Лора Джо Роуланд
Айджин (20)

17. глава

По пътя към замъка Едо Масахиро яздеше коня си от едната страна на паланкина, който носеше майка му, Чийо и Окару. Слугинята Гоза бъхтеше пеша от другата страна. След конната им стража вървяха наети носачи, които мъкнеха сандъка на Окару. Масахиро беше нащрек за възможни опасности. Той беше готов да защити Окару, ако се наложи.

Когато напускаше хана, тълпата се втурна върху нея. Тя скри лице под шала си и Рейко бързо я напъха в паланкина. Тълпата последва процесията и събра още народ по пътя до замъка Едо.

Окару отвори прозорчето и се огледа с блеснали очи.

— Никога не съм си и мечтала, че някога ще видя замъка от вътрешната страна. Толкова съм развълнувана!

Часовите при портата й наредиха да излезе от паланкина. Единият провери сандъка й за скрити оръжия, а двама други претърсиха нея и Гоза. Часовият прокарваше ръце по Окару и я оглеждаше и й мяташе многозначителни погледи, докато надничаше в ръкавите и под полата й. После й позволиха да мине през портата. Тя гледаше жадно, докато носачите ги носеха през пасажите на замъка. Когато слязоха от паланкина вътре в имението на Сано, тя ахна.

— Това ли е вашата къща? О, колко е голяма!

Чийо тихомълком влезе вътре. Докато слизаше от коня си, Масахиро видя, че Таеко, дъщерята на Хирата, тича срещу него.

— Масахиро — извика тя, — ще ми помогнеш ли да направя снежен човек?

Той би предпочел да остане с Окару, но Рейко му каза:

— Аз ще настаня Окару и Гоза в твоята стая. Ти можеш да спиш в стаята на Акико. Моля те, премести си нещата.

Къщата беше претъпкана, защото след понижението си Сано трябваше да освободи имението на дворцовия управител и да се премести със семейството си в своя стар дом, в който вече живееше семейството на Хирата. В друг случай Масахиро би възразил да споделя стаята на сестра си, но сега с удоволствие щеше да направи тази саможертва за Окару.

— Не мога да играя с теб сега — каза той на Таеко. — Зает съм.

Таеко му помогна да пренесе дрехите, постелката, играчките и екипировката си за бойни изкуства, както и учебните пособия, без да спира да бъбри за котката, която преследвала мишката през кухнята и спънала готвача, а той изпуснал делвата с туршията. Масахиро я слушаше с половин ухо. Когато направиха последния курс до стаята му, Окару вече беше там. Една прислужница поставяше нови постелки в нишата.

— Никога не съм спала в такава голяма, красива стая — каза Окару. Тя се усмихна на Таеко и попита Масахиро: — Коя е малката ти приятелка?

— Аз съм Таеко — момичето стискаше ръце зад гърба си, наблюдавайки Окару с недоверие.

— Добре, много се радвам да се запозная с теб — Окару се завъртя из стаята, бликаща от радост. — Толкова съм щастлива, че съм тук! Масахиро сан, майка ти беше толкова добра с мен. Толкова много я харесвам!

Масахиро много се надяваше, че тя харесва мъничко и него.

* * *

Слънцето залязваше, когато Сано напусна двореца след срещата си със съдиите. Лъчите му обагриха западния хоризонт отвъд града в златисти отблясъци. Снегът беше блед, ослепително синкав под искрящото от звезди индигово небе, луната надничаше през клоните на огромните кипариси като ярка половинка от сребърна монета. Сано крачеше отсечено по пътеката, оградена с каменни фенери, които разливаха огнена светлина по снега. Той вдиша дълбоко студения, наситен с пушек въздух, за да прочисти дробовете си, и издиша навън напрежението от трудния ден.

На пътеката се появиха двама мъже, които вървяха срещу него. Еднаквият им ръст, стройната и надменна осанка подсказаха на Сано кои са. Трябваше да каже горчиво сбогом на мира и спокойствието.

— Добър вечер, Сано сан — каза дворцовият управител Янагисава.

Сано преглътна отвращението и гнева си, докато вежливо поздравяваше Янагисава и Йоритомо.

— Как върви разследването ти? — попита го Янагисава.

— Не мога да се оплача — каза Сано.

— Не разбирам защо не? — намеси се Йоритомо. — Не си стигнал доникъде с четиридесет и седемте ронини. Чух, че те въртят в кръг с всичките различни истории, които разправят.

