Лора Джо Роуланд
Айджин (34)

31. глава

Рейко си спомни, че бившата съпруга на Оиши й бе казала, че работи като прислужница на търговка на сол. Придружена от телохранителите си, тя мина с паланкина си покрай солните складове по брега на канала, близо до вонящия рибен пазар в Нихонбаши. Селяни сваляха от лодките, акостирали на кейовете, делви със сол, събрана от солниците покрай морето. В района, в който живееха търговците, капитанът на охраната й попита нощния пазач на кварталната порта къде могат да открият жена на име Укихаши.

— О, самурайската дама. Тя работи за мадам Ясуе — каза караулът и им посочи накъде е къщата.

Укихаши беше споменала, че на нейната работодателка й харесва да има самурайска дама за прислужница, спомни си Рейко. Явно мадам Ясуе беше разпространила слуха.

Процесията спря на улица с къщи, които бяха големи, но прости. Законът за ограниченията на частните разходи забраняваше на простолюдието да показва своето богатство; глобата беше конфискация на цялото имущество. Но зад тези прости бамбукови огради и каркасни стени се криеха какви ли не скъпи вещи.

Рейко слезе от паланкина си, отиде до вратата и позвъни с камбанката.

Отвори й едно момиче. Беше на около десет години, облечено в индигово кимоно, с бяла слугинска кърпа на главата.

— Търся Укихаши — каза Рейко. — Тук ли е?

Преди момичето да отговори, вратата на къщата зад нея се отвори. Показа се едра жена на средна възраст. Вдигнатата й нагоре коса беше боядисана във фалшиво бронзови оттенъци на черното. Беше с дебел слой грим и крещящо кимоно на цветя.

— Кой е там? — излая тя на момичето.

— Една дама — измънка то. — Иска да види майка ми.

Сега Рейко забеляза, че момичето има правоъгълното лице на Укихаши и деликатните й черти. Жената, по всяка вероятност мадам Ясуе, огледа внимателно Рейко.

— Коя сте вие?

Рейко се представи.

— Не позволявам на слугите си да имат гости — каза мадам Ясуе, — но този път ще направя изключение — тя тръсна брадичка към момичето.

То бавно повлече крак към задната част на къщата. Рейко го последва. Тя съжаляваше Укихаши и дъщеря й, наети от тази противна, вулгарна жена. Опита се да не мисли, че и нейната съдба може да бъде подобна един ден. Ако заточеха Сано, не можеше да се предвиди до какви дълбини ще потънат тя и децата й, макар че той нямаше да стане ронин.

Кухнята беше в постройка, съединена с къщата посредством покрит коридор. В двора й имаше ведра, складова барака и бурета за помия. Пара, миришеща на ферментирала соя, се носеше от отворената врата. Рейко чу тропане, цвъртене и свистене. Тя влезе, взря се през парата и видя две жени край една маса, заобиколени от гърнета, врящи на печката, посуда на лавиците, прибори, висящи от тавана, бали с ориз и керамични гърнета с храна. Укихаши чистеше риба — пореше коремите остър нож и изстъргваше вътрешностите. Другата жена беше застанала на колене с гръб към Рейко. Всичко, което тя можеше да види, беше кърпата на главата й и наметката й.

Укихаши вдигна поглед и забеляза Рейко. Напуканите й, груби устни се разтвориха. Другата жена се обърна. Тя беше госпожа Асано. Кърпата покриваше обръснатата й глава. Простичкото й, кръгло лице издаваше смут и ужас. Рейко никога не бе виждала хора, които да се радват по-малко на срещата си с нея от тези две жени.

— Какво правите тук? — каза Укихаши.

— Трябва отново да разговарям с вас — отговори Рейко. Госпожа Асано припряно се изправи.

— Ами тогава аз да си вървя.

— Останете — каза Рейко. — Аз трябва да разговарям и с вас.

Госпожа Асано неохотно коленичи.

— За какво?

— Първо, искам да науча защо сте тук — каза Рейко.

