Лора Джо Роуланд
Айджин (8)

5. глава

Сано и хората му се качиха на конете си пред имението на Кира. Те вървяха през квартала по кървавите отпечатъци от стъпки по улицата до мястото, където следите от бандата изчезнаха, заличени от пешеходци и коне. Сано спря при портата на една пресечка.

— Видя ли една банда самураи да минават оттук? — попита той пазача.

— Да. Минаха оттук, макар да им казах, че е още рано, за да отворя портата — портите на отделните квартали в Едо се затваряха всяка нощ, за да ограничат движението и да спират злосторниците. — Не можах да ги спра — възкликна пазачът. — Те носеха глава, набучена на копие.

Сано си представи как бандата носи главата на Кира на показ из града като военен трофей. Изглеждаше жестоко, безбожно и варварско.

— По кой път тръгнаха?

Пазачът посочи. Сано и хората му тръгнаха по пътя на бандата през моста Риогоку. Имаше много свидетели, които ги упътваха. Часови при кварталните врати, дюкянджии и доста граждани бяха видели ронините.

— Бяха четиридесет и седем — каза им един продавач на юфка.

Дори не са се опитали да се крият — отбеляза Фукида.

Наистина, четиридесет и седемте ронини не бяха запазили в тайна къде отиват. Търговският квартал Нихонбаши жужеше от новината. Хората се тълпяха по магазини, входни врати и чайни, доволни да предадат информация на Сано и на всеки друг, който се появеше.

— Те убиха копелето, което причини гибелта на господаря им — каза им собственикът на една от чайните. Всички посетители вътре нададоха одобрителни възгласи. — Аз им дадох безплатни напитки.

Сано не беше изненадан от факта, че бандата е събудила симпатиите на обществото, което винаги беше готово да героизира хора, които взимат закона в свои ръце.

— Казаха ли къде отиват?

— В храма Сенгаку.

— Би могло да се предвиди — каза Сано на Хирата, докато групата им яздеше натам. — Гробницата на владетеля Асано се намира в храма Сенгаку. Разбира се, че хората му ще занесат главата на Кира там.

Историята за вендетата се беше разпространила из целия град. Продавачите на новини бързаха да пласират прясно отпечатаните вестници.

— Прочетете всичко за „Отмъщението на четиридесет и седемте ронини“.

— И тъй, престъплението вече си има име — каза Фукида.

— Добре звучи — добави Маруме.

Ресторантите бяха нахранили бандата; момичетата в обществените бани им бяха предложили сексуалното си благоволение. В града се усещаше карнавална атмосфера, която приличаше на предвестник на още беззакония и анархия. Следите продължаваха през Гинза — рядко населен район около монетарницата на Токугава. Сано и хората му насочиха конете си към Даийчи Кейхин, главния път в южна посока, който минаваше през гористи местности и покрай оградени самурайски имения. Дирите от стъпките на бандата ясно личаха в снега и водеха право към храма Сенгаку.

Това бе скромен храм, няколко постройки, отделени от огромния храмов район Зоджо на запад и от хотелите, пазарите и бордеите, които обслужваха религиозните поклонници. Сано и хората му спряха при външната порта, оформена с проста правоъгълна арка с керемиден покрив. Скочиха от конете си и се огледаха наоколо.

Слънцето грееше върху снега, който искреше с диамантени отблясъци. Сенки отразяваха студеното, наситеносиньо на небето. Сано видя в далечината няколко къщи, от чиито комини се вдигаше дим. Гарвани стърчаха като часови по голите клони на дърветата; граченето им отекваше зловещо. Неестествено спокойствие беше сковало пейзажа. Никой не помръдваше. Дори конете стояха неподвижно, сякаш копитата им бяха замръзнали в земята. Хората на Сано бдително се ослушваха и оглеждаха. Носовете им бяха почервенели от студа. Погледът на Хирата претърсваше сцената за евентуална опасност.