На Сано му беше особено трудно и болезнено да понася неговата злоба. Той буквално виждаше как омразата разяжда младежа отвътре и разрушава всичко добро в него. Искаше му се да не се бе налагало да изиграе онзи жесток трик с Йоритомо.

— Накрая ще стигна до истината — каза Сано. — Винаги успявам.

— Истината понякога може да боли и да наранява — подсмихва се Янагисава. — Но не е нужно аз да те предупреждавам за това — той спря за малко. — Имах кратък разговор с Огами Каори този следобед.

Огами беше единственият съюзник на Сано в съвета на старейшините. Лоши предчувствия опънаха нервите му. Янагисава се разсмя, дъхът му вдигна злокобна бяла пара в студената нощ.

— Някои от твоите други приятели също се присъединиха към разговора ни. Не би ли искал да научиш какво обсъждахме?

— Сигурен съм, че ще ми кажеш независимо дали искам или не — каза Сано.

— Твоите приятели се чувстват застрашени от тази работа с четиридесет и седемте ронини. Те биха предпочели да се дистанцират от нея.

— От теб също, тъй като си замесен в нея — добави Йоритомо. Гласът му беше станал писклив от злорадство.

Сано беше предвидил подобна възможност, но все пак беше шокиран да чуе, че неговите съюзници, които бяха стояли зад него през предишните две тежки години, ще отдръпнат така рязко подкрепата си.

— Доста бързо си се възползвал от ситуацията.

Лунните лъчи осветиха бледото, красиво лице на Янагисава. Очите му искряха от радост.

— Никой никога не би могъл да ме нарече бавен. Между другото, твоите приятели казват, че няма да им е приятно, ако Висшият съд осъди четиридесет и седемте ронини.

За съжаление Сано си даваше сметка, че съдът клони именно в тази посока. Знаеше ли това и Янагисава?

— Ще загубиш съюзниците си — подигравателно каза Йоритомо. — Ще останеш сам. Ще те унищожим.

— Не само за нас ще трябва да се тревожиш, ако четиридесет и седемте ронини бъдат осъдени на смърт — каза Янагисава. — Градът се обединява около тях. Хората от простолюдието обичат преследваните, които не се подчиняват на властниците. Представи си колко лоши чувства ще се надигнат сред обикновения народ срещу съдиите и срещу теб, следователя, причинил гибелта на техните герои.

— Може да станеш мишена на метеж — каза Йоритомо.

— Това ще ти хареса, нали? — попита Сано, съжалявайки за загубата на неговото приятелство.

— Не по-малко от онзи момент, в който шогунът ще ти се вбеси и те изпрати в Кюшу — каза Йоритомо. — Когато се махнеш, семейството ти ще остане тук, за да понася ударите на гнева му.

— И ние няма да подадем жалба срещу това — подигравателно каза Янагисава. — А сега, ако нямаш нищо против, ще продължим по пътя си — той се взря пронизително в Сано, който им беше препречил пътя.

Сано изчака няколко мига, преди да отстъпи встрани. Той наблюдаваше как високите, стройни фигури на двамата се отдалечават в нощта, докосвайки рамене, навели глави един към друг. Сано дочуваше мърморенето на гласовете им и предположи, че обсъждат нови планове срещу него. Кисела усмивка изкриви устата му. Аферата на четиридесет и седемте ронини изглеждаше като приливна вълна, натрупваща енергия, застрашаваща да помете всеки, който се опиташе да я яхне. Ако Янагисава и Йоритомо искаха той да се провали, може би единственото, което трябваше да направят, беше да чакат.

* * *

Докато Рейко показваше къщата на Окару и Гоза, ги пресрещна една прислужница.

— Извинете, но госпожа Уакаса е тук — обяви тя.

Рейко й нареди да отведе Окару и Гоза в нейната​ гостна и да им поднесе някакви закуски. После се втурна към приемната зала. Старата сватовница седеше до косацу. На изцапаната с трохи от сладкиши масичка бяха пръснати в безпорядък празна чаша за чай, кутия за тютюн и метално кошче с горещи въглени. Госпожа Уакаса гледаше ядосано и пуфкаше с лулата си.

— Чакам вече два часа — каза тя. — Къде беше?

— Хиляди извинения — поклони се Рейко и седна срещу нея. — Имах малко работа, за която трябваше да се погрижа. Не знаех, че ще дойдете.

Току-що чух, че съпругът ти е арестувал четиридесет и седемте ронини — каза госпожа Уакаса, — и хукнах насам да видя дали има някакви новини.

