Лора Джо Роуланд
Айджин (7)

4. глава

— Имам добри новини и лоши новини — каза сватовницата на господарката Рейко. — Коя искаш да чуеш първо?

Двете жени седяха в приемната стая на къщата на Сано, край косацу. Краката им бяха пъхнати на топло отдолу, в пространството около горящите въглени. Върху масичката и скутовете им беше метнат юрган. Носеха копринени кимона, подплатени с кожи. Дрехата на старата сватовница беше тъмносива, а на Рейко — в тъмновиолетови нюанси, подходящи за почтена омъжена дама на тридесет и три години. Чайник, чаши и поднос със сладки във форма на цветя бяха поставени пред тях на масата.

— Кажи ми първо лошата новина — каза Рейко.

Сватовницата беше госпожа Уакаса, майка на владетеля Икеда, един от най-могъщите съюзници на Сано. За седемдесет и деветте си години тя беше изключително запазена жена. Боядисваше косата си в неестествено черно, което беше в тон със зъбите й, които също бяха оцветени в черно, в съответствие с модата на самурайските съпруги. Възрастта беше смалила ръста й до размерите на дете и лицето й изглеждаше повехнало, но имаше енергията на двадесет години по-млада жена. Харесваше й да се меси в работите на другите и когато чу, че Рейко и Сано търсят булка за сина си, доброволно се нае да действа като посредник, който да предава предложенията до и от семействата с дъщери за женене.

— Кланът Фукушима отхвърли вашето предложение — каза тя.

Този клан също беше съюзник на Сано и притежаваше огромно имение и големи богатства.

— О! — каза разочаровано Рейко.

Госпожа Уакаса ръгна с пръст Рейко.

— Казах ти, че се целиш прекалено високо — тя беше безцеремонна и пряма до границата на грубостта, черта, характерна за старите жени — привилегия на възрастта. — Когато съпругът ти беше дворцов управител, те щяха да скачат от радост при възможността да се свържат чрез брак с вашето семейство, но сега…

— Знам — прекъсна я Рейко, преди старицата да започне отново да предъвква приказките си за това „как проблемите на Сано са намалили перспективите за брак на Масахиро“. Да бъде проклет Янагисава! Рейко му беше бясна заради риска, на който бе изложил децата й.

— А ето я и добрата новина — каза госпожа Уакаса. — Представител на клана Чуто предложи на Масахиро най-малката си дъщеря от главния клон на тяхната фамилия.

— Надявахме се на нещо по-добро — каза Рейко. Кланът Чуто бяха васали на Токугава, но техният старейшина беше само капитан в армията. Съюзът с тях нямаше да подобри кой знае колко политическия статут на клана Сано. Освен това Рейко познаваше момичето, доста тъповато създание.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не си заинтересувана? Получихме шест отказа за година и това е първото ни предложение. Не прибързвай да го отхвърляш.

— Добре — каза неохотно Рейко. — Кажи им, че ще обмислим тяхното предложение. Но продължавай да търсиш нови възможности. Все още има време. Масахиро е само на единадесет.

Самурайските момчета навършват пълнолетие на четиринадесетгодишна възраст; но много често децата се сгодяваха невръстни и Сано и Рейко трябваше да вземат мерки за бъдещето на Масахиро, в случай че нещо се случи с тях. Ако Масахиро бъдеше сгоден, щеше да има друго семейство, което да го пази, докато е млад, и да му даде място в обществото, когато порасне — ако Сано го нямаше, за да го направи сам. Рейко трябваше да намери булка за Масахиро бързо, защото положението на Сано с нищо не се подобряваше. Но тя се чувстваше така, сякаш ускорява края на детството му. Искаше й се той да остане нейното бебче колкото е възможно по-дълго.

— Времето тече бързо — предупреди я госпожа Уакаса. — Колкото по-бързо се уреди синът ти, толкова по-добре. Същото се отнася и за дъщеря ти. Можеш да се обзаложиш, че дворцовият управител Янагисава не си губи времето, за да ожени сина си. Чу ли слуховете? Изглежда, че е в преговори с Токугава Иенобу, за да уреди брак на Йоритомо с дъщеря му — каза тя и добави: — Иенобу е племенник на шогуна!

— Чувала съм, че той е най-вероятният наследник на шогуна — каза Рейко обезпокоена.

— А също и аз — каза госпожа Уакаса. — Шогунът рано или късно ще умре. Ако Йоритомо се ожени във фамилията Иенобу, тогава Янагисава ще има възможността да контролира режима и след смъртта му.

И Сано ще трябва да се бори с него при още по-неизгодни условия.

— В такъв случай е още по-важно да намерим най-добрата партия за…

Рейко спря, защото видя, че Масахиро стои в антрето, държейки бамбуков контейнер за ръкописи. Тя не обичаше да говори за брачните му перспективи пред него. Не искаше момчето й да чува как го обсъждат, сякаш е стока за продан, която купувачът отхвърля. Но той притежаваше таланта да усеща кога се случва нещо важно. Винаги се появяваше на сцената, преди Рейко да разбере, че е там.

