Лора Джо Роуланд
Айджин (36)

33. глава

Рейко и Укихаши пътуваха в паланкин по главния път към имението Хосокава, ескортирани от Сано, Хирата и отряд войници. Укихаши носеше ватирано копринено палто в наситено бургундско върху мъхесто зелено копринено кимоно с избродирани борови клонки около подгъва и черни сандали от японски лак с високи подметки. Косата й беше причесана в гладък кок, закрепен с лакови гребени. Гримирана с бяла пудра и червен руж и червило, тя приличаше на красивата самурайска дама от миналото.

Новите дрехи и аксесоари бяха подарък от Рейко, донесен, когато тя се бе върнала при Укихаши, за да й каже, че ще направят това пътешествие. Отначало Укихаши се дърпаше, макар че беше извън себе си от радост само при мисълта, че ще види сина си.

— Как ще се изправя пред съпруга си? — плачеше тя. — След това, което направих?

— Трябва да го направиш — каза й Рейко. Сано беше решил, че събирането на Укихаши и Оиши ще бъде от решаващо значение за разследването.

Лишена от право на избор, Укихаши беше оставила Рейко да й помогне да се нагласи. Тя искаше да изглежда добре за съпруга си, когото все още обичаше, независимо от гнева, който изпитваше към него заради това, че е въвлякъл сина им в незаконна вендета. Сега, докато двете с Рейко се приближаваха към крайната им цел, Укихаши ставаше все по-нервна.

— Не си хапи устните — внимателно й каза Рейко. — Ще си изядеш червилото.

Укихаши започна да си гризе пръстите като заместител.

— Ами ако Оиши не иска да ме види?

Рейко си припомни катастрофалното пътешествие с Окару, но каза:

— Ще иска — Сано нямаше да даде на Оиши възможност за отказ. — Той те обича. Сам го каза.

— Какво да му кажа?

— Просто му кажи това, което ми разказа за Кира.

— Това ще помогне ли на Оиши и Чикара?

— Съпругът ми смята, че това е единственото нещо, което може да помогне — каза Рейко, макар че когато Сано съставяше плана си, я беше предупредил, че не може да предрече резултата.

Процесията пристигна до имението Хосокава. Вълнението на Рейко също се повиши, когато двете с Укихаши слязоха от паланкина. Сано ги придружи при влизането им през портата. Хирата избърза напред, за да доведе Оиши и Чикара. Рейко вървеше до Укихаши. Жената не обърна никакво внимание на войниците на Хосокава, които я зяпаха, докато изкачваше стъпалата към къщата. Тя гледаше право напред, сякаш светът й се бе стеснил единствено до тази пътека, която отвеждаше към съпруга й и сина й. Емоциите моделираха лицето й, като ту изтегляха радостна усмивка по него, ту му слагаха маската на страха.

Сано ги заведе в приемната зала. Укихаши стоеше вдървена, стиснатите й ръце се гърчеха вътре в ръкавите, а цялото й внимание бе приковано във вратата. Хирата въведе Оиши и Чикара, който бе по-млада, по-мека версия на баща си. Когато двамата съзряха Укихаши, на лицата им се изписа огромна изненада.

Укихаши издаде ридание, което се изтръгна от дъното на душата й.

— Чикара!

— Майко? — каза младежът.

В един и същи миг двамата се втурнаха един към друг, сякаш невидимата нишка, която ги съединяваше още от раждането му, ги бе привлякла. Укихаши се вкопчи пламенно в Чикара. Сълзи се стичаха по лицето й, докато шепнеше: „Колко си висок! Ти си вече мъж!“.

Чикара зарида на рамото й като дете. Рейко почувства, че очите й парят. Тя погледна Оиши. Свирепостта му бе изчезнала, сякаш я бе свалил от себе си като броня след битка. Докато гледаше съпругата си, лицето му беше чисто въплъщение на страдание и нежен копнеж. Гръмовното божество се бе превърнало в човек.

