Лора Джо Роуланд
Айджин (23)

20. глава

март 1701

Госпожа Асано стоеше пред дома на съпруга си в Едо. Тя с нетърпение очакваше владетеля Асано, който трябваше да пристигне същия ден. Бяха прекарали разделени осем месеца, защото законът налагаше всички даймио_ да прекарват четири месеца в годината в столицата, а останалата — в провинциите си, докато съпругите им живееха в Едо целогодишно. Това беше един от методите, с които режимът Токугава ги държеше здраво в ръцете си и предотвратяваше бунтове. Но въпреки че изгаряше от нетърпение да види съпруга си, тя се терзаеше отвътре. В какво ли настроение щеше да бъде той?_

Владетелят Асано влезе с коня си през вратата, придружен от свитата си. Той скочи от седлото, все така енергичен, както беше и когато бе напуснал провинция Харима преди два месеца. Засмя се жизнерадостно и изтича към госпожа Асано.

— Толкова е хубаво да те видя, скъпа моя съпруго! — хубавото му младежко лице сияеше.

Госпожа Асано се усмихна, но сърцето й се сви. Тя се страхуваше от момчешките му настроения, защото знаеше какво се случва, след като отминат.

— Хайде да празнуваме! — владетелят Асано повика хората си, които току-що бяха слезли от конете си и разтриваха схванатите си мускули.

Празненството за добре дошъл продължи два дни и две нощи. Владетелят Асано докара музиканти, певци и танцьори, за да веселят домочадието му. Виното се лееше като из ведро. Когато продължителният банкет свърши, всички, освен владетеля Асано бяха капнали от изтощение.

— Искам да се поразходя из града! — каза той.

Госпожа Асано не можеше да го спре; никой не можеше; той беше господарят на своята провинция.

— Ще се грижиш за него, нали? — помоли тя Оиши, неговия първи васал.

— Не се бой — Оиши беше свикнал да се грижи господарят му да не си навлече някоя беля.

Отсъстваха три дни. Владетелят Асано играеше хазарт в търговския квартал Нихонбаши, пиеше по чайните и се наслаждаваше на скъпи куртизанки в Иошивара, лицензирания квартал на удоволствията. Госпожа Асано чакаше вкъщи, докато накрая Оиши донесе съпруга й в един паланкин. Той беше изтощен, болен и нещастен. Докато госпожа Асано го слагаше в леглото, простена:

— Искам да умра!

В началото на техния брак госпожа Асано го мразеше заради неговото безумно люшкане между ексцентричното поведение, което я унижаваше, и черното му отчаяние. Но беше разбрала, че той не може да се промени; беше обсебен от два зли духа, които го дърпаха надолу и нагоре като кукла на конци. Сега чувстваше само съжаление към него. Докато тя се опитваше да го излекува, той й каза:

— Остави ме на мира.

Всичко, което искаше, беше да спи.

Няколко дни по-късно Оиши донесе лоши вести.

— В Едо пристигат императорски пратеници. Шогунът нареди вие да бъдете техен домакин.

Очите на владетеля Асано потъмняха от страх и небръснатото му лице придоби още по-болнав вид.

— Не мога да го направя.

— Длъжен сте — каза Оиши.

Той вдигна господаря си от леглото, изми го, среса го и го облече. Отидоха в замъка Едо, където Кира, главният церемониалмайстор, щеше да въведе владетеля Асано в тънкостите на дворцовите ритуали. Когато късно вечерта се върнаха у дома, госпожа Асано остана да наблюдава как съпругът й упражнява уроците, които му бяха предадени.

— Ще изпортя нещата пред всички — стенеше той.

Колкото повече напредваха уроците, толкова повече се влошаваха нещата. Госпожа Асано чувстваше, че има нещо повече от неговото обичайно отчаяние и от напрежението заради наближаващата визита на пратениците. Една нощ, докато той лежеше в леглото и хлипаше, тя му каза:

— Съпруже, какво не е наред?

