и шогуна, Янагисава нареди:

— Разкарайте го веднага!

Лицата на бащата и сина изразяваха ужас и гняв.

Сано си представи сцената, която току-що бе пропуснал — мангалът изскача от пода, горящите въглени хвръкват и Каджикава се подава над повърхността като демон изпод земята. Каджикава не обърна никакво внимание нито на Йоритомо, нито на Янагисава.

— Мога да обясня всичко, Ваше Превъзходителство — настоя той. — Моля ви да ме изслушате.

Шогунът скимтеше от страх. Янагисава извика на хората, които се суетяха покрай стените:

— Недейте само да висите там! Махнете го оттук!

Трима дворцови стражи неуверено пристъпиха. Останалите бяха момчетата наложници на шогуна и двамата съюзници на Янагисава от Съвета на старейшините.

— През всичките ми години тук никога не съм виждал подобно нещо! — каза Като.

— Това е грубо нарушение на закона — добави Ихара.

Отчаян от начина, по който бе завършило неговото издирване на беглеца, Сано извика:

— Каджикава!

Слугите най-сетне загасиха пожара. Стражите спряха. Всички се обърнаха към Сано.

— Ааах, Сано сан. Добре — шогунът се усмихна слабо; беше забравил, че му е сърдит. Изглежда, се надяваше, че Сано ще съумее да възстанови реда.

Израженията на Янагисава и Йоритомо се втвърдиха и преминаха във враждебност. Изненада изкриви подобните на маска черти на Като и маймунското лице на Ихара. Каджикава се обърна към Сано. Дрехите на дребното човече бяха целите в мръсотия и мокри от дъжда. Кокът му беше разплетен, сажди бяха омазали деликатните му черти. Очите му святкаха диво, устата му беше изкривена в грозна гримаса.

— Съжалявам. Не исках да пострада вашият тъст — Каджикава изглеждаше ужасен от своето положение, от силите, които бе отприщил и които бяха излезли извън неговия контрол. — Не исках никой друг да пострада, освен Кира.

— Знам. Искал си да накажеш Кира, а не си могъл да го сториш сам — макар че съжаляваше Каджикава, тонът на Сано беше суров. — Затова си насъскал Оиши срещу Кира. Това е било отмъщение по упълномощаване.

Каджикава зяпна от изненада.

— Как разбрахте?

— Ако искате да си побъбрите малко, намерете си друго място — язвително го прекъсна Янагисава.

Той явно осъзна, че предстоят разкрития за вендетата.

— Оиши ми каза — отговори Сано на Каджикава.

— Той обеща да не говори, но аз си знаех, че ще излезе наяве — изплака Каджикава.

Шогунът хвърли възглавницата си настрани.

— За какво говори той?

— За нищо — каза Йоритомо, надявайки се да попречи на Сано да натрупа точки за разкриването на вендетата.

— Трябваше да помислиш, преди да кажеш на Оиши за съпругата му и владетеля Асано — каза Сано.

— Не можех да знам какво ще се случи! — извика Каджикава. — Направих грешка.

— Ти трябваше да помислиш, преди да започнеш хайката за Каджикава и да тръгнеш да го преследваш в двореца — изпищя Йоритомо на Сано. — Ти си този, който направи грешка!

В този момент Сано забеляза Масахиро сред момчетата на шогуна. Той беше изненадан, защото не знаеше, че Масахиро ще му прислужва днес. Масахиро изглеждаше не по-малко изненадан да види баща си. Сано реши, че е по-добре да прекрати тази сцена, преди да се случи нещо по-лошо.

— Извинете ме за причиненото неудобство, Ваше Превъзходителство — каза Сано, после махна на Каджикава. — Тръгвай с мен. Арестуван си.

— Не! — Каджикава вдигна длани, които бяха изгорели от бутането на горещия мангал. Той се разрида. — Съжалявам! Не исках нито едно от тези неща да се случи. Моля ви да ми простите, че магистратът Уеда пострада! Този глупак, когото наех, тръгнал след погрешния човек!

Янагисава се обърна към стражите.

— Махнете го оттук! Веднага!

Стражите пристъпиха. Сано мина пред тях. Каджикава запълзя към задния край на платформата и закрещя:

— Не… Не ме докосвайте!

Той непохватно извади меча си от ножницата, окачена на кръста му. Треперещата му ръка вдигна блестящото острие нагоре. Всички застинаха безмълвно.

Сано и стражите спряха.

