Лора Джо Роуланд
Айджин (35)

32. глава

Сано хвърли поглед към небето, докато събираше войниците си пред имението на Хосокава. Слънчевата светлина бе сменила цвета си от леките сребристи оттенъци на утрото в наситените бронзови нюанси на следобеда. Сано стисна устни от безсилие и неудовлетворение, защото половината ден беше заминал, а той нямаше нищо насреща. Токущо бяха привършили с разпитите на четиридесет и седемте ронини. Всички до един заявиха, че нямат нищо общо с нападението над магистрата Уеда.

— Изправени сме пред конспирация на мълчанието — каза той на Маруме и Фукида.

— И кой участва в нея? — попита Фукида.

Сано погледна към имението Хосокава; часовите отпред му отвърнаха със смразяващо безразлични погледи.

— Оиши, Чикара и останалите от четиридесет и седемте ронини, всички са вътре — мъжете в другите имения се бяха държали като искрено изненадани от нападението над магистрата Уеда, макар че някои изглеждаха доволни, че то ще отложи присъдата на Висшия съд. — А също и владетелят Хосокава и всичките му хора.

— Какво мислиш, че укриват? — попита Фукида.

— Може би факта, че един от тях е уредил нападението — каза Сано. — Или може би нещо съвсем различно.

Един самурай на кон приближи в галоп към Сано.

Беше един от васалите на Хирата.

— Хирата сан моли веднага да дойдете в замъка Едо. Арестувал е престъпника, който нападна магистрата Уеда.

— Бре, бре! — каза Маруме на Фукида. — Май Хирата успя да компенсира отсъствието си с това дело.

* * *

Затворът на Едо беше като ледено преддверие на ада. Каналът, който оформяше рова около него, беше отчасти замръзнал, с мръсни ледени блокове по бреговете. Плътна пелена от дим от околните бордеи тегнеше над високите каменни стени, порутените постройки между тях и охранителните кули. Часовите се топлеха на импровизирани огньове, докато полицейските служители ескортираха затворници с оковани китки и глезени през вратата. Сано и Хирата стояха вътре в тъмницата, в мрачния леден коридор, който ехтеше от стенанията на затворниците. Те надникнаха през малко зарешетено прозорче, поставено на нивото на очите в обкована с желязо врата. Един мъж седеше свит в килията, прегърнал с ръце коленете си, с придърпани върху тях ръкави на сивия си жакет, за да ги пази топли. Пръстите на обутите му в сандали и мръсни бели чорапи крака надничаха изпод сивите му шалвари. Косата му беше разчорлена, тъпият му профил — начумерен.

— Значи това е Гензо — каза Сано, изпълнен с ярост, отвращение и неверие.

Мъжът изглеждаше толкова обикновено, колкото и хиляди други дребни престъпници, които бродеха из Едо. Поразчоплиш ли малко отгоре и ще откриеш защо са кривнали от пътя — бедност, невежество, лош късмет. Но никоя тъжна приказка не можеше да оправдае този мъж, който бе ранил така тежко магистрата Уеда и бе убил телохранителите му. Сано се замисли за мъдростта на тъста си, за съпричастността към обвиняемите, които се изправяха пред съда, и за почтеността му. В сравнение с него Гензо направо не заслужаваше да живее.

Хирата махна резетата от вратата на килията. Двамата със Сано влязоха вътре. Гензо скочи на крака. Косата му оплешивяваше, макар да беше само на малко повече от двадесет години. Неуловимите му очи проблясваха мъждиво под плоските му клепачи. Имаше тънка, стисната, жестока уста.

— Защо го направи? — попита Сано.

— Не съм — гласът на Гензо беше безизразно глух. Той стоеше отпуснато и местеше тежестта си от единия на другия си крак. — Попаднахте на погрешния човек — обърна се той към Хирата.

Сега, след като му беше останало време да премисли, той бе решил да се опита да се измъкне от собственото си признание, забеляза Сано с погнуса.

— Тая няма да я бъде! — отсече Хирата. — Знаем, че си бил ти.