Чикара се отдръпна леко от прегръдката на майка си. Укихаши прокара пръсти по раменете и ръцете му, явно никак не й се искаше да го пуска. В момента, в който се обърна към Оиши, тя изглеждаше заслепена, замаяна, като жена, която е живяла в тъмна пещера и вижда слънцето за първи път. Емоциите, изписани на лицето на Оиши, станаха по-дълбоки. Чикара се отдръпна от родителите си. Рейко си представи миналото им, като река, течаща помежду им, пълна с буйни бързеи, плитчини и водовъртежи.

Укихаши падна на колене.

— Съпруже, извърших нещо ужасно. Аз опозорих брака ни. Изневерих ти — тя ридаеше толкова горко, че едва произнасяше думите. — Направих го с господаря Асано.

— Майко! — ужасено каза Чикара.

Рейко си спомни как жестоко бе отритнал Оиши любовницата си. Щеше ли сега да отблъсне и Укихаши заради признанието й? Оиши нежно се вгледа в лицето й. Той коленичи пред нея и заговори с пресипнал, смутен глас.

— Знам.

— Рейко и Сано се погледнаха един друг с изумление. Те бяха очаквали, че историята за Укихаши и владетеля Асано ще бъде изненадваща новина за Оиши, но се оказа, че не е.

— Знаеш? — Укихаши устреми смутен поглед към съпруга си. — Но откъде?

Оиши въздъхна дълбоко и заговори със смирение.

— Ти призна всичко. Дължа ти и аз да направя същото.

Април 1701 година

По време на един от уроците по етикет Кира се подиграваше на владетеля Асано толкова жестоко, че той получи нервен срив. Оиши го заведе у дома, сложи го в леглото, после се върна в замъка Едо и намери Кира.

— Започни да се държиш с уважение към моя господар или ще те унищожа!

— Преди да предприемеш някакви действия срещу мен, чуй един малък съвет: не си пилей предаността за владетеля Асано — Кира се усмихна злонамерено. — Той има любовна афера със съпругата ти.

Оиши побесня.

— Лъжеш, ти, злобен дърт гарван!

Кира изискано сви рамене.

— Те ще се срещнат утре следобед, в Речния хан в Нихонбаши. Наеми си стая в западното крило. Има пролука в стената. Увери се сам.

Оиши не повярва на Кира. Владетелят Асано никога не би взел жена, която принадлежи на приятел. Но Кира бе посял семената на съмнението в сърцето му. На следващия ден той отиде в хана, нае си стая и закача, надничайки през пролуката.

Укихаши и владетелят Асано пристигнаха поотделно. И двамата се промъкнаха в съседната стая. Сърцето на Оиши се сви. Кира бе прав: неговият господар и съпругата му го мамеха. Той ги наблюдаваше през пукнатината, докато правеха любов. Погълнат от ревност, гняв и болка, Оиши не се замисли откъде Кира знае за срещата и за пукнатината в стената. На следващия ден владетелят Асано нападна Кира в Коридора на боровете.

 

 

— Ето затова се отнасях така зле с теб — каза Оиши на Укихаши, докато седяха в приемната зала на имението Хосокава. Потънали един в друг, те бяха забравили, че Сано, Рейко и Хирата са там. Изглежда, не си даваха сметка дори и за присъствието на сина им, който ги гледаше с изумление. — Мислех, че двамата най-обичани от мен хора са ме предали. Затова се разведох и си взех любовница. Затова в началото не си дадох труд да отмъстя за владетеля Асано. Мразех го. Бях доволен, че умря.

— Татко, моля те, не казвай нищо повече! — възкликна Чикара.

Оиши го погледна с горчива обич.

— Тайните са прекалено много. Те причиниха прекалено много страдания. Не бива да ги пазя повече.

— Но аз се опитах да те защитя! — Чикара беше като втрещен. — Тази история, която аз разказах на Сано сан, тя беше… тя трябваше да те представи в добра светлина.