Янагисава и Йоритомо замръзнаха с отворени уста, ядните думи заседнаха в гърлата им, а старейшините, слугите и момчетата зяпнаха от изумление. Шогунът никога не бе изглеждал по-глупаво.

Изваждането на оръжие в замъка Едо беше достатъчно лошо престъпление. Но да го направиш в присъствието на самия шогун, беше направо немислимо. Сано си помисли за нападението на владетеля Асано над Кира, докато Каджикава бе наблюдавал. Този път Каджикава, свидетелят, бе избухнал.

Сано започна да изкачва трите стъпала на платформата, за да хване Каджикава, преди да нарани някого.

— Оставете ме, или… или — запищя Каджикава.

Той замахна с меча срещу шогуна. Цялата стая ахна в един глас. Сано затаи дъх и спря. Шогунът изквича, отскочи встрани и падна по гръб. Лежеше с препънати колене, пръстите на обутите му в бели чорапи крака се гърчеха по пода, ръцете му бяха разперени, пръстите му — сковани като от парализа. Страхът изкриви лицето му, очите му се опулиха така, сякаш всеки миг щяха да изскочат, а челюстта му увисна, когато Каджикава се надвеси над него и опря острие в гърлото му.

* * *

— Искам вън — каза Акико.

Двете с Рейко си бяха играли заедно цялата сутрин в салона. Подът около тях беше отрупан с кукли.

Макар че се тревожеше за баща си и нямаше търпение да научи някакви новини за Каджикава, тя се наслаждаваше на прекараното време с дъщеря си. Но Акико ставаше все по-неспокойна.

— Не, прекалено е студено и заледено — Рейко чуваше как вятърът се усилва и става все по-пронизителен и как ледени късчета чукат по покрива. — Трябва да стоим вътре.

Акико изтопурка до външната врата и я плъзна със замах встрани. Рейко въздъхна. Дъщеря й толкова много приличаше на нея самата — винаги твърдо решена да направи това, което тя иска.

Кристалните дървета и зъбещите се висулки, висящи от первазите, парапетите на верандата и павилиона в центъра на замръзналото езеро придаваха на градината призрачно-приказен вид. Децата на Хирата, облечени в ярки пухкави палтенца, тичаха по замръзналия сняг и се пързаляха.

— И аз! — Акико изтича в градината.

— Чакай — извика Рейко и последва дъщеря си. — Не без палто и обувки!

Тя заситни с дребни стъпки по хлъзгавия сняг. Акико се присъедини към Таеко и Тацуо. Тя тичаше и се пързаляше, смеейки се ликуващо. Рейко я настигна, хвана я и я понесе към къщата.

— Непослушно момиче — сгълча я тя. — Не можеш ли поне веднъж да ме послушаш?

Акико храбро посрещаше физически опасности и болки, но не можеше да понася критика от майка си. Тя се разплака. Чийо ги пресрещна в коридора. На лицето й беше изписана тревога.

— Току-що чух, че в двореца е възникнал проблем. Случва се нещо ужасно. Съпругът ти е там. А също и Масахиро.

* * *

Атмосферата в стаята напомняше на Сано за момента, който наставаше, след като земетресение е разлюляло сградите в града. Докато Каджикава държеше меча си, опрян до гърлото на шогуна, имаше пълна тишина, чуваха се само тежкото дишане на нападателя и хленчовете на неговата жертва. Сано стоеше с един крак на платформата и един на най-горното стъпало, с протегнати ръце. Всички други също стояха абсолютно неподвижни, сякаш се страхуваха, че и най-лекото движение може да даде тласък на следващ трус.

Лицето на Каджикава беше мъртвешки бледо под саждите. Той гледаше втренчено меча в ръката си, сякаш не можеше да повярва, че действията му са го довели дотук. Нито пък някой друг можеше да го повярва, помисли си Сано. Каджикава беше изненадал всички.

— Не приближавайте повече, или аз ще… — изграчи той, а последните му думи заседнаха в гушата му.

— Няма — побърза да го увери Сано.

Той не смееше да изтръгне меча от Каджикава. В схватката острието можеше да отиде навсякъде, включително и в шогуна. Сано отстъпи надолу по стъпалата бавно, с извънредно внимание, а пулсът и умът му препускаха на бързи обороти.

— Помощ! — извика шогунът с глас, който бе станал още по-тънък и висок под натиска на страха.

Йоритомо се обърна към баща си.

— Татко, направи нещо!

— Остави този меч долу — нареди Янагисава. Гласът му беше изострен от възмущение.