— Ние сме приятелки — малките, широко разположени очички на госпожа Асано избягваха погледа й. — Просто дойдох на посещение.

— Мислех, че сте скарани — каза Рейко.

— Сдобрихме се — отговори Укихаши с равен тон, предназначен да предотврати нови въпроси.

Рейко почувства във въздуха напрежението, което обичайно придружава всяка сериозна, интимна дискусия. Очите на двете жени бяха зачервени и подпухнали.

— Защо сте плакали?

— Това не ви засяга — Укихаши изкорми още една риба. — Или казвайте, каквото има да казвате, или си вървете. Заета съм.

— Съдия от Висшия съд беше нападнат преди една нощ — каза Рейко. — Той е мой баща — тя внимателно наблюдаваше двете жени; лицата им останаха напълно безизразни. — Беше пребит много лошо.

— Съжалявам — каза госпожа Асано с безразличието на човек, който до такава степен е потънал в собствените си проблеми, че не може да се заинтересува, от чиито и да е чужди тревоги. — Но какво общо може да има това с нас?

— Моят съпруг и аз мислим, че нападението е организирано от някой, който иска да саботира Висшия съд — Рейко съобщи обвинението си внезапно едновременно и на двете. — Вие ли бяхте?

Госпожа Асано се изсмя в неволен изблик зад ръката си. Укихаши каза „Не“. Тонът й беше на човек, който не можеше да повярва на ушите си.

— Защо мислите, че сме били ние? — попита тя.

— Защото сте заинтересувани от присъдата — макар реакцията им да подсказваше, че подозренията й са неоснователни, Рейко продължи: — Укихаши сан, по всичко личи, че вие искате съпругът ви да бъде наказан. Госпожо Асано, вие сигурно по-скоро бихте предпочели четиридесет и седемте ронини да бъдат оправдани.

— Не съм пребила баща ви — възмутено каза Укихаши. — Никога не съм искала да нараня никого.

Окървавената й ръка стисна ножа. Рейко си спомни свирепостта, с която бе нападнала Окару.

— Аз също — каза госпожа Асано.

— Съпругът ми и аз мислим, че нападението е извършено от наемен престъпник — каза Рейко.

— Как бих могла да наема престъпник, дори да знаех как, а аз не знам. Затворена съм като в кафез в тази къща и непрестанно работя — язвително каза Укихаши. — Можете да питате работодателката ми.

— Аз не съм мръднала от манастира цели две години — каза госпожа Асано. — Това е първият път, когато излизам.

— Освен това откъде бих могла да взема пари? — попита Укихаши. — Едвам заработвам за издръжката на себе си и на децата си.

— Моето състояние беше конфискувано от правителството — каза госпожа Асано.

Рейко беше забравила колко ограничени са и животът, и средствата на двете жени. Тяхната логика и тяхната искреност и въпросът как биха могли да научат кой съдия от Висшия съд да нападнат я убеди, че те са невинни за престъплението срещу баща й. Но тя можеше да подуши тайните във въздуха, също като миризмата на рибешките вътрешностите върху масата.

— Някой ще плати за нараняването на баща ми — каза Рейко. — Когато съпругът ми открие, че не сте пожелали да ми сътрудничите, може да реши, че това трябва да… сте вие — Рейко втренчи поглед в госпожа Асано.

Тя се дръпна назад, сякаш Рейко беше хвърлила кал по нея.

— Това не е честно! Нищо в цялата тази работа не е честно! Никога не съм извършила нищо нередно и все пак бях наказана. Не е ли вече ред на някой друг?

— Добре. Ще кажа на съпруга ми да се заеме с вас — Рейко се обърна към Укихаши.

— Не. Моля ви — Укихаши разтревожено вдигна ръце. — Не ме е грижа за себе си, но ако бъда осъдена на смърт, кой ще ми гледа децата?

— Ако трябва да е една от нас, тогава нека бъда аз — каза госпожа Асано, готова да се самопожертва в името на приятелството. — Аз съм сам-сама в света.