— Като говорим за попадане на погрешния човек, именно това е, което си направил ти — Сано трябваше да се бори, за да се овладее и да не избухне. — Пребил си магистрата Уеда, който случайно се оказа мой тъст. Убил си двамата му телохранители. Този път няма да се измъкнеш с няколко месеца затвор и още една татуировка. Сега можеш да кажеш сбогом на главата си.

— Това е главният следовател на шогуна — каза Хирата на Гензо. — Наистина, не особено умен избор на хора, които да нападнеш. Но пък ти си тъп, нали?

В очите на Гензо се появи изненада, която бързо потъна в безрадостната им мрачина.

— Това е бил магистратът Уеда?

— Ти кой си мислеше, че е? — попита Сано.

— Ъх!

Хирата докосна меча си. Гензо го видя и явно разбра, че е безполезно да лъже.

— Някой си Накае. Голям съдия в някакъв съд в замъка Едо.

Изненадата удари Сано като тояга в гърдите. Инспектор генерал Накае, а не магистратът Уеда, е бил мишената на атентатора!

— Защо си искал да нападнеш Накае? — попита той.

Гензо сви рамене. Той напомняше на Сано за влечуго, чиито примитивни емоции не се показваха много-много.

— Добре — каза Хирата. — Ще прескочим разпита, а също и процеса. Ще извикам екзекутора — той се обърна, уж понечи да си тръгне.

— Почакайте — каза Гензо с все същото безизразно мънкане. — Ако ви кажа, ще ме пощадите ли?

Не беше най-умният престъпник, който Сано бе виждал, но схвана, че двамата с Хирата се нуждаят от информацията, с която той разполага, и че може да я използва, за да се спазари за живота си.

— Забрави за това — каза Хирата. — Това е третото ти престъпление. Ти си свършен.

— Нека чуем какво има да ни каже — Сано се обърна към Гензо. — Ако е достатъчно добро, аз мога да те спася.

Сано и Хирата често играеха тази игра, единият тормозеше и заплашваше разпитвания, а другият се правеше на добър и отстъпчив, за да го накарат да сътрудничи. Но никога досега втората роля не се беше нравила по-малко на Сано. Все пак, в казус, който бе толкова личен за него, беше по-добре Хирата да вземе първата роля. Сано не беше сигурен, че ще може да я изиграе, без да се поддаде на импулса да убие Гензо, преди да се доберат до информацията, която им трябваше.

Хирата се престори, че се поддава на снизходителността на Сано.

— Добре — каза той на Гензо. — Говори.

Кратка усмивка изкриви устата на Гензо.

— Бях нает да убия Накае.

— Кой те нае? — попита Сано.

— Не знам.

— Ще трябва да се справиш по-добре — присмя му се Хирата. — Или ще те убия и ще те отърва от тъпотията ти.

— Дори не го видях — обясни Гензо. — Излизах от една чайна в Нихонбаши. Той седеше в паланкин със затворени прозорци. Изсъска ми и ме попита дали искам да заработя малко пари. Аз попитах какво трябва да направя? Той каза: „Убий Накае“.

— Това е нелепо — каза Хирата. — Хората не молят и непознати по улицата да убиват хора за тях.

Гензо изглеждаше точно толкова безразличен към неверието на Хирата, колкото и неизненадан от предложението на човека в паланкина.

— Този тип го направи.

И по-странни неща се бяха случвали.

— Каза ли ти защо иска да убиеш Накае? — попита Сано.

— Не — отвърна Гензо.

Сано се запита дали наемните убийци мислят, че е по-добре да не знаят мотивите на своите поръчители. Или може би любопитството просто липсваше в личността на Гензо.

— Продължавай — нареди му той.

— Казах му хиляда кобана. Той каза петстотин. Аз казах…

— Значи се пазарихте за цената — прекъсна го Хирата. — После какво?

— Той ми описа Накае. Едър възрастен мъж с тъмно петно на лицето. Каза ми да го причакам извън замъка Едо, да го проследя и да го направя. Предупреди ме, че Накае има телохранители и вероятно ще трябва да убия и тях.