Рейко се поколеба дали да каже на госпожа Уакаса, че тя току-що е преместила любовницата на водача на ронините в своята къща. Госпожата беше голяма клюкарка. Рейко знаеше, че фактът за присъствието на Окару в дома й накрая ще стане известен на всички, но искаше да го забави поне докато каже на Сано. Макар че рискуваше да разгневи сватовницата, като я държи в неведение, тя каза:

— Все още няма нищо ново.

— Ох — разочаровано каза госпожа Уакаса. — Е, но аз имам новини за теб. Кланът Чуто изтегли брачното си предложение.

Рейко беше доволна, че това тъпо момиче няма да стане съпруга на Масахиро, но все пак се почувства засегната.

— Защо?

— Подозрителни са заради тази работа с четиридесет и седемте ронини — госпожа Уакаса направи гримаса, показвайки почернените си зъби. — Мислят, че това ще довърши съпруга ти.

Рейко беше смутена, макар да си знаеше, че случаят може да изложи на риск бъдещето на семейството й. Но до този момент тя не беше осъзнала, че ако се случи най-лошото и Сано бъде отпратен надалече, Масахиро — и Акико — щяха още повече да се нуждаят от брачни споразумения. Сега и единствената перспектива за тази сигурност беше загубена.

— Но не съпругът ми е този, който ще реши съдбата им, а Висшият съд — каза тя.

Госпожа Уакаса махна с ръка и изпусна пушек от лулата си.

— Няма значение. Ще бъде очернен със същата чернилка — тя, изглежда, изпитваше удоволствие от съобщаването на тази лоша новина. — Освен това, има още една, друга причина, поради която Чуго не изгарят от желание да се свържат с твоя клан. Старейшината им симпатизира на четиридесет и седемте ронини. Той мисли, че те са герои — тя изсумтя. — Зверове, ето това казвам аз, че са. Той мисли, че Висшият съд ще ги осъди на смърт, и е бесен на съдиите, а също и на мъжа ти.

Рейко се ядоса не на шега.

— Предполагам, че дори и все още да искам синът ми да се ожени в неговия клан — което аз не искам, — няма никаква полза да му казваш, че никой не знае какво всъщност ще се случи на четиридесет и седемте ронини — каза тя.

— Абсолютно никаква полза.

— Има ли някакви нови възможности? — попита Рейко.

— Съсипвам се от търчане да намеря нещо. Ще видим какво птиче ще изхвръкне. Бре! Окъснях! По-добре да си вървя.

Рейко съпроводи госпожа Уакаса до вратата. Докато старата жена си тръгваше с паланкина си, Сано се появи на пътеката към къщата. Рейко го посрещна на верандата.

— Това сватовницата ли беше? — попита той. Рейко кимна. Той внимателно се вгледа в изражението й. — Лицето ти издава, че новините не са добри.

— А също и твоето — каза Рейко. — Нека влезем вътре и да поговорим.

* * *

Те седнаха край косацу, сгряха ръцете си с топлите чаши с чай и хапнаха за вечеря юфка от елда, сварена в ароматна рачешка супа, и сурова морска платика в соев сос, нарязана на резени, маринован джинджифил и ориз, подправен със захар и оцет. През преградните стени, направени от дървени рамки и хартия, се чуваше как дъщеря им Акико лудува по коридорите с прислужниците. Рейко разказа на Сано за оттегленото брачно предложение.

— Значи това отново се случва. Плъховете напускат кораба, когато мислят, че ще потъне — каза той.

Той беше привикнал на това. Приятели и съюзници го бяха напускали на тълпи при предишни разследвания. Но все пак болеше. Но заплахата за раздяла със семейството му беше далеч по-лоша.

— Ще се върнат — гласът на Рейко звучеше така, сякаш се опитва да убеди сама себе си.

Дезертьорите обикновено се връщаха веднага след като Сано превъзмогнеше трудностите и надделееше над враговете си. Но не и последния път, когато случаят с похищението се беше объркал толкова лошо.

— Има двама души, които ще се погрижат това да не се случи — намръщи се Сано и после разказа на Рейко за срещата си с Янагисава и Йоритомо.

В изражението на Рейко се смесиха гняв, горчивина и хумор.

— Кълна се, че ще се погрижа един ден тези двамата да си получат заслуженото.

Сано се развесели, но при все това се почувства смразен от решителността в гласа й. Той знаеше, че жена му е способна на всичко, и щеше да е по-добре Янагисава и Йоритомо да се молят никога да не попадат в нейните ръце.