— Това, че не са се крили, съвсем не означава, че искат да бъдат заловени — каза Сано. Той не можеше да спре да се надява на някакво предизвикателство, та преследването поне малко да си струва труда.

Всички изтеглиха мечовете си. Хирата предпазливо поведе групата през портата. Отвъд нея беше широкото открито пространство на вътрешния храмов двор. Отпечатъците от стъпки в снега водеха към вътрешна порта, оградена от декоративни борове с пресукани клони. Портата беше постройка с двукатен покрив; централният вход в нея водеше към вътрешния двор.

Оттам се появи свещеник с обръсната глава, наметнал плащ с качулка върху шафрановото си расо. Втурна се​ надолу по стъпалата, за да посрещне Сано и войниците му, очевидно облекчен от пристигането на закона.

Той се поклони, стискайки ръце, после махна с ръка:

— Те са вътре.

— Какво правят? — попита Сано, докато свещеникът водеше групата им към вътрешния двор.

— Нищо — свещеникът звучеше объркано. — Те просто нахлуха в храма, без да кажат и дума — той подмина молитвената зала, в която стояха още няколко объркани свещеници. Посочи им към един кладенец — кръгла дупка, оградена с бордюр от дялани камъни. Снегът около него беше червен и мокър. — Измиха главата тук.

Бяха изпълнили ритуално пречистване на главата на Кира, заключи Сано. Сърцето му задумка от вълнение. Свещеникът ги поведе през една врата в каменния зид. В малкото гробище зад нея стояха четиридесет и седемте ронини, струпани сред каменните колони, които маркираха гробовете, където бе погребана пепелта на покойниците. Мечовете им бяха прибрани в ножниците, лъковете им висяха празни на раменете им, копията им почиваха на земята. Избелелите им, вехти дрехи бяха оцапани с кръв. Скръб и небръсната четина засенчваха лицата им. Те изгледаха Сано и групата му, без да издадат и звук, израженията им имаха еднакви, твърди, стоически черти. Възрастта им варираше от младежи на около шестнадесет години до беловласи мъже. Някои бяха ранени, с омотани парцали около ръцете и краката си. Един от тях имаше кървава рана през окото, което се беше затворило от подуването и сълзеше червена течност. Всичките стояха с лице към гробницата на Асано — колона, издигната върху каменна основа, оградена от мрежа, направена от каменни стълбове. Пред гробницата имаше каменен фенер с гравиран капак и орнамент с формата на райска ябълка на върха. На високата стойка на фенера бе опрян трофеят на четиридесет и седемте ронини.

Подсушена от кръвта и чисто измита, с гладко отрязан врат, главата на Кира изглеждаше като восъчен реквизит от пиеса кабуки^[1]. Сано се улови, че мисли колко са живи и изразителни детайлите — пожълтелите зъби, старческите петна, сивите коси, белезите по темето и бялата, сбръчкана кожа. Устата висеше отворена; клепачите бяха спуснати. Сано едва разпозна Кира — превзетия, високомерен и студен мъж, когото познаваше.

Всички от групата му гледаха като втрещени.

Хирата наруши мълчанието и се обърна към четиридесет и седемте ронини.

— Това е сосакан сама на шогуна — той посочи Сано.

— Кой от вас е водачът?

— Аз — каза мъжът, който стоеше най-близо до гробницата на владетеля Асано. — Името ми е Оиши Кураносуке — острият звук на гласа му издаваше болни дробове. — Аз бях главният съветник на господаря Асано.

Той беше към четиридесетгодишен, слаб, но с широки рамене. Макар да бе блед, почти посивял от умора, свирепите му очи блестяха сякаш от вътрешен огън. Той напомни на Сано за статуите на божествата пазители в храмовете. Светлината на свещите, които се палеха в очите им, вдъхваше живот на техните изваяни дървени фигури.

Оиши посочи към другарите си.

— Това са другите хора на владетеля Асано — останалите четиридесет и шест ронини стояха неподвижно, като гробищни жалони, с изключение на най-младия, който прекрачи до Оиши. — Това е моят син, Чикара.