— Не е нужно да бъде една от вас — Рейко беше безмилостна, въпреки че се чувстваше ужасно неприятно, като измъчваше тези беззащитни жени. Беше й дошло до гуша от хора, които лъжеха и нея, и Сано и укриваха информация. Твърдо решена да научи истината за вендетата, да запази семейството си заедно и да открие кой е нападнал баща й, тя не биваше да проявява снизходителност към двете жени само заради тежката им участ. Тя се обърна към Укихаши. — Синът ви би бил добра изкупителна жертва.

— Не и Чикара! — злостен гняв преобрази лицето на Укихаши. Тя скочи срещу Рейко. Омазаните й в кървава рибешка слуз ръце се протегнаха, готови да осакатяват. — Оставете го на мира!

Госпожа Асано сграбчи Укихаши и извика:

— Недей! Само ще направиш нещата още по-лоши!

Докато Укихаши се боричкаше и крещеше, Рейко продължи.

— Ако Чикара бъде обявен за виновен за наемането на убиеца, ранил баща ми, тогава няма да има значение дали Висшият съд ще оправдае четиридесет и седемте ронини. Той ще бъде осъден на смърт.

Госпожа Асано се огледа с отчаяна надежда за спасение или бягство. След като не откри нищо, каза на Укихаши:

— Трябва да й кажем.

— Да ми кажете какво? — каза Рейко, въодушевена от това, че тактиката й бе сработила, макар и засрамена от жестокостта си.

На лицето на Укихаши имаше смесица от сълзи и паника.

— Обещахме си, че това ще бъде наша тайна!

— Трябва — каза госпожа Асано, — ако искаш синът ти да има шанс да живее.

Примирението се спусна върху Укихаши като невидима мрежа, която се затягаше все повече и изцеждаше съпротивата от нея.

— Добре. Но не е това, което очаквате да чуете.

Април 1701 година

Вътре в имението на владетеля Асано Укихаши обличаше двете си дъщери в нови, почти еднакви бледозелени кимона. Тя се усмихна на момичетата и каза:

— Ама че сте ми хубави!

Влезе една слугиня и я прекъсна.

— Кира Йошинака е дошъл да ви види.

Укихаши беше много изненадана. Какво би могъл да иска церемониалмайсторът на шогуна от нея?

Тя забърза към приемната и завари стареца, коленичил до нишата. Главата му беше вирната нагоре в надменен ъгъл, а веждите му бяха извити в арогантна дъга, но той й се усмихна топло.

— Здравей, драга моя — каза Кира. — Хубава си точно толкова, колкото съм чувал.

Поласкана, объркана и уплашена, Укихаши се изчерви свенливо, докато коленичеше и се покланяше.

— Много сте любезен… Аз не заслужавам… Може ли да ви предложа някакви закуски?

Докато пиеха чай и похапваха сладки, Кира бъбреше за времето. Острият му, настойчив поглед караше Укихаши да се чувства неловко. Накрая той каза:

— Драга моя, чудя се дали бихте направили една услуга на един стар човек.

— Ако мога — каза Укихаши, силно озадачена.

— Бих искал да уредя романтична среща между вас и владетеля Асано. Да правите секс, да го кажа направо.

Искането беше прекалено шокиращо и обидно за Укихаши, дори само да си го помисли.

— Защо…

Лукаво удоволствие се промъкна в усмивката на Кира.

— Организирането на живи картини е мой специалитет. Правя го в моята работа в двора, но точно тази ще бъде изрично за мое лично развлечение. Искате ли?

— Определено не! — Укихаши беше толкова разгневена, че забрави за свенливостта и учтивостта си — съпругата на владетеля Асано е моя приятелка.

Никога няма да й причиня това, нито на нея, нито пък на съпруга си. Аз съм добра, вярна съпруга и нямам желание да извършвам прелюбодеяние за вашето лично егоистично удоволствие. Вие сте мерзавец, щом предлагате подобни неща.

Кира остана невъзмутим.