— Това ми напомня за клетвата, която четиридесет и седемте ронини са дали срещу Кира.

— Ти говори с тях, нали? — любопитството разведри настроението на Рейко. — Какво ти казаха?

Сано й предаде накратко противоречивите истории, които бе чул от Оиши, Чикара и техните другари.

— Казах на Йоритомо, че ще се добера до истината, но точно сега съм направо като в мъгла.

— Предаде ли за тези истории на Висшия съд? Какво мислят съдиите?

— Разказах им всичко. Но заседанията са поверителни, затова не мога да ти кажа накъде клонят.

Рейко се вгледа внимателно в лицето му.

— Мога да отгатна. Нещата не вървят добре за Оиши.

— Не мога да отрека или да потвърдя това. Но трябва да призная, че аз лично съм склонен да заема тяхна страна.

— Макар да знаеш, че те лъжат? — изумено каза Рейко.

Сано кимна. Той описа впечатлението си от Оиши, после добави:

— Той може би е най-добрият образец на самурай, на когото съм попадал.

Рейко се намръщи.

— Ти винаги си ме предупреждавал да не бъда пристрастна към хора, които са обект на нашите разследвания. Сега ти губиш обективността си.

— Знам, знам — Сано се подразни не само защото жените винаги помнят нещата, които мъжът е казал и по-късно му ги натякват, а и защото Рейко беше права.

— Но аз не мога да спра да се надявам, че ще излезе някакво доказателство, което ще оправдае Оиши и другарите му.

— Нито пък аз — призна си Рейко.

Поне двамата със съпругата му гледаха еднакво на случая, с благодарност си помисли Сано. Случаите, при които влизаха в несъгласие, бяха трудни времена за техния брак. Но страховете, изписани на лицето й, го изпълниха с мрачни предчувствия.

— Какво има? — попита той.

— Днес чух нещо за Оиши — заговори Рейко с колеблива неохота. — От Укихаши, неговата съпруга. Тя разбрала, че любовницата на мъжа й е в града. Появи се в хана, за да види Окару. Струва ми се, няма да ти хареса нейната версия на събитията — Рейко му разказа историята за трудностите, които бе преживяло семейството на Оиши. Тя описа озлоблението на Оиши към Кира, човека, когото считаше за виновен. — Укихаши мисли, че вендетата е на лична основа.

— Права си — каза Сано. — Не ми харесва — от нейното доказателство четиридесет и седемте ронини изглеждаха като всеки престъпник, нападнал някого, който го е ядосал. То добавяше плътност в идеята, че те са нарушили закона и заслужават да бъдат наказани.

— Мислиш ли, че Укихаши е казала истината?

— Изглеждаше искрена — каза Рейко, — но ние чухме толкова противоречиви истории, че не знам дали да й вярвам или не. Ще разкажеш ли версията й пред Висшия съд?

— Длъжен съм — на Сано никак не му се искаше да настрои съда още повече срещу четиридесет и седемте ронини, независимо дали това щеше да доведе до справедлива присъда или не. Той чувстваше, че отговорността му към тях влиза в конфликт с необходимостта му да запази семейството си. — Но съдът ще се събере чак утре. Междувременно вероятно може би ще успея да изровя някакви факти.

— Откъде смяташ да започнеш?

— Ще започна оттам, откъдето е започнало и всичко това. От нападението на владетеля Асано срещу Кира.

— Това не беше ли разследвано навремето?

— Не от мен — Сано вдигна поглед към хубавата млада жена, застанала колебливо на вратата. — Здрасти! — каза той. — Коя си ти?

Тя се усмихна, засрамено и нервно, и направи бърз поклон.

— Моля да ме извините, не исках да ви прекъсвам. Името ми е Окару.

Объркан, Сано извъртя въпросителен поглед към Рейко.

Изражението й беше виновно и отбранително.

— Окару сан, това е моят съпруг.

Любовницата на ронина падна на колене и допря чело до пода.

— За мен е огромна чест да се запозная с вас.

— Тя трябваше да напусне хана, в който беше отседнала — Рейко му разказа за сганта, която се бе събрала там. — Поканих я да остане при нас за известно време. Надявам се, нямаш нищо против.

Сано предпочиташе Рейко първо да го беше попитала. Подслоняването под собствения му покрив на свидетел по случай, по който работеше, можеше да доведе до сериозни проблеми. Бяха изминавали този път и преди. Но Рейко му отправи своя най-доверчив и умолителен поглед и той не можеше да й откаже, дори и ако притежаваше достатъчно жестокост, за да изгони Окару в студената, тъмна нощ. Все едно да оставиш котенце навън, за да умре.

