Лора Джо Роуланд
Айджин (5)

2. глава

Първият васал на Сано, Хирата, се събуди от тежестта, която се стовари на гърдите му. Той се задави с прохъркване, отвори очи и видя смеещото се лице на осемгодишната си дъщеря Таеко, която го беше яхнала. Още една тежест тупна на леглото до него. Беше петгодишното й братче Тацуо.

Съпругата на Хирата, Мидори, се търкулна до него, обхванала огромния си корем.

— Колко пъти трябва да ви казвам да не скачате върху нас в леглото? — сгълча тя децата. — Ще смачкате бебето — тя изпъшка. — Има още цял месец, а имам чувството, че ще го родя днес.

— Елате тук — Хирата придърпа децата под юргана, между себе си и Мидори.

— Може ли да отида да видя Масахиро? — попита Таеко.

Масахиро беше единадесетгодишният син на Сано. Той и неговата по-малка сестричка Акико бяха любимите другарчета на децата на Хирата в игрите.

— Не — каза Мидори. — Толкова често сте в дома им, че на Сано и на господарката Рейко сигурно им е дотегнало от вас — тъй като живееха в едно и също имение в района на висшите служители в замъка Едо, семействата на Хирата и Сано прекарваха много време заедно. — Оставете ги насаме за малко.

Таеко се обърна към Хирата.

— Тати? Ще ме пуснеш ли да отида при Масахиро?

Хирата се усмихна на опита й да противопоставя родителите си един срещу друг.

— Съжалявам. Думата на майка ти е закон — каза той. — Ти харесваш Масахиро, нали?

— Приличен е — каза Таеко с обиграно равнодушие.

Мидори и Хирата размениха поглед, който съчетаваше развеселеност със загриженост. Дъщеря им беше влюбена в Масахиро. Тя беше още много млада, но децата израстваха бързо в техния свят и те се надяваха тя да не бъде наранена. Брак между Масахиро и Таеко беше невъзможен; той би донесъл политически облаги на нейното семейство, но не и на неговото.

— Масахиро се сби с няколко момчета вчера — каза Таеко.

— Защо? — попита Хирата.

— Те ни се подиграваха, защото шогунът бил понижил бащите ни — каза Таеко.

Хирата погледна Мидори и видя смут по лицето й. Когато Сано беше дворцов управител, Хирата зае предишния му пост на главен следовател. Когато Сано беше понижен, същото сполетя и Хирата. Двамата с Мидори се тревожеха от резултата, който понижението би могло да има върху децата им. Хирата не се интересуваше толкова от себе си. Той нямаше нищо против да предаде поста си на Сано, защото си даваше сметка какъв късмет бе извадил навремето.

Преди четиринадесет години той беше нисш полицейски патрулен офицер, който не можеше да си позволи да се ожени. После срещна Сано, който го направи свой първи васал. Дължеше кариерата си изцяло на него. И Сано дължеше живота си на Хирата, който беше предотвратил нападение срещу него, но го раниха толкова тежко, че замалко не умря. Все пак Хирата се бе възстановил и постигна неща, за които не беше и мечтал. Имаше съпруга, която обожаваше, две деца и трето на път. Животът беше хубав.

И все пак той се страхуваше за бъдещето на Таеко и Тацуо. Светът беше жесток към потомците на изпадналите в немилост бащи. И неговите деца, и децата на Сано вече усещаха парливата болка от това.

— Пострада ли някой в борбата? — разтревожено попита Мидори.

— Не — каза Таеко. — Аз уплаших момчетата и ги разгоних. Казах им, че ако не престанат да ни тормозят, баща ми ще ги набие. Казах им, че баща ми е най-добрият боец в Едо.

— Не бива да се фукаш — каза Мидори. — Не е възпитано.

— Но това е вярно — обади се с Тацуо.

Хирата скромно сви рамене. Той наистина беше най-добрият, както беше доказал в множеството турнири и дуели, които бе спечелил. След раняването беше окуцял и изпитваше непрестанна болка. Стана ученик на един майстор по мистични бойни изкуства, странстващ свещеник на име Озуно. Пет години усилни тренировки възстановиха здравето му, направиха потрошеното му тяло мускулесто и жилаво, а костите му — яки като желязо, и развиха бойните му умения до степен, в която беше почти непобедим. Тайните ритуали бяха подобрили състоянието на ума му, дарявайки го с необичайна за тридесет и шестте му години мъдрост, и му бяха дали нов светоглед. Режимът на Токугава беше само мъничко мръсно зрънце в Космоса. Политическите машинации не можеха да омаловажат плодовете на неговата упорита работа. Нищо не можеше да го направи.

Поне не и до този момент.

— Извинете, почитаеми господарю — един слуга коленичи в преддверието на спалнята. — Имате съобщение от сосакан сама. Нужна му е вашата помощ в един нов случай.