— Позволи ми да ти обясня защо трябва да се отзовеш, драга моя. Ако не го направиш, ще кажа на шогуна, че съпругът ти злослови за него. Това е държавна измяна.

— Оиши не го е правил! — възрази Укихаши. — Кълна се в това!

Кира я погледна със съжаление.

— На кого ли ще повярва шогунът? На глупава жена или на мен, неговия церемониалмайстор? — усмивката му стана жестока. — Мога ли да ти напомня, че семейството на предателя споделя наказанието му? Или направи това, което аз искам, или ти, Оиши и децата ви ще бъдете пратени на смърт още утре.

Макар че й ставаше лошо само при мисълта, че ще предаде доверието на приятелката си и любовта към съпруга си, Укихаши трябваше да предпази семейството си.

— Обещайте ми, че Оиши и госпожа Асано няма никога да научат.

— Благодаря ти, драга моя — ликуващо се изкиска Кира. — Можеш да ми вярваш, че ще бъда дискретен.

На следващия ден Укихаши отиде до един мизерен хан, където Кира бе уредил срещата. Отвратена и трепереща, тя чакаше в мръсната, мрачна стая. Започваше все повече да се гневи на господаря Асано. Как би могъл да се съгласи на плана на Кира? Господарката Асано й беше разказвала за аферите му с разни други жени, но не можеше ли поне да остави на мира съпругата на своя първи васал?

Когато пристигна, владетелят Асано беше толкова разстроен, че лицето му беше изкривено, а той се разтърсваше от сухи ридания.

— Аз не искам да правя това, не повече от теб самата. Уважавам съпруга ти и се чувствам отвратително, че го предавам. Но Кира каза, че ако не го направя, няма да ме обучи на дворцовия етикет. Ще оплескам церемонията с императорските пратеници и ще се опозоря.

Укихаши осъзна, че и той е невинна жертва като нея. Тя беше отвратена от това, че Кира е манипулирал и двама им, но все пак така ситуацията ставаше по-поносима.

— Хайде, да приключваме с това.

Те се обърнаха с гръб един към друг и се съблякоха. Легнаха на леглото и започнаха непохватно да се движат в любовна игра. Укихаши се чувстваше мръсна от това, че я докосва мъж, който не е нейният съпруг, и същевременно беше покрусена, защото виждаше сянката на Кира върху хартиения прозорец. През една дупка блестеше неговото зло око.

В съседната стая стоеше госпожа Асано и наблюдаваше двойката през пукнатина в стената. Тя притискаше ръка върху устата си. Не беше чула техния разговор, защото бе проведен шепнешком. Всичко, което знаеше, беше, че нейният съпруг и приятелката й са любовници. Когато Кира й го бе съобщил предния ден, тя не му повярва. Той й каза да си наеме тази стая и да се увери сама. И ето тук пред нея бе ужасяващото доказателство. Тя не се ядосваше толкова на съпруга си — беше привикнала на аферите му. Но как можеше Укихаши да й причини това? Госпожа Асано щеше да я мрази, докато е жива.

 

 

— Ето заради това прекратихме приятелството си — каза Укихаши на Рейко.

— Аз не й казах, че съм ги видяла — добави госпожа Асано. — Бях прекалено ядосана и наранена.

Рейко седеше в изпълнената с пара кухня, поразена от това, което бе чула. Историята на двете жени за събитията, довели до вендетата, беше по-странна от всичко, което бе могла да си представи.

— Но аз разбрах, че тя е узнала — каза Укихаши. — Можех да го усетя по начина, по който се държеше. Мислех, че господарят Асано й е казал. Не знаех, че го е направил Кира. До днес. Ето за това си говорехме, когато влязохте — гняв проблясна в подутите й от сълзи очи. — Кира каза и на двама ни да си мълчим — тя добави със съжаление: — А аз бях твърде засрамена, за да кажа на някого.

— Сега, когато Кира е мъртъв, не може да ни навреди — каза госпожа Асано. — Затова дойдох тук, за да се изправя най-сетне срещу Укихаши.

— Тя ме гълча, докато не й казах какво направи Кира — добави Укихаши.