Двамата мъже имаха еднакво дълги носове, коси вежди, широки ноздри и дебели, твърди устни. Но лицето на Чикара беше все още меко от младостта, а телосложението му — по-здраво. Свирепостта в очите му изглеждаше като преднамерена имитация на бащината му суровост. Тя пламваше и угасваше, сякаш не можеше да я поддържа непрестанно в действие.

— Кой от вас уби Кира? — попита Сано.

— Аз — спокойно отговори Оиши. — Но всички ние бяхме заедно в това.

И той, и другарите му излъчваха дивашка гордост. Макар че бяха оповестили свободно своето престъпление, Сано все пак се изненада от тяхната прямота.

— Наясно ли сте, че шогунът забрани всякакви действия срещу Кира и следователно вашата вендета е незаконна?

— Наясно сме — каза Оиши.

— Тогава защо го направихте? — попита Сано.

— Трябваше да отмъстим за смъртта на господаря Асано. Това бе наш дълг.

Точно такъв отговор очакваше Сано, но той чу нещо странно в гласа на Оиши, някакъв дисонанс в звученето му. Чувстваше, че думите на мъжа, застанал срещу него, са верни, но може би не изцяло.

— И какво друго?

— Нищо — каза Оиши непоколебимо.

Сано долови нещо невярно във въздуха, сякаш го подуши като миризма. Тишината сред ронините беше обезкуражаваща. Те изглеждаха зловещо еднакви, независимо от разликата във възрастта, формата и чертите на лицата си. Бяха като части от едно чудовищно създание, чийто мозък определено беше Оиши.

— Защо стоите тук? — попита Сано. — Защо не извършихте сепуку? — ритуалното самоубийство беше задължително при незаконна вендета, която законът приемаше за убийство. — Или не избягахте?

— Чакаме указания — каза Оиши.

Сано се намръщи озадачено.

— Указания от кого? — той се почувства така, сякаш е уловен в кошмар, чиито събития не следват нормалната логика. — Указания да направите какво?

— Чакаме указания — повтори Оиши. Другите ронини кимнаха.

— Какво по-точно става? — настоя Сано. — Ние отмъстихме за смъртта на нашия господар. Нашата мисия е изпълнена — думите на Оиши звучаха неестествено и формално, като издекламирани. Макар че никой от неговите хора не заговори, Сано почти чуваше одобрителните викове в техните умове.

— Е, всички сте арестувани — каза той. — Идвате с нас.

Той се стегна, очаквайки реакция от страна на ронините. Копнееше за битка, макар че насилието вече беше предостатъчно за този ден. Маруме, Фукида и другите му войници се разшаваха, готови за борба. Единствен Хирата остана спокоен. Сано все още се надяваше на шанса да стане герой, да възстанови загубения си статут и макар да не беше видял в ронините нищо, което да подсказва, че ще се съпротивляват на ареста, тяхното поведение беше толкова странно, че той не можеше да предскаже какво ще се случи.

Оиши отправи към Сано продължителен, загадъчен поглед. Отмина един дълъг миг. Солен, металически мирис на кръв насищаше въздуха. После Оиши кимна на другарите си. Без никакви протести, четиридесет и седемте ронини се оставиха на войниците на Сано да ги изведат от храма.

Облекчение и разочарование пропълзяха в Сано.

— Това беше малко странничко — каза Фукида, докато следваше арестантите навън заедно със Сано, Маруме и Хирата.

Маруме се разсмя.

— Това беше най-сдържаното изказване на годината.

— Къде ще ги настаним? — попита Хирата.

— Това е добър въпрос — каза Сано. Затворът на Едо беше за обикновени граждани. Престъпниците самураи обикновено се държаха под домашен арест, но тези тук нямаха подходящ дом. Те го бяха загубили, след като династията Асано бе заличена.

— Поне случаят е приключен — каза Хирата.

— Може би не е — Сано имаше предчувствие, че не е. И подозираше, че предчувствието му е нещо повече от самозалъгващо желание да е така.