— Ти излъга заради мен — каза Оиши. — А също и нашите другари, когато се нагърбиха да разказват противоречиви истории, за да объркат Сано сан. Те предполагаха, че имам нещо, което трябва да скрия, и ми помогнаха да го скрия, макар да не знаеха какво е то. Оценявам високо тяхната лоялност и твоята, сине мой. Но времето за лъжи отмина.

Сано беше изумен, че планът му е сработил и че въпросът кое е вярно и кое е лъжа бе получил отговор. И загадката за дългото отлагане на отмъщението също бе разкрита. Но какво беше дало тласък на вендетата, в крайна сметка?

— Бях зла с теб, защото се чувствах виновна заради господаря Асано. Съжалявам — Укихаши се разрида. — Можеш ли да ми простиш?

Оиши хвана ръцете й.

— Вече ти простих.

Сано погледна Рейко. Тя докосна очи, трогната от нежната сцена. Самият Сано бе облекчен, че Оиши вече не вини Укихаши за прелюбодеянието. Той го съжаляваше, защото скоро щеше да научи, че изобщо не е трябвало да обвинява или наказва съпругата си.

— Не исках да го правя — каза Укихаши. — Кира ме принуди. Той уреди срещата между мен и господаря Асано. Той ни накара да го направим. Заплаши ни.

— Знам — каза Оиши. — Не е било по твоя вина. Виновният беше Кира.

Още една изненада смая Сано. Укихаши заплака от облекчение.

— Аз съм този, който трябва да се извини. Съжалявам, че те съдих несправедливо. Съжалявам, че си взех любовница. Тя не представляваше нищо за мен, исках само да ти отмъстя.

Рейко изглеждаше раздвоена. Сано виждаше, че тя се радва заради Укихаши, но е нещастна заради Окару, и все още не мислеше с добро за Оиши.

— Можеш ли да ми простиш?

— С цялото си сърце! — Укихаши изхлипа и притисна лице в ръцете на Оиши.

— Ти си моята съпруга — прошепна Оиши. — И винаги ще бъдеш.

Сано го прекъсна.

— Как откри, че Кира е поставил съпругата ти и господаря ти в тази компрометираща ситуация чрез заплаха? Кой ти каза?

Оиши се обърна към Сано. Изражението му беше замаяно, сякаш току-що се събуждаше от сън. Изглеждаше изненадан, че вижда Сано и всички останали.

— Каджикава Йособей.

— Кой е той? — озадачено попита Укихаши.

— Пазителят на замъка — каза Сано. — Той е бил свидетел на нападението на владетеля Асано над Кира.

Досега изглеждаше, че Каджикава има маловажна роля в случая с четиридесет и седемте ронини. Сано бе силно изненадан и разтревожен от факта, че неговото предположение за Каджикава е било погрешно.

— Кога ти каза Каджикава за Кира? — попита Сано.

— Скоро след като кланът Асано бе заличен — отговори Оиши. — Със семейството ми се преместихме в малък коптор в Едо. Парите ни почти бяха свършили. Животът ми беше пълна бъркотия. Както казах, нямах никакво намерение да отмъщавам за владетеля Асано. Но един ден се натъкнах на Каджикава. Той ме покани в една чайна. Не го познавах добре, но той беше единственият човек от моята бивша класа, който си бе дал труд да ми обърне внимание, откак бях станал ронин, а и не можех да пропусна безплатната почерпка. Затова приех поканата. След няколко питиета той ми разказа за Кира, владетеля Асано и за съпругата ми.

— Откъде Каджикава е разбрал какво им е направил Кира? — попита Сано.

— Каджикава каза, че пазителите на замъка са като част от декора — никой не ги забелязва. Той чува и вижда много неща.

Тук изникна още един сериозен детайл, който първия път липсваше в историята на Оиши, помисли си Сано. Каджикава също го бе запазил в тайна.