Хирата почувства любопитство и вълнение.

— Може би това е, което чакаме — каза той на Мидори. Двамата със Сано се надяваха да получат случай, който да им даде възможност да възстановят положението и честта си и да осигурят бъдещето на децата си.

След като се изми и закуси набързо, Хирата облече тежките си зимни дрехи, взе меча си от стойката в антрето и го запаса на кръста си. На вратата се поколеба.

Най-добрият майстор по бойни изкуства в Едо се боеше да излезе навън.

Отвори със замах вратата, надмогвайки страха. Посрещна го силен полъх от студен въздух, който миришеше на дим от горящи дървени въглища. Слугите разриваха снега с лопати от пътеката през градината. Хирата пое дълбоко дъх, забави пулса си, възстанови самообладанието си и наостри тренираните си сетива. Чуваше стражите, патрулиращи из замъка, слугите, трополящи с кофите, и далечния лай на кучета в града, дюкянджиите, които хвалеха стоката си, и ромона на реката. Усети мириса и вкуса на рибата, която цвъртеше по скарите, юфката, която се готвеше в подправен с чесън бульон, нощните изпражнения по гальотите, насочени към вътрешните дворове. През потока на физическите усещания той долавяше аурите, излъчвани от милионното население на Едо. Всички те бяха далечни, енергия, която сигнализираше за здравето на тези, които я излъчваха, за тяхната самоличност и емоции. Макар да имаше прекалено много аури, за да запомни всички, Хирата успяваше да идентифицира тези на хората, които познаваше. Той проектира сетивата си навън и започна да претърсва града.

Мидори излезе и застана до него.

— Тук ли е?

— Не — Хирата не бе почувствал аурата, която търсеше, тази, с която се бе сблъскал за пръв път преди осемнадесет месеца.

Намираше се в храма Уено, когато за пръв път почувства аура, по-силна от всяка, която бе срещал до този момент. Тя се излъчваше от мъж със сили, далеч над тези, за които Хирата си мислеше, че са възможни за смъртен човек. Поразен от страх и благоговение, той беше чакал мъжът да се разкрие — но той не го стори. Вместо това се размотаваше невидимо край него и му се подиграваше. Само веднъж беше позволил на Хирата да го зърне и после изчезна.

От този момент той търсеше мъжа, когото беше нарекъл свой „преследвач“, човек, чието име и лице не познаваше, чиито бойни умения вероятно нямаше да може да победи, човек, който можеше да го последва навсякъде. Живееше в страх, че той може да навреди на семейството и приятелите му, както и на него самия. Прекарваше дните си в препускане из града, опитвайки се да примами преследвача си на открито; но до този момент той си оставаше скрит и анонимен.

— Може би изобщо не се връща — каза Мидори. Тя беше от малкото хора, на които Хирата бе казал за преследвача. Другият беше Сано. Закле ги да пазят тайната му. Не искаше другите да разберат, че той се бои от призрак, който никой, освен него не може да забележи.

— Не, връща се — каза Хирата. — Дебне от разстояние, изчаква своя час.

— За какво? — Мидори се опита, макар и не особено старателно, да скрие скептицизма си.

— Да ме победи — каза Хирата.

Много мъже искаха да го победят в битка и да го изместят като пръв и най-добър майстор на бойните изкуства в Едо. И всички се проваляха. Но Хирата осъзнаваше, че дори мистичните му сили не биха могли да го задържат завинаги в разцвета му. Накрая щеше да дойде някой, който да може да го победи. Страхуваше се, че това е преследвачът. Той чувстваше, че времето за окончателното изпитание и откритата конфронтация вече е близо.

— Какви бяха поговорките на учителя ти, които обичаш да цитираш? — попита го Мидори. — „Сами създаваме това, от което се страхуваме“. „Най-страшният неприятел на война е неговият собствен ум“. Чудя се дали умът ти не те води към лудост. Може би този преследвач изобщо не съществува. Може би ти си го измислил.

— Не съм — Хирата настръхна от раздразнение.

Съпругата му не вярваше напълно в неговите мистични сили, макар да го беше виждала да прави изумителни подвизи. Като практична жена, тя мислеше, че всичко има рационално обяснение. Но, разбира се, и Хирата не вярваше в свръхестественото, докато сам не го бе преживял. Той не можеше да очаква Мидори да разбере. И трябваше да признае, че би могло и да има истина в думите й. Може би умът му и страхът му бяха превърнали преследвача в някакъв по-голям, по-силен индивид, отколкото всъщност беше. Но Хирата не мислеше, че е така.

— Трябва да вървя — каза той.

Загрижеността за него помрачи очите на Мидори, макар да се съмняваше, че той действително е застрашен от някаква реална опасност.

— Пази се.