— Кира — призна владетелят Асано. — Той ми има зъб.

— Но защо? Вие двамата почти не се познавате.

— Той знае какво правя. Казва, че аз имам всичко, но го пилея. Нарича ме позор на самурайския код на честта.

— Той се опитва да те охули, защото ти завижда — предположи госпожа Асано.

— Но той е прав — изхлипа владетелят Асано. — Аз съм позор. Той ме подиграва и предизвиква да се защитя, но аз не мога и той ми се смее. Казва, че трябва да сложа край на мъките си, като се самоубия.

Госпожа Асано беше ужасена и същевременно се вбеси от думите на Кира.

— Този стар дявол! Не го слушай!

Владетелят Асано не заговори повече за Кира. Той оставяше Оиши да го влачи всеки ден на уроците, макар че вече не можеше нито да яде, нито да спи. Беше се превърнал в развалина, очите му бяха зачервени, лицето му — изкривено, тялото му трепереше. С всеки изминал ден изглеждаше все по-зле.

До онзи ден, в който не се върна у дома.

Това беше денят, в който Оиши донесе на госпо​жа Асано ужасната вест: владетелят Асано бе извадил меча си и нападнал Кира вътре в замъка Едо. Госпожа Асано получи позволение да види съпруга си един последен път, преди да извърши сепуку същата вечер.

— Защо го направи? — извика тя.

— Не можех да понасям повече — каза владетелят Асано. През нещастието му просветна триумф. — Поне защитих честта си.

* * *

Вместо да унищожи Кира, съпругът ми унищожи себе си — каза госпожа Асано на Рейко. Сега, седнала в голата, студена стая на манастира, където беше обречена да изживее остатъка от живота си, тя горчиво добави: — Кира победи.

— Не завинаги — изтъкна Рейко. Сега тя разбираше защо госпожа Асано е искала така страстно кръвта на Кира. Обзе я съчувствие към нея, защото самата тя изпитваше същото към дворцовия управител Янагисава, който тормозеше нейния собствен съпруг. Рейко се страхуваше, че някой ден и Сано може да изпусне нервите си, както бе направил владетелят Асано. — Кира си получи заслуженото.

— Това все пак е някаква утеха — усмихна се госпожа Асано, но бързо помръкна. — Издадох тайната на моя съпруг — че той беше слаб и че Кира го победи. Опозорих паметта му — тя се обърна тревожно към Рейко. — Ще спаси ли това Оиши и другите ронини!

Рейко започваше да си мисли, че Кира е злодеят в случая и че четиридесет и седемте ронини трябва да бъдат оправдани.

— Ще кажа на съпруга ми за това. Той ще го предаде на Висшия съд. Ще разберем.

Тя щеше да разбере и друго — дали то ще доведе до присъда, която шогунът ще приеме за удовлетворителна, и дали Сано ще възстанови статута си, или ще бъде завинаги разделен от своето семейство.

* * *

Сано се консултира с най-големия експерт по кръвни връзки на самурайските кланове, един стар историк. Той му каза следното:

— Клановете на владетеля Асано и на зетя на Кира, владетеля Уесуги, са свързани чрез няколко брака, но Уесуги е умрял, преди Асано да се роди. Чувал съм слуха, че Кира е отровил зет си, но приказките заглъхнаха няколко години след смъртта на Уесуги. Бих се изненадал, ако владетелят Асано изобщо се е интересувал какво се е случило с някой далечен роднина, с когото никога не се е срещал.

Историята, която пазителят на замъка Каджикава беше разказал на Сано, май нямаше особено значение. Ако Сано искаше да изрови нещо компрометиращо за Кира, трябваше да копае в друга нива.