— Исках да хукна веднага, да се изправя срещу Кира и да го убия начаса — каза Оиши. — Но Каджикава ме предупреди, че го охраняват много сериозно. Ако тръгнех срещу него, аз самият щях да бъда убит.

Каджикава ми каза да изчакам. Негова беше идеята да замина и да се преструвам на пиян негодник.

Каджикава, невидимият човек, беше имал пръст във вендетата от самото начало.

— Защо Каджикава си е създавал такива главоболия заради теб? — попита Сано, чийто ум се бе замаял от толкова много изненади. — Това, което е направил, е било конспирация за извършване на незаконна вендета. Защо се е поставил в опасност, при положение че двамата почти не сте се познавали?

— Попитах го за това. Каза, че изпитва съчувствие към мен. Попитах се дали няма нещо повече, но всъщност не ме беше грижа — обясни Оиши. — Той ми обеща, че ако убия Кира, ще уреди да ме оправдаят. Каза, че ще използва влиянието си пред шогуна.

— Не знаех, че има такова — каза Хирата.

— Шогунът вероятно дори не знае, че Каджикава съществува — каза Сано.

— Не съм много наясно кой има влияние в двора и кой не — обясни Оиши. — Искаше ми се да му вярвам и му повярвах. След като ни арестуваха, осъзнах грешката си — той се усмихна огорчено. — Очаквах, че ще ни освободят. Но не стана така.

Просветлението озари Сано като слънчев изгрев.

— Това ли бяха указанията, които чакахте? Да ви кажат, че можете да си вървите по пътя, защото шогунът ви е оправдал?

— Да — призна Оиши.

— Сигурно си бесен на Каджикава за това, че ви е подвел — каза Сано.

— Да — отговори Оиши. — Когато дойде да ме види — това беше през нощта след деня, в който бяхме арестувани, — исках да го убия.

Още една мистерия бе разкрита.

— Значи това е тайната, която пазехте с другарите ти и с клана Хосокава — каза Сано. — Фактът, че си имал посетител и че той е бил Каджикава.

— Ако ви бях казал, цялата история щеше да излезе наяве. А аз не го исках. Сега ми се иска да ви бях казал — личеше си, че Оиши се чувства виновен. — Но не знаех какво ще се случи.

— Той допусна част от това да се изплъзне — прошепна Рейко на Сано. — Когато доведох Окару да го види. Когато каза, че съпругата му е единствената жена, която обича.

Оиши разказа накратко случая с посещението на Каджикава.

— Бях разярен на Каджикава заради това, че наруши обещанието си да ни спаси. Но и той ми беше много ядосан. Каза, че никога нямало да ми даде подобно обещание, ако знаел, че ще вкарам във вендетата четиридесет и седем души. И добави, че тъй като се е вдигнал огромен шум, той не може да направи нищо. Нашата съдба зависела от Висшия съд, а той нямал никакво влияние върху него. Каза също и че много от съдиите са на мнение, че трябва да бъдем осъдени. Шансовете ни не изглеждали никак добри.

— Откъде е знаел Каджикава всичко това? — попита Сано.

— Имало тайна стаичка, вградена в стената до залата, в която се събирал Висшият съд. Каджикава се криел там и подслушвал.

Значи така беше изтекла информацията за заседанията. Пазителят се беше възползвал от специалните си познания за замъка.

— Каджикава се разстрои много — продължи Оиши. — Плачеше и молеше да му простя. Обеща, че ще оправи нещата.

Сано усети как едно ново предчувствие прониква в него, сякаш студени игли го вливаха в кръвта му. Той видя и изумлението, което се появи на лицето на Рейко.

— Как е смятал Каджикава да оправи нещата?

— Не си дадох труд да го попитам — каза Оиши. — Не му вярвах. Бях загубил доверие в него. После чух, че един от съдиите е бил нападнат. Дадох си сметка, че Каджикава се опитва да спази обещанието си.

— Каджикава е наел престъпника, който преби баща ми! — възкликна Рейко.

— Мъжът в паланкина — каза Хирата. — Това е бил Каджикава.