Трябва да е бил доста емоционален разговор, помисли си Рейко.

— Осъзнах, че съм я съдила неоснователно — каза госпожа Асано. — Одобрихме се — двете с Укихаши размениха любящи усмивки.

— Когато разговаряхме преди, всичко, което ви казах, беше истина — каза Укихаши на Рейко. — Просто пропуснах частта за Кира, господаря Асано и мен.

— Аз също.

Това, което се подразбираше от разказа им, шокира Рейко.

— За това ли владетелят Асано е нападнал Кира? Защото Кира го е принудил да участва в неговата жива картина?

— Да. Това бе върхът на всички обиди и унижения, които му нанесе — гласът на госпожа Асано звучеше ожесточено от ненавистта, която все още чувстваше към Кира. — Това сигурно е била последната капка, която е накарала съпруга ми да избухне. Защото той нападна Кира в деня след любовната среща в хана.

Рейко се чувстваше въодушевена. Беше разкрила тайната, която мнозина търсеха в продължение на почти две години и която никой не бе могъл да отгатне — мотива за нападението. Но жестокостта на истината намаляваше гордостта от постижението й. Кира беше превърнал владетеля Асано в сексуална марионетка. Асано сигурно бе отказал да признае защо е нападнал Кира, тъй като е бил твърде засрамен и е искал да запази жените от позора. А Кира не се бе задоволил само да го тормози. Той беше направил и него, и Укихаши участници в своята игра. Кира е бил чудовище, което се е наслаждавало да позори другите хора и да наблюдава тяхното страдание. Рейко можеше да повярва, че е заслужил смъртта си.

— Какво ще направите сега, когато знаете? — каза Укихаши. Двете с госпожа Асано гледаха Рейко със страх, че тяхната откровеност бе отклонила една заплаха, но бе донесла друга, още по-лоша.

— Ще трябва да кажа на съпруга си — каза Рейко.

Укихаши опря лакти на отрупаната с риба маса и скри лице в ръцете си, без да я е грижа за карантиите по тях.

— Не мога да понеса това да се разгласи! Не искам Оиши да научи какво съм направила!

Рейко си припомни първия си разговор с Укихаши, когато тя беше изразила силна омраза към съпруга си. Защо сега толкова я интересуваше какво ще си помисли той за нея? Сигурно го обичаше повече, отколкото признаваше.

— Мисля, че след като ви дадохме това, което искахте, и вие трябва да ни дадете нещо — каза госпожа Асано. — Не можете ли двамата със съпруга си да запазите нашата тайна само за вас?

Рейко чувстваше, че тя дължи на двете жени тази услуга.

— Ще се опитаме.

Укихаши отпусна ръце. Лицето й миришеше на рибешката слуз.

— Това ще се отрази ли на съдбата на четиридесет и седемте ронини!

— Не знам — каза Рейко в недоумение. Тя нямаше време да обмисли всички възможни последици от чутото. — Може би — изгаряйки от нетърпение да занесе на Сано своята информация, тя се изправи.

Двете жени също се изправиха; личеше си, че не им се иска да пуснат Рейко да си върви, без да им даде повече уверения.

— Сега вярвате ли ни, че нямаме нищо общо с нападението над вашия баща? Нали няма да попаднем в беда?

— Да.

Рейко наистина им вярваше. Атмосферата между двете жени изглеждаше по-чиста в сравнение с момента, в който тя беше пристигнала; усещането й, че те крият нещо, бе изчезнало.

— Ами какво ще стане със сина ми? — каза Укихаши. — И с Оиши?

— Ако са невинни, и те няма да попаднат в беда — каза Рейко.

Но някой щеше да плати. Жаждата за отмъщение продължаваше да изгаря Рейко.

Тя благодари на двете жени за помощта им и си тръгна, все още замаяна от обрата на събитията. Беше разрешила една мистерия, но не се бе приближила до откриването на онзи, който бе нападнал баща й. Нито пък бе сигурна, че семейството й ще бъде в безопасност.