Сано разбираше, че те са ужасени от това, което може да се случи с тях, ако шогунът пострадаше. И не бяха единствените. Каджикава погледна Янагисава и Йоритомо така, сякаш му говореха на език, който не разбира. Той дишаше тежко, пъшкаше и стенеше. Но не се помръдна.

Ихара реши да се намеси.

— Човече, ти да не си пълен идиот? Не научи ли нищо от примера на владетеля Асано? — грачещият му глас беше пълен с презрение.

— Това беше заповед — отсечено изрече Янагисава. — Остави го долу!

— Баща ми е дворцовият управител. Ти трябва да му се подчиниш — каза Йоритомо.

Сано забеляза, че в очите на Каджикава припламна обида. Той трябваше да усмири този мъж, и то бързо.

— Нека всички се успокоим — каза Сано с най-умиротворяващия тон, който можеше да намери.

— В случай че си забравил, наказанието за изваждане на меч вътре в замъка Едо е смърт — намеси се Като. — За заплаха на шогуна също е смърт.

— Ще трябва да те екзекутираме два пъти — Ихара изпусна нервен кикот, който прозвуча като маймунски крясък.

— Не ми се подигравайте — каза Каджикава през стиснати зъби. — Ще го убия и тогава ще видим кой ще се смее!

Шогунът започна да вие.

— Не им обръщай внимание, Каджикава сан — каза Сано, ужасен от това, че старейшините само влошаваха още повече ситуацията, явно разсъдъкът им бе разстроен от паниката. — Ти искаше да обясниш. Пусни Негово Превъзходителство и ще получиш своя шанс.

— Млъкни! — извика Янагисава на Сано. — Вече причини достатъчно проблеми. Аз ще се оправя с това — той се обърна към Каджикава и заговори с любезна загриженост. — Вярно е, че ти извърши две най-тежки углавни престъпления. Но аз мога да заобиколя правилата. Ако пуснеш меча и се отдръпнеш от Негово Превъзходителство, ти гарантирам официално помилване. Ще те оправдая и за ролята ти във вендетата на четиридесет и седемте ронини и за нападението над магистрата Уеда. Обещавам — той се усмихна, фокусирайки целия си чар върху Каджикава. — Имаме ли сделка?

Това беше най-доброто представление, което Сано бе видял от Янагисава. Но Каджикава реагира с презрително изсумтяване.

— Ти никога няма да ме оправдаеш. Просто казваш това, което мислиш, че искам да чуя, за да направя това, което ти искаш.

— Моята дума е истина — от гласа на Янагисава направо капеше искреност. — Кълна се!

Каджикава се засмя — горчив лай.

— Забравяш, че съм в този двор от много дълго време. Знам те какъв си. За толкова тъп ли ме мислиш?

Сано трепна. Янагисава беше подценил Каджикава.

— Послушай дворцовия управител — настоя Като. — Ти се нуждаеш от неговата помощ. Приеми сделката.

— Това е най-доброто, което можеш да получиш — добави Ихара.

Продължавайки да държи шогуна прикован към платформата с меча си, Каджикава насочи пръст към Янагисава.

— Ако очакваш от мен да ти повярвам, то тогава ти си не само корумпиран, лъжлив мошеник, но си и пълен тъпак!

— Не говори така на баща ми! — каза Йоритомо.

— И теб те знам — каза Каджикава с удоволствието на човек, който е пазил мнението си скрито цяла вечност и накрая го пуска да се излее. — Ти си прокара пътя към върха на режима чрез секса, точно както направи баща ти. Ако убия Негово Превъзходителство, и двамата ще сте все едно като мъртви. Само гледай.

Той придвижи острието си на косъм по-нагоре по гърлото на шогуна и леко го поряза. Шогунът потрепери, стенейки. Каджикава пусна истеричен кикот.

— Цялото ти семейство ще плати за това — заплаши го Ихара.

— Всичките ще умрат с теб — каза Като.

— Замълчете! — извика Каджикава. — Писна ми от вас двамата.

— Какво смяташ да направиш? Да ни убиеш? — подигравателно каза Като.

Старейшините се опитваха да отклонят яростта на Каджикава към себе си, осъзна Сано. Те се надяваха, че той ще ги нападне и стражите ще го хванат, а шогунът ще бъде спасен.

— Не ми е нужно аз да ви убивам — каза Каджикава с хитрост, родена от отчаянието. — Ти ще го направиш вместо мен — посочи той един от стражите.