Сано се чувстваше въодушевен от това, че разбра кой е виновникът. Презрение се примеси в гнева му към дребния пазител на замъка.

— Звучи съвсем подходящо за него. Прекалено страхлив и слаб, за да свърши работата сам. Боязлив, криещ лицето си. Достатъчно глупав и отчаян, за да наеме непознат от улицата.

— Непознат, който нападна погрешния съдия — добави Хирата.

— Баща ми, който иска да оправдае четиридесет и седемте ронини — Рейко се тресеше от ярост.

Можем да се справим с враговете си, но дано боговете ни пазят от хорската некомпетентност, помисли си Сано.

— Последния път, когато разговарях с теб и сина ти, бяхте разстроени от нещо. Сега знам от какво — каза той на Оиши.

— Трима невинни мъже бяха нападнати заради нас — мрачно кимна Оиши. — Двама от тях са мъртви, а другият е тежко ранен, пак заради нас.

— Ние никога не сме искали да пострада някой друг, освен Кира! — припряно каза Чикара.

— Извиняваме се, на вас и на вашата съпруга, за всичко, което трябва! — каза Оиши със смирено разкаяние.

Укихаши се обърна към Рейко.

— Моля ви, простете им! Те дори не са знаели какво​ ще направи Каджикава.

— Нее нужно нито те да ми се извиняват, нито аз да им прощавам — каза Рейко, макар че видимо се бореше да овладее гнева си. — Това не е по тяхна вина.

— Каджикава е отговорен за нападението над магистрата Уеда, а не те — каза Хирата.

Извинението се стори на Сано като дар от развалена риба. Вината на Кира не можеше да омаловажи факта, че действията на Оиши бяха довели до огромни щети. В очите на Сано блясъкът на честта в тази вендета вече бе помръкнал. И все пак, той можеше да прости на четиридесет и седемте ронини, които се бяха оказали неволни слуги на Каджикава.

— Каджикава е отговорен не само за нападението над магистрата Уеда — каза Сано. — Той е привел вендетата в ход.

Рейко го погледна смаяно.

— Окару е била права. Във вендетата е имало много повече от това, което е било видимо.

— Излъгах, като казах, че не помня да съм й споменавал подобно нещо — смутено каза Оиши. — Трудно ми е да си държа устата затворена, като пия — той се обърна към Сано. — Когато ми съобщихте, че тя е в Едо, се притесних, защото беше възможно да съм й наговорил и нещо повече, и се уплаших, че тя може да си го спомни и да ви го каже.

Чувство за вина помрачи изражението на Рейко.

— Отнесох се несправедливо с Окару — каза тя.

— Аз също — каза Оиши с разкаяние. — Не трябваше да я използвам.

— Но защо Каджикава е подтикнал извършването на вендетата? — попита Рейко.

— Подозирам, че самият той е имал зъб на Кира — Сано си припомни разговора си с Каджикава. — На два пъти се опита да го оклевети. Първо каза, че владетелят Асано го е нарекъл корумпирана змия. После спомена слуха за това, че Кира е отровил даймиото, който е бил негов зет. Време е за още един разговор с Каджикава. Връщаме се обратно в замъка Едо.

— Трябва ли и аз да си тръгвам? — Укихаши се притисна към съпруга си. Тя протегна ръка на сина си. Чикара я хвана, макар че беше очевидно разстроен от разкритията, които бе чул. Тя погледна умолително Рейко. — Може ли да остана?

— Домакините ми ще намерят стая за нея — каза Оиши.

— Може ли? — попита Рейко съпруга си.

— Да.

Също като нея, и Сано не искаше да разделя токущо събраното семейство. Съдбата на четиридесет и седемте ронини все още беше висяща и колкото и време да им оставаше, Оиши, Укихаши и синът им трябваше да го прекарат заедно. Изправен на ръба на опасността самият той да бъде разделен от семейството си, Сано не можеше да пожелае същото, на който и да е друг.