— И всичко това се случи, без да видиш кой те наема? — скептично попита Сано.

— Той остана вътре в паланкина. Отвори прозорчето само колкото да ми подаде половината от парите. Договорихме се, че ще остави остатъка у нас, след като се увери, че Накае е мъртъв — каза Гензо и добави с мрачна ненавист: — Така и не го направи, копелето!

— Защото си нападнал погрешния човек, идиот такъв! — каза Хирата. — Как се случи това?

Гензо се намръщи гневно на обидата.

— Накае излезе от замъка с още един самурай, който приличаше на него. Последвах ги. Те се разделиха.

Сано си спомни как инспектор генералът каза, че двамата с магистрата Уеда са яздили заедно по част от пътя към домовете си.

— Беше тъмно — продължи Гензо. — Не можех да видя кой от двамата е Накае. Затова тръгнах след този, когото взех за него — той вдигна рамене. — Не съм отгатнал.

Сано беше толкова вбесен от грешката на Гензо и от пълното му безразличие, че едвам се сдържаше.

Но трябваше да се насили да говори спокойно.

— Мъжът, който те нае — можеш ли да опишеш гласа му?

— Висша класа — каза Гензо.

— А нещо за паланкина му?

— Беше черен.

Това стесняваше кръга на заподозрените до висшето самурайско общество.

— Имаше ли някакви отличителни гербове по него?

— Не видях такива.

Сано се чудеше, че някой може да се съгласи да извърши убийство за напълно непознат човек, без дори да го види и без да е сигурен, че може да му се довери. Но, разбира се, парите бяха голям стимул.

— Как изглеждаха носачите му?

— Не помня — каза Гензо отегчено. — Кой ти забелязва носачите?

— Може ли да се сетиш за нещо, което си забелязал и което може да ни помогне да идентифицираме мъжа в паланкина!

— Не.

Не, дори и за да си спаси живота, помисли си Сано. Освен всичките си други грехове, Гензо беше ужасно лош свидетел. Той се обърна към Хирата.

— Приключихме тук.

— Съгласен — Хирата изглеждаше не по-малко отегчен от Сано. Той отвори вратата на килията и двамата понечиха да излязат.

— Ей — извика Гензо с глас, доста по-висок от обичайното му глухо мърморене. — Ще остана ли жив?

— Не — каза Сано.

Гензо повдигна плоските си клепачи, не вярвайки на ушите си.

— Но вие обещахте.

— Не, не съм — каза Сано. — Следващия път трябва да внимаваш повече с кого въртиш сделки. Само дето няма да има следващ път.

— Това не е честно! — все едно че влечугото се бе препичало на слънце достатъчно дълго, за да заври студената му кръв. Гневът оживи очите му, сви юмруците му и разкри звяра, който бе нападнал така свирепо магистрата Уеда само за няколко късчета злато.

— Ти може да мислиш, че не е честно — каза Сано, — но това е правосъдие.

* * *

— Мислиш ли, че Гензо ни каза истината? — попита Хирата Сано, докато яздеха по моста над канала пред затвора на Едо.

— Да — каза Сано. — Той няма въображение, за да изфабрикува подобна история.

— И аз така мисля. Но как ще идентифицираме човека в паланкина?

— Можем да започнем от чайната, пред която Гензо го е срещнал. Може би някой го е видял, въпреки че Гензо не е. Или да е видял накъде е отишъл, след като двамата с Гензо са сключили сделката си.

— Или поне да ни даде по-добро описание на паланкина и на носачите — Хирата огледа колибите, които ограждаха пътя, минаващ през бедняшкия квартал. — Ако хората на Хосокава са искали да убият инспектор генерал Накае, нямаше ли да го направят сами? Защо да рискуват с наемането на непознат, който може да оплеска работата и действително е направил точно това?

— Който и да е наел Гензо, не е искал да си цапа ръцете с кръв. Но ти си прав, целият този опит за атентат вони на некомпетентност.

— Това изключва Янагисава.

— Това, както и фактът, че той не би искал Накае да бъде убит. Генералът е негов съюзник.

— А съществува и въпросът как, който и да било, освен Янагисава, съдиите и теб самия, би могъл да знае за позицията на Накае по отношение на вендетата — каза Хирата. — Но може би инспектор генералът си е изказвал мнението, преди да бъде назначен в съда.

Или може би е някой негов личен враг, който го иска мъртъв, и нападението няма нищо общо с казуса. Инспектор генералът имаше достатъчно много врагове, но Сано все още вярваше, че нападението и казусът са свързани. Той последва погледа на Хирата към група хора, събрана около голям огън. Хирата търси преследвачите си, помисли си Сано.

— Добре, има и други заподозрени, освен четиридесет и седемте ронини и клана Хосокава — каза Сано.

— Преди да се опитаме да проследим мъжа от паланкина, нека чуем какво ще каже съпругата ми за Укихаши, госпожа Асано и Окару. Тя трябваше да говори с тях днес.

* * *

Когато Сано и Хирата се върнаха вкъщи, Рейко забърза към тях и ги посрещна в коридора, докато окачваха мечовете си.

— Толкова се радвам, че се върнахте! — тя сияеше от въодушевление. — Трябва да ви кажа какво научих!

Докато помагаше на Сано да си свали палтото и после докато им сервираше топъл чай в частните помещения, Рейко им разказа историята, която бе чула от Укихаши и госпожа Асано. Остана без дъх, докато свърши. Сано и Хирата бяха като ударени от гръм.

— Значи ето защо владетелят Асано е нападнал Кира — каза Сано. Историята разкриваше това, което подчинените на Кира със сигурност са знаели, но го бяха скрили, китът, който Сано усещаше, че се таи под водата.

— Знаех си, че трябва да има нещо повече от това, че Кира просто го е тормозел — каза Хирата, — но дори не можех да си го представя така!

Сано поклати глава с отвращение, като си представи сцената, която Рейко бе описала — принудителния секс между владетеля Асано и Укихаши, Кира, наблюдаващ с грозно, перверзно удоволствие, и страданието на госпожа Асано.

— Кира е превърнал всички тях в жертви.

— Мислиш ли, че това ще спаси четиридесет и седемте ронини! — попита Рейко. В гласа й се долавяше съмнение.

— Мисля, че владетелят Асано е имал законна причина за нападението над Кира — каза Сано. — Мисля също и че Кира е трябвало да бъде наказан за своята роля в тяхната вражда и че тъй като правителството не го е наказало, е добре, че някой друг го е сторил. Но нещата не зависят от мен. Висшият съд ще реши дали поведението на Кира оправдава четиридесет и седемте ронини за нарушаването на закона и за убийството, което извършиха.

Въодушевлението на Рейко помръкна.

— Значи, макар че знаем истината, стояща зад инцидента в Коридора на боровете, тя може нищо да не промени.

— Но може и да промени. Това е смекчаващо вината обстоятелство — изтъкна Сано. — А може би има и други такива, които още не сме разкрили.

— Като например истинската причина, поради която на четиридесет и седемте ронини е отнело толкова много време да отмъстят на Кира — каза Хирата.

— И защо „чакаха указания“ след това.

— Но осъществихме напредък в един фронт — каза Сано. — Хирата сан залови мъжа, който нападна баща ти.

— Кой е той? — възкликна Рейко. — Защо го е направил? Искам да го видя!

Ако я пуснеше при Гензо, нямаше да им трябва палач, помисли си Сано.

— Може би по-късно — той й разказа за разпита, който двамата с Хирата бяха провели с Гензо.

— Но кой е бил човекът в паланкина? — попита Рейко, толкова развълнувана, че не можеше да си намери място. — Защо е искал да бъде убит инспектор генерал Накае?

— Подозирам, че щом веднъж научим отговорите на тези въпроси, те ще ни помогнат да изправим нападателя на баща ти пред правосъдието — каза Сано — и ще поставят вендетата в различна светлина.

— Но как ще открием тези отговори? — попита Рейко.

— Вече открихме нова жила — каза Сано. — Ще тръгнем по нея и ще видим къде ще ни отведе.