Госпожа Уасака разбра.

— Аз по-добре да си тръгвам — тя се надигна, кривейки лице, докато ставите й пукаха. Докато излизаше навън, успя да каже на Рейко: — Помни какво ти казах: Не чакай прекалено дълго.

Рейко протегна ръка към Масахиро и го притегли към себе си. Колко висок беше станал! И колко хубав в бялото си кимоно за упражнения по бойни изкуства. Той не приличаше нито на нея, нито на Сано; беше взел най-хубавите черти и на двамата, нейната красота, втвърдена от силата на Сано. Рейко сияеше от гордост и любов.

— Свърши ли с упражненията?

— Да, майко — каза Масахиро и попита: — Тя не може да намери булка за мен, така ли?

Рейко въздъхна. Масахиро знаеше всичко, което става из домакинството, независимо от нейните усилия да го предпази.

— Все още не.

Той изглеждаше облекчен.

— Не мисля, че съм готов да се оженя.

— Няма да се жениш, не и преди да навършиш поне четиринадесет години.

— Ако мога да се оженя за момиче, което харесвам, няма да имам нищо против — Масахиро звучеше обнадежден.

Рейко осъзна с изненада, че той се превръща в младеж, с младежки мечти за романтична любов.

— Обещавам да направя всичко по силите си, за да ти намеря момиче, което да обичаш.

Масахиро кимна поуспокоен. Той отново приличаше на дете, което вярва, че трите години до пълнолетието му ще продължат вечно. Но той вече беше поел отговорности на възрастен човек.

— Трябва да се преоблека и да отида в двореца — тази зима Масахиро бе започнал своята първа работа — като паж в замъка Едо, длъжност, от която започваха много момчета от добри самурайски семейства. Той бе извънредно горд от този факт. — Шогунът ще има нужда от мен.

При забележката му за шогуна кръвта на Рейко замръзна.

Шогунът обичаше секса с млади момчета. Обграждаше се с мъжки проститутки и актьори и всеки паж, войник и служител в Едо беше на негово разположение. Рейко не искаше Масахиро да стане наложница на шогуна, дори и срещу цената на спечелване на влияние в двора. Беше прекалено отблъскващо и х​унизително. Благоволението на шогуна би придвижило Масахиро напред, но Рейко се молеше синът й с никога да не привлече неговата похот.

Отвън долетяха шумове и прекъснаха мислите й.

Тя видя двама слуги, които мъкнеха един сандък по коридора. Четиригодишната й дъщеря Акико подскачаше след тях, хванала за ръка една жена в средата на тридесетте години, облечена в кафяво, ватирано копринено палто. Жената имаше тъжно, хубаво лице, а косата й беше сресана в спретнато руло, навито отзад на главата й. С влизането си в стаята заедно с Акико, тя се усмихна на Рейко и Масахиро.

— Чийо сан — Рейко стана; двете размениха поклони. — Колко е хубаво, че те виждам.

— Хиляди благодарности за гостоприемството — каза Чийо.

Тя беше братовчедка на Сано, дъщеря на чичо му по майчина линия, майор Кумазава от армията на Токугава. Навремето Сано беше отчужден от клана Кумазава заради скъсване на отношенията между тях и майка му, което се бе случило още преди раждането му. Той дори не знаеше, че те съществуват, докато едно престъпление не ги бе събрало заедно преди две години. Ставаше дума за похищение — случаят, който бе довел до неговия крах. Чийо беше жертвата. Едно от добрите неща, които излязоха от този казус, беше близкото приятелство, което се създаде между Чийо и Рейко. Чийо се възстанови физически, но съпругът й се разведе с нея и тя щеше да е принудена да загуби и двете си деца и да ги остави на него, ако Сано не беше наредил те да живеят с нея в имението Кумазава всеки втори месец. И все пак Чийо тъгуваше по време на отсъствието им. Рейко я беше поканила да прекара този месец с нея, за да не се чувства толкова самотна. А и тя беше доволна да има до себе си компанията на Чийо. Обичайната й компаньонка Мидори беше бременна и непрекъснато спеше, а Рейко беше загубила много от другите си приятелки след понижението на Сано.

Масахиро поздрави Чийо, зарадван, че я вижда. Двамата с Акико я бяха „осиновили“ в своето семейство. После той протегна контейнера за ръкописни свитъци на Рейко:

— Майко, това току-що пристигна за теб.