Той откри трима бивши подчинени на Кира и двама ученици, които той беше обучавал в дворцов етикет до деня преди убийството му. Те бяха в залата, в която шогунът щеше да даде новогодишния си банкет. Подчинените бяха самураи на около четиридесет години, всичките до един от онзи тип добросъвестни хора, благодарение на които правителството работи, но никога не се издигат в него поради нисшия си произход. Учениците бяха млади служители от свитата на шогуна, които щяха да имат някаква роля в провеждането на банкета. Те се мотаеха с отегчен вид.

Сано събра и петимата, за да поговорят за Кира.

— Що за човек беше? — попита ги той.

Задължението да отговори падна върху Мимура, новия церемониалмайстор. Блед, слаб и разтревожен, той не изглеждаше никак щастлив, че е натоварен с ролята на избран говорител или пък със задълженията на своя предшественик.

— Кира сан беше много отдаден на своята работа — каза Мимура. Колегите му кимнаха.

— Как се работеше с Кира? — сондира Сано.

— Той беше стриктен в детайлите.

Сано разбираше, че никой тук всъщност не е харесвал Кира. — Взимаше ли подкупи?

Мимура замълча, разкъсван между задължението да отговори честно и неохотата да злослови за предшественика си.

— Не бяха прекомерни — отговори той накрая.

— Истина ли е, че той е взимал подкупи от вас? — попита Сано учениците. Те нервно кимнаха. — Добре ли се отнасяше с вас?

— Притеснен от въпроса, единият като ехо повтори думите на Мимура.

— Той беше стриктен.

Сано се обърна отново към подчинените на Кира.

— Какво се случи между владетеля Асано и Кира? Защо се стигна до нападението?

— Не бихме могли да знаем — каза Мимура. — Не бяхме там.

— Правил ли е Кира някога нещо, което да се приеме за корупция?

— Не, поне доколкото аз знам.

Петимата гледаха навсякъде другаде, но не и в Сано или един в друг.

— Това е сериозен въпрос — каза им Сано. — Четиридесет и седем живота зависят от Висшия съд, който ще базира присъдата си на резултатите от моето разследване — пълнотата и задълбочеността на неговото разследване щеше да реши доколко ще се приеме присъдата, което на свой ред щеше да реши неговата собствена съдба. Това правеше Сано нетърпелив спрямо тези потайни, здраво стиснали устни свидетели. — Ако знаете нещо, което се отнася до вендетата, ваш дълг е да ми го кажете. Разбирате ли?

Петимата кимнаха, но никой не изпусна никаква информация.

Сано усещаше, че нещо голямо се крие под тяхната предпазливост, като кит, който плува съвсем близо под повърхността на океана. Той чувстваше, че макар всеки един от тези мъже да знае, че то съществува, не е сигурен дали останалите го знаят. И никой не искаше да го назове.

* * *

След като приключи разговора си с шпионина Тода, Хирата се насочи към къщата на Кира, за да събере информация за него от тези, които бяха останали от неговото домочадие.

Прекоси реката по моста Риогоку. В квартала на развлеченията от другата страна посетителите напук на студа обикаляха щандовете, на които се продаваха шогазаке, пастички от червен боб, и ечемично-захарни бонбони. Гъмжеше от трупи на странстващи актьори. Те идваха в града за всяка Нова година; когато си тръгваха, щяха да вземат лошия дух на старата година със себе си. Облечени в пъстроцветни костюми и маски, те представяха пиеси само срещу няколко монети. Хирата спря да погледа една трупа, чийто водач носеше маска на лъв, със зейнала уста и буйна жълта грива. Той жонглираше с три червени топки, докато краката му подскачаха под дрипавата му червена роба. Публиката заръкопляска.

Изведнъж Хирата усети аурата на своя преследвач, с могъщ, ужасяващ пулс. Жонгльорът с лъвската маска подхвърли една от топките си високо, много нависоко. Докато Хирата се оглеждаше наоколо за източника на аурата, топката падна в ръката на жонгльора, възпламени се със силен гръм и избухна в оранжеви пламъци. Жонгльорът изпищя. Другите му топки паднаха. Той хвърли огненото кълбо далече от себе си. То се извиси над публиката и изчезна в облак от дим.