— Разбира се, че нямам нищо против — кимна Сано.

— Влез, присъедини се към нас.

— О! Благодаря ви! — Окару се примъкна на колене към Сано и Рейко.

Сано се изненада, като я видя по-отблизо. Тя беше по-млада, отколкото беше предполагал. Той очакваше някоя по-груба, по-нахакана жена. Окару изглеждаше абсолютно неподходяща партньорка за Оиши, коравия ронин. Но все пак Сано можеше да си представи как тя се влюбва в мъж, който е достатъчно стар, за да й бъде баща, и как Оиши се наслаждава на нейните чарове. Освен това тя изглеждаше достатъчно наивна, за да се заблуди от театъра, който той бе разигравал, за да убеди целия свят, че се е превърнал в безполезен негодник.

Ако това наистина е било театър.

Сано съжали Окару, несъзнателно попаднала в капана на бурните, скандални събития. Той разбираше защо Рейко иска да я предпази; той самият чувстваше ​същото желание.

— Има ли нещо, от което се нуждаеш? — попита той ​Окару.

— О, вашата почитаема съпруга ми даде вече толкова много — каза Окару, останала без дъх от благодарност. — Вкусна храна, нови дрехи, хубава стая, в която да спя… — тъга помрачи челото й. — Но ми се иска да можех да видя Оиши. Той много ми липсва.

— Може ли да я заведа да го види? — попита Рейко. Сано не мислеше, че това ще навреди, даже би могло да помогне, на разследването му.

— Това може да се уреди.

— О, благодаря ви! — възкликна Окару.

— Има нещо, което искам да направиш за мен, когато отидеш там — каза Сано.

— Ще направя всичко за вас, абсолютно всичко — пламенно отговори Окару.

— Попитай Оиши какво е имал предвид, когато е казал, че вендетата не е това, което изглежда — каза Сано.

Може би тя щеше да успее да го накара да каже истината, която Сано не бе успял да му измъкне.

* * *

Янагисава се събуди внезапно в полунощ. Той чу шум, който наруши дълбокия му сън — стъпки в коридора, по „славеевия под“, който бе направен специално, за да проскърцва, когато някой ходи по него^[1]. Той скочи от леглото, погледна в слабо осветения коридор и видя Йоритомо да се промъква на пръсти, като крадец.

— Какво правиш у дома? — попита го Янагисава. — Мислех, че си с шогуна.

Йоритомо се обърна. Лицето му беше покрусено и бледо, стойката — прегърбена.

— Шогунът не ме иска. Изпрати ме вкъщи — вина, срам и страх се преливаха в изражението му. — Ще прекара нощта с едно от другите си момчета.

Янагисава беше разтревожен, въпреки че шогунът редовно спеше с другите си наложници.

— Често ли се случва това напоследък?

Забил поглед в пода, Йоритомо кимна.

Янагисава издиша дълбоко. Той знаеше, че ще дойде ден, в който Йоритомо ще стане прекалено възрастен за сексуалните вкусове на шогуна. Това се беше случило и със самия него долу-горе на същата възраст, на която беше Йоритомо в момента. Беше се надявал да не се стига дотам, преди да завземе пълния контрол върху режима.

— Защо не си ми казал? — попита го Янагисава.

— Страхувах се, че ще се ядосаш — с тих гласец отвърна Йоритомо. — Съжалявам.

— Всичко е наред. Това не е по твоя вина.

Янагисава беше разстроен, че Йоритомо бе понасял товара на страховете си сам, и все пак се чувстваше облекчен, че скоро той щеше да се освободи от бремето да задоволява желанията на шогуна. После се сети за схемата си и за имената, които щеше да му се наложи да задраска от списъка на своите съюзници, когато се разбере, че е на път да изгуби най-важния източник на своето влияние върху шогуна заедно с шансовете синът му да стане наследник на режима. ​Йоритомо вдигна поглед към Янагисава. Очите му отразяваха ужаса, който баща му изпитваше.

— Какво ще правим сега?

Янагисава започна да крачи по коридора и да мисли на глас.

— Трябва да се погрижа Сано да не спечели съюзниците, които губя.

— Как?

Янагисава смяташе, че най-разумно би било първо да разбере накъде върви работата с четиридесет и седемте ронини и дали може да разчита, че този казус ще унищожи Сано. Но не искаше да си признае, че плановете му са толкова неопределени и да тревожи Йоритомо.

— За теб е по-добре да не знаеш.