Рейко отвори контейнера, който представляваше просто едно грубо отрязано парче бамбук, затапено с необработени дървени запушалки. Тя извади свитък евтина оризова хартия отвътре, разви я и зачете:

Почитаема господарке Рейко,

Моля да извините мен, скромната непозната, задето ви пиша. Чух, че вие помагате на жени в беда. Моето име е Окару. Аз съм в беда. Моля, простете ми за простите думи — толкова съм разстроена, че почти не мога да мисля. Моят мъж направи нещо ужасно. Прекалено е объркано, за да го обясня в​ писмо, и писарят ме таксува за всеки ред, а аз нямам достатъчно пари. Извинете, че ви се натрапвам, но съм нова в града, не познавам никого тук и с няма към кого друг да се обърна. Ще благоволите ли да ми помогнете? Отседнала съм в хана „Водно конче“ в Нихонбаши, на три пресечки от южния край на моста. Чакам с нетърпение отговора ви.

Рейко се трогна от настойчивия тон на Окару.

— Напоследък не съм получавала подобно писмо.

— Някога не ръководеше ли нещо като служба за подпомагане на жени в беда? — попита Чийо. — За това става дума в писмото, нали?

— Да.

Някога Рейко си беше изградила репутация на човек, който умее да разрешава проблеми. Беше станало така благодарение на факта, че тя често помагаше ​на Сано в неговите разследвания. Слуховете за ней​ното участие бяха плъзнали в клюките на висшето общество и във вестниците, продавани из града. Много хора мислеха, че поведението й не подобава на жена и дори е позорно и скандално, но други — главно жени, — се стичаха при нея в търсене на помощ. Тя им намираше работа и жилища, плащаше на доктори, за да лекуват болните им деца. Спасяваше жените от жестоките им съпрузи, любовници или работодатели.

Намесваше се и на страната на хора, несправедливо обвинени в престъпление. Дъщеря на съдията Уеда, единия от двамата служители, които председателстваха Върховния съд на Едо, Рейко често беше използвала своето влияние върху него, за да извоюва оправдание за невинните. Като помагаше на хората, се чувстваше полезна, а службата на обществото беше служба на честта.

— Но напоследък не получавам много молби за помощ — каза Рейко. Цялата самурайска класа знаеше за изпадането на Сано в немилост и новината сигурно се беше разпространила и сред обикновените хора от народа. Може би Окару, идваща отвън града, беше единствената личност, която мислеше, че Рейко все още има възможността да помогне на някого. — Идват само писма от хора, искащи пари.

А и напоследък тя можеше да дава много по-малко. Понижението беше струвало на Сано цяло състояние. Неговата издръжка от държавата бе намалена и той трябваше да освободи много от васалите и слугите си. Тъй като бе твърде благороден, за да ги изхвърли на улицата, той беше платил на други самурайски кланове, за да вземат васалите му, и даде на слугите пари, за да се издържат, докато си намерят работа. Двамата с Рейко далеч не бяха обеднели, но за първи път в нейния живот тя усещаше притискането на ограничените финанси.

— В каква беда по-точно е тази Окару? — попита Масахиро.

— Колкото ти можеш да познаеш, толкова и аз — Рейко се насочи към вратата.

— Няма да отидеш при нея, нали? — каза Чийо разтревожено.

— Не мога да пренебрегна толкова отчаян вик за помощ — отговори й Рейко.

— Но ти не знаеш нищо за Окару — каза Чийо. — Или за този мъж, като изключим, че според написаното, изглежда, по-скоро й е любовник, а не съпруг.

— Скоро ще разбера — каза Рейко.

— Мисля, че не бива да ходиш.

Рейко беше изненадана, че Чийо й се противопоставя. Тя имаше мек характер и никога не заставаше срещу това, което Рейко искаше да направи.

— Тревожа се за безопасността ти — обясни Чийо.

— Окару може да е човек, когото е по-добре да не познаваш.

— Ако е такава, ще го разбера, когато се запозная с нея.

Рейко беше решила. Тя не само искаше да помогне на жена в нужда, но страстта й към приключенията, която от доста време дремеше неудовлетворена, се събуди. Тя копнееше за една разходка, която да повдигне духа й след лошата новина от сватовницата и жестоките последствия от краха на Сано.

— Добре — добродушно отстъпи Чийо, — но бих искала да дойда с теб, ако може — тя се усмихна на Акико, която си играеше с куклата си. — Просто ми се щеше да можех да постоя с нея — децата на Рейко й помагаха да запълни празнотата, оставена в сърцето й от отсъствието на нейните собствени деца.

— Ще ми бъде много приятно да ме придружиш — искрено каза Рейко.

— Може би ще изскочи някое разследване — очите на Масахиро искряха от вълнение. Той обичаше детективската работа. Беше направил някои собствени опити в тази насока в миналото и се бе представил много по-добре, отколкото можеше да се очаква от дете. — Може ли и аз да дойда?

Рейко се поколеба. Масахиро трябваше да бъде в двореца, за да прислужва на шогуна. Ако шогунът го потърсеше, когато отсъства, щеше да се раздразни, а никой в тяхното семейство не можеше да си позволи да го дразни. Но Рейко отчаяно искаше да държи сина си колкото е възможно по-далече от него.

— Да — каза тя. — Можеш да дойдеш.