Хирата гледаше смаяно, останал без дъх.

Ръкавите на жонгльора се бяха подпалили. Дрехата му пламна. Той тичаше и се препъваше с писъци, горящ, буйстващ лъв.

От публиката избухнаха викове. Хирата скочи от коня си, затича и в движение свали бързо палтото си. Започна да удря с него по пламъците, докато жонгльорът се търкаляше в снега. След като огънят угасна, хората се струпаха край обгорения човек. Той седна и смъкна маската от главата си. Беше младок, с буйна коса и добродушно лице. Вдигна ръце, огледа ги, после опипа тялото си. Всички възкликнаха, защото по него нямаше и следа от обгаряне. Огънят не беше оставил дори едно овъглено местенце по кожата му или по плата на дрехата.

Жонгльорът скочи и се поклони, щастлив, че може да си припише заслугата за най-доброто представление в своя живот, макар да не знаеше как точно се бе случило. Публиката го отрупа с монети.

Аурата завибрира близо зад Хирата, толкова могъща, че той я усещаше като екот на гръмотевица, удряща гърба му. Обърна се. Един мъж крачеше право срещу него и спря на една ръка разстояние. Беше самурай, бръснатото му теме беше голо въпреки зимния ден. Аурата му вдигна пронизващ вятър, който се завихри около него и Хирата. Носеше тъмносиньо палто и надиплени черни шалвари на високото си, мускулесто тяло. Имаше квадратни челюсти и толкова твърди и правилни черти, че можеше да позира за портрет на идеалния самурай. Но съвършенството му се разчупваше от лявата вежда, която беше по-висока от дясната. Заедно с искриците в очите му това му придаваше фриволен вид.

Хирата беше объркан от сцената, на която токущо бе станал свидетел, и шокиран от това, че се озова лице в лице със своя преследвач.

— Кой си ти? — той посочи към жонгльора, който трескаво си събираше монетите. — Ти ли направи това? Защо непрестанно ме следваш? Кой беше свещеникът с птиците? А войникът, когото видях, когато намерих поемата? — Хирата остана без дъх. Той се тресеше от гняв и страх.

Лявата вежда на самурая се вдигна още по високо. Той явно се забавляваше!

— Името ми е Тахара.

В гласа му имаше нещо любопитно, странно, което беше едновременно меко и грубо, нещо, което напомняше за поток, струящ върху грапави скали. Когато Хирата понечи да повтори въпросите си, Тахара вдигна ръка. Хирата усети, че думите замират на езика му, сякаш бяха мухи, които Тахара току-що бе смачкал.

— Ще говорим, когато дойде подходящият момент — каза Тахара.

Очите му бяха дълбоки и тъмни и неразгадаеми зад искриците. Хирата почувства, че главата го заболява от пулсирането на аурата на Тахара срещу неговия ум. После Тахара се обърна, за да си тръгне.

— Чакай — каза Хирата.

Усещаше гласа си надебелял и бавен в гърлото си; тембърът му звучеше странно ниско. Хората край него се движеха бавно, едва-едва, сякаш във вода. Гласовете им ехтяха като камбани, биещи под повърхността на морето. Тахара вървеше с лека стъпка, но профучаваше през пространството със скоростта на светлината. Образът му проблясваше през квартала на удоволствията и през моста Риогоку. Хирата наблюдаваше как отдалечаващата се фигура става все по-малка, докато накрая се изгуби от погледа му. Аурата на Тахара избледня и изчезна. Хирата примигна, пое дълбоко дъх и се огледа наоколо. Светът беше възстановил своята обичайна шумотевица и оживено движение.

— Какво става? — каза той. Гласът му звучеше нормално. Болката в главата му си беше отишла. Но също и човекът, който можеше да отговори на неговия въпрос. Хирата щеше да чака подходящия момент — когато и да настъпеше.