Войникът се стъписа, когато бе посочен, после се изкикоти — явно помисли, че Каджикава се шегува.

— Убий старата маймуна! — заповяда Каджикава. — Или аз ще убия шогуна.

Ужас сгърчи маймунските черти на Ихара.

— Не го казваш сериозно — промълви той.

— Давай! — изкрещя шогунът.

Макар и неохотно, войникът извади меча си, защото не можеше да не се подчини на шогуна. Янагисава, Йоритомо и Като гледаха ужасени.

— Помисли за момент върху това, Каджикава сан — каза Сано, но шогунът изпищя:

— Направи го!

Докато Ихара отстъпваше назад, твърде слисан, за да се моли за живота си, стражът разсече шкембестата му талия. Огромният, кървящ разрез го разполови надве. От устата му загъргори кръв. Коленете му се подкосиха и той рухна мъртъв.

Гръмнаха викове на ужас. На шогуна му се повдигна, той се задави и повърна. Ужасен от ненадейното клане, Сано погледна към Масахиро. Момчето беше посивяло и вцепенено като каменна статуя. Той и преди беше виждал смърт, но не и убийство в най-сигурното и цивилизовано място в Япония.

— Ето на! — разсмя се триумфално Каджикава. — Представих ви маймуната. — Ихара! — извика Като.

Янагисава беше прекалено смаян и прекалено ужасен от смъртта на своя съюзник, за да говори.

Стражът отпусна окървавения си меч. Погледът, с който обходи стаята, молеше за прошка. Никой не му предложи такава.

— Масахиро! Напусни стаята! — каза Сано, очаквайки още насилие.

Масахиро се поколеба, тъй като нямаше желание да изостави баща си, после се отправи към вратата.

Слуги и момчета се втурнаха подире му.

— Стойте там, където сте, или шогунът ще е следващият! — каза Каджикава.

Устремът към вратата спря. Детективите Маруме и Фукида надникнаха през вратата.

— Махайте се! — изкрещя им Каджикава. — Разгонете всички от двореца или шогунът ще умре!

— Правете каквото ви казва той! — извика шогунът.

Детективите тръгнаха. Атмосферата стана още по-смъртоносна, след като всяка надежда за спасение бе изчезнала. Всички, които останаха, сякаш се бяха смалили, с изключение на Каджикава. Дребният човечец изглеждаше пораснал от оживлението, което го бе обхванало и от чувството за власт над висшестоящите. Мечът в ръката му стоеше стабилно върху шогуна, който плачеше и се свиваше от страх.

— Стражи! — каза Каджикава. — Вземете оръжията на всички. После излезте. Ти също върви! — каза той на Като. Сано осъзна, че макар Каджикава да бе действал импулсивно, сега вече имаше нещо като план.

Когато стражите се поколебаха, той каза: — Или трябва да ви накарам да убиете още някого?

— Направете каквото ви казва — нареди Янагисава на стражите с напрегнат от ярост глас.

Стражите събраха мечовете на Янагисава, Йоритомо и Сано. Те взеха дори и оръжията с детски размер на Масахиро. После изнесоха всички мечове от стаята. Като предприе бързо и страхливо отстъпление. Сано застана до Масахиро, като мислеше с най-голямата скорост, на която беше способен.

Една грешна дума можеше да провокира нова катастрофа. Каджикава поклати глава към Янагисава.

— Ти мислеше, че съм слаб. Ти мислеше, че ще можеш да ме победиш. Е, сгреши. Аз победих — той се закиска ликуващо. — Представи си само!

— Моля те, моля те — едва дишаше шогунът. — Имай милост.

— Ти си глупак, загубил и малкото ум, с който си бил роден — каза Янагисава, прекалено ядосан, за да овладее острия си език. — Ти трябваше да се задоволиш със задължението да се грижиш нужниците да са почистени. Но не — ти си се набъркал в дела, които не са били твоя работа. Отиде твърде далеч. Дори и аз не мога да те спася вече.

— О? Това ли е, което казва великият дворцов управител? — ликуването на Каджикава се обърна в ярост.

— Тогава какво ще загубя, като убия шогуна?

Сано осъзна, че този, който е отишъл твърде далеч, всъщност е Янагисава — той бе струпал още повече пренебрежение върху човек, на когото бе дотегнало да го подценяват, нещо, което най-вероятно е трябвало да понася през целия си живот. Сано се почувства още по-ужасен.

— Почакай, Каджикава сан — каза той.

Каджикава натисна леко острието. Върхът му потъна леко в шията на шогуна.