Лора Джо Роуланд
Айджин (41)

38. глава

Останал без дъх, Хирата пристигна в двореца, където завари шумна, развълнувана тълпа. Всички повтаряха и си предаваха едно и също: „Каджикава държи шогуна за заложник“. Той се промъкна през навалицата към обръча от войници, разположен на около двадесет крачки от двореца. Те държаха ръцете си разперени, за да попречат на хората да дойдат по-близо.

— Дръпни се! — извика Хирата на най-близкия войник.

Той го позна, но не помръдна.

— Имам заповед да държа всички далече от двореца. Ако отидете там, може да причините убийството на шогуна.

От тълпата се надигна вик:

— Някой излиза!

Вратата на двореца се отвори. Стражите вдигнаха лъкове със заредени стрели. Йоритомо пристъпи на верандата. Лицето му беше пребледняло от страх. Той вдигна ръце нагоре.

— Не стреляйте! — извика той. — Негово Превъзходителство излиза!

Препъвайки се, шогунът излезе от вратата. Тълпата ахна. Коленете му се огъваха, краката му се влачеха, очите му се въртяха. Беше впил нокти в ръката, която го държеше през гърдите. Тя принадлежеше на Каджикава, който вървеше след него. Приличаха на кукловод и кукла бункари — кукловод, който държи меч до гърлото на живата си кукла. Каджикава буташе шогуна напред с предизвикателно изражение на лицето. Стражите свалиха лъковете си. Мрачно предчувствие премина през Хирата.

Каджикава беше луд. Той в никакъв случай нямаше да оцелее. А може би и шогунът. Но какво беше станало със Сано?

Йоритомо слезе по стъпалата с ръце, вдигнати в смирена молба.

— Каджикава иска да напусне замъка. Трябва да го пуснете, защото иначе той ще убие Негово Превъзходителство!

Хората започнаха да въздишат, да охкат и възклицават и да предават новината на тези зад тях. Стражите отчаяно се съвещаваха помежду си, опитвайки се да решат какво да правят. Хирата пое контрола.

— Дайте път! — извика той и започна да разбутва хората наляво и надясно. Войниците бързо му се притекоха на помощ. Отвориха пътека от двореца до портата. Войниците удържаха тълпата назад, а Хирата застана отстрани на пътеката, готов да сграбчи Каджикава, когато мине покрай него. Докато Йоритомо вървеше напред, Каджикава свлече шогуна по стъпалата. Тревожен шепот премина през публиката. Йоритомо отстъпи встрани и изостана зад Каджикава, който влачеше шогуна през освободеното пространство пред двореца.

Бяха изминали половината разстояние до портата, когато от вратата изскочиха четирима души. Първият беше Сано, следван от Масахиро и Рейко. Последен беше Янагисава. Тълпата зарева.

— Каджикава! — Сано изтича надолу по стълбището. Каджикава се извърна леко, но продължи да върви. — Не го прави! Пусни Негово Превъзходителство!

— Сано посочи войниците и тълпата. — Където и да отидеш, ще срещнеш същото! Не можеш да се измъкнеш.

Каджикава сякаш едва сега забеляза врявата и хаоса. Страх напука черупката на предизвикателното му изражение. Той спря. Рейко слезе по стълбите с Масахиро и спря долу, обвила ръка около него. Янагисава се хвана за парапета, останал без дъх.

Изведнъж Хирата усети позната аура. Той погледна през разчистената пътека. Тахара, Дегучи и Китано стояха в тълпата от другата страна. Те невъзмутимо отвърнаха на погледа му. Едно движение в периферията на зрението му накара Хирата да извърне глава. Той видя как Йоритомо се навежда, за да вдигне нещо от земята. Беше клон. Йоритомо го вдигна в двете си ръце, докато се промъкваше зад Каджикава. Изражението му се колебаеше между страх и решителност. Хирата спря поглед на клона, като ястреб, видял врабче високо в небето. Клонът беше черен, дълъг и дебел почти колкото човешка ръка. Беше покрит с лед от бурята. Хирата разпозна чупката близо до мястото, където Йоритомо го стискаше. От ръката му стърчеше остатъка от отчупената вейка.

Това беше клонът, хвърлен от Тахара.

Смаян, Хирата погледна Тахара, Дегучи и Китано. Те внимателно наблюдаваха Йоритомо.

Хората в тълпата нададоха одобрителни възгласи, когато забелязаха, че Йоритомо се готви да нападне Каджикава, който се намръщи озадачено и подозрително, като ги чу. Йоритомо беше на разстояние, достатъчно, за да му нанесе удар, когато той се обърна, завъртайки и шогуна със себе си. Видя, че Йоритомо се кани да стовари клона по главата му. Изненада и ужас се появиха на лицата и на двамата. Каджикава замахна с меча си към Йоритомо. Изглеждаше повече като рефлекс, отколкото като преднамерена атака. Йоритомо нямаше време да отскочи или да отбие удара. Острието прониза лявата страна на гърлото му.

Възгласите на тълпата преминаха в рев. Шокът промени възприятията на Хирата. Времето сякаш се забави, като че ли космическите сили бяха спрели своя полет.

Сано гледаше ужасѐн. Устните му се разтвориха. Произнасяше някакви съвсем неразбираеми думи, които се разтегляха като резонантни звуци, нададени от боен тромпет.

Тънката червена линия на разреза в гърлото на Йоритомо се разширяваше като река през дъждовния сезон. Кръвта шурна, потече и изцапа дрехите му. Очите и устатата му бяха широко отворени. Болка изкриви чертите му. Той пусна клона, който се понесе надолу през въздуха, като перо. Ръцете се отпуснаха край тялото му, а краката му се огънаха. Мътен, мъртвешки блясък пропълзя в очите му. Той рухна на земята. Клонът падна и подскочи два пъти, после застана неподвижно.

Рейко притисна ръка към устата си. До нея, стиснал камата, с невярващ поглед, стоеше Масахиро.

Устата на Каджикава се изкриви нагоре в усмивка, после се изви надолу в гримаса, усмивка, после гримаса, детинска радост, после мъртвешки ужас. Ръката, с която държеше пленника си, се отпусна и шогунът се сгъна надолу като бамбукова щора.

Силен рев, като от ранено животно, заглуши възклицанията на тълпата. Янагисава се олюля по стъпалата и падна до сина си. Придърпа Йоритомо в скута си и започна да вика в безжизненото му лице.

Хирата беше втрещен от последствията на едно толкова тривиално действие — клон, избран случайно и хвърлен напосоки. Тълпата се движеше край него, блъскаше го, притискаше го във вълната на масовия шок. Той се обърна към тайното общество.

Тахара се усмихна така, сякаш изрече: Нали ти казах.

— Йоритомо! — крещеше Янагисава, прегърнал сина си в обятията си. — Йоритомо!

Ужасът беше като студена желязна клетка, смазваща ребрата му, сърцето му. Никой друг не говореше. Тълпата притихна. Чуваше се единствено звукът на капеща вода. Ледът по дърветата и двореца започна да се топи. Янагисава галеше Йоритомо по бузите, които бяха пребледнели. Прилошаваше му от ужас. Притисна врата на Йоритомо в безплоден опит да спре кървенето.

— Говори ми!

Йоритомо не продумваше и не помръдваше. Янагисава не виждаше нищо друго, освен своето собствено ужасено лице, отразено в непроницаемите очи на сина си. Йоритомо беше мъртъв.

— Не! — изкрещя Янагисава.

Неверие и отрицание отминаха за миг.

Цялото значение, всичката надежда и едничкото щастие на живота му бяха изчезнали.

Скръбта порази Янагисава като буря, изригнала от дълбините на душата му. Всички досегашни грижи изведнъж му се сториха нищожни. Не го интересуваше, че е загубил предимството си пред своите врагове, своя потенциален наследник на режима Токугава, своя шанс да управлява Япония. Всичко, което искаше, беше да си върне сина, неговия красив, любим Йоритомо да бъде отново жив. Но цялата му власт, всичките му хитри схеми не можеха да възкресят мъртвия. Янагисава отметна глава и започна да вие.

През бурята на скръбта му запищя примитивно желание да отмъсти на някой друг, когото да обвини вместо себе си.