* * *

След като отиде в кухнята и поръча храна за празненството на шогуна, Масахиро не можа да устои да не се промъкне вкъщи, за да зърне Окару.

Той затича през замъка, уплашен, че Йоритомо може да изтъкне неговото отсъствие и да го вкара в беля. Сърцето му биеше ускорено от очакването, докато се вмъкваше през задната врата на семейната къща. Не искаше да се натъкне на някого, който ще го пита защо си е у дома толкова рано. Стигна до частните помещения незабелязан от никого и тръгна на пръсти по коридора.

— Масахиро!

Звукът на името му, произнесено от високо, момичешко гласче, го стресна толкова много, че той подскочи и изскимтя. Обърна се и видя Таеко.

— Никога не се промъквай подире ми така! — изсъска й той.

Усмивката й помръкна.

— Съжалявам. Не исках да…

— Няма значение — прошепна Масахиро.

— Защо шепнеш! — попита го Таеко. — Защо вървеше на пръсти?

— Не е твоя работа. Махай се.

Устните на Таеко се изкривиха. Тя се обърна и избяга.

Масахиро се почувства зле от това, че я бе наранил, защото не възнамеряваше да го прави. После чу, че някой тихичко пее. Гласът беше женски и не взимаше и една нота вярно, но при все това звучеше сладко. Масахиро проследи пеенето до банята. Наситена с цветни аромати пара се разнасяше от отворената врата. Пееше Окару — като пропускаше високите ноти. Масахиро чу търкане и пляскане. Той знаеше, че е грубо и невъзпитано да шпионира хората, докато се къпят, но при все това предпазливо надникна.

Окару беше приклекнала гола на дървения под, полуобърната с гръб към него. Дългите й коси бяха прибрани на кок. Тя търкаше раменете си с платнена торбичка с парфюмирани оризови трици, служещи за сапун. Мократа й кожа блестеше. Хълбоците и ханшът й бяха стройни, но със заоблени линии. Когато вдигна ръка, за да се измие, и под нея, Масахиро видя линията на малките й гърди и зърната, подобни на розови пъпки.

Той беше виждал голи жени и преди — прислужниците, които разтваряха роклите си, за да се проветрят в горещите дни, селските момичета, които се гмуркаха за стриди на брега — и никога не си беше помислял нищо за това. Но вълнението, което растеше в него, откак за първи път видя Окару, сега се надигна мощно, като гръмотевица. Обхвана го такова силно, странно желание, че едва дишаше.

Без да си дава сметка, че той е наблизо, Окару сапунисваше гръдта и корема си, после се извъртя, за да изтърка гърба си. Когато започна да се мие между краката, пеенето й премина в леко мъркане от удоволствие. Нарастващата нужда на тялото му замая Масахиро. Объркан от това, което му се случва, той се ужасяваше, че Окару може да го забележи как я шпионира, но не можеше да спре.

Окару се изправи и напълни кофа с вода. Докато я изливаше върху себе си, тя се обърна. Масахиро стоеше с отворена уста, наблюдавайки водната каскада по гърдите й. Погледът му проследи разливането й.

Пубисът й беше обръснат, а цепнатинката му ясно се ​виждаше.

Вълнението на Масахиро се повиши до краен предел. Все още, без да забелязва присъствието му, Окару стъпи във вкопаната в пода вана. Масахиро чу стъпки. Братовчедката Чийо излезе зад ъгъла и приближи. Видя го, усмихна се и понечи да го заговори. Той отскочи от помещението на банята. Лицето му се зачерви от срам и вина. Чийо спря, озадачена. Погледът й премина от него към банята. Тя видя Окару и каза рязко:

— Окару сан. Когато се къпете, моля, затваряйте вратата.

Масахиро чу как Окару и отговаря: „О, съжалявам“, а Чийо плъзна вратата и я затвори. Той избяга като крадец, хванат на местопрестъплението.