* * *

Сано гледаше зяпнал от ужас в Янагисава и Йоритомо.

Никога не би могъл да предположи, че Йоритомо ще опита да предприеме такава неочаквана атака срещу Каджикава. Мислеше го за прекалено плах. Този младеж беше намерил кураж! Това беше толкова дръзко, безразсъдно смело! Съжаление и състрадание обхванаха Сано. Чудеше се какво по-различно би направил той и се прокле, че допусна това да се случи.

Цялото зло в Йоритомо бе погребано, а заедно с него — и всичко добро.

Йоритомо и Янагисава представляваха странна жива картина, колкото зловеща, толкова и мъчителна. Кръвта на младежа багреше леда край тях в яркочервен, странно красив цвят. Скръбта беше превърнала Янагисава от безжалостен политик в трагична фигура, баща, оплакващ своя мъртъв син. Засрамен да гледа голите емоции на врага си, Сано обърна вниманието си към Каджикава.

Той свали окървавения си меч. Гледаше така, сякаш не можеше да повярва какво е направил. Изглежда, не забелязваше, че е пуснал шогуна, който се бе свлякъл на земята. Масахиро, Рейко и самият Сано бяха прекалено слисани, за да помръднат.

Шогунът запълзя встрани от Каджикава, по посока на тълпата. Едва сега Каджикава осъзна, че заложникът му бяга.

— Върни се тук! — извика той.

Втурна се след шогуна, наведе се и хвана подгъва на робата му. Шогунът се задърпа като куче на каишка. Копринената тъкан се изплъзна от ръцете на Каджикава. Шогунът драскаше като обезумял напред.

Сано се втурна да му помогне. Каджикава замахна с меча си по шогуна. От тълпата екнаха викове. Каджикава загуби равновесие, подхлъзна се върху топящия се сняг и пропусна целта.

— Достатъчно! — каза Сано, докато войниците бързаха към него на помощ. — Пусни този меч!

— Стой настрани! Остави ме на мира! — Каджикава замахна с меча срещу Сано.

Сано отскочи и избягна удара. Посегна за меча си, но ръката му докосна само празния въздух. Двамата с Каджикава се завъртяха край шогуна, който пищеше, докато Каджикава сечеше с меча си срещу Сано. Сано се навеждаше и финтираше. Той се опитваше да подмами Каджикава по-далече от шогуна, но войниците ги бяха обградили. Сано успя да сграбчи китката на Каджикава и в този момент шогунът го хвана за крачола. Сано се препъна и полетя надолу.

Каджикава изпищя и диво закълца срещу Сано. Острието му свистеше близо до шогуна. Сано се изтърколи, за да избегне сечащите удари, и се хвърли напред, в опит да предпази шогуна от тях с тялото си. Няколко войници атакуваха Каджикава, а други хванаха шогуна. Каджикава се завъртя и замахна към нападателите си. Сано с мъка се изправи на крака и видя, че Янагисава вдига глава. Той гледаше над тялото на мъртвия си син право в него. Сълзите шуртяха от очите му като река. Яростта и омразата в тях бяха толкова интензивни, че Сано имаше чувството, че е овъглен от пламъци. Янагисава отпусна тялото на Йоритомо на земята и се изправи. Той изтича до един от войниците, които удържаха назад тълпата. Извика му някаква заповед. Войникът му подаде меча си.

Стражите махаха с мечове срещу Каджикава. Той парираше, избягвайки раняване с чистия късмет на глупака, и отново настъпваше към шогуна. Сано тъкмо щеше да се включи отново в битката, когато чу Рейко да вика: „Внимавай!“

Сано видя как Янагисава се носи срещу него, крещейки думи, примесени с ридания. Лицето му беше грозно разкривено от ярост. Той стискаше меча с две ръце над главата си. Сано се изправяше пред последното си изпитание, в открита битка с Янагисава, битка, за която се готвеше от четиринадесет години, и беше невъоръжен.

Докато Сано се оглеждаше за оръжие, което би могъл да използва, Янагисава профуча край него.

— Моят син е мъртъв. Аз ще убия твоя! — изкрещя той и хукна към Масахиро.

В ужаса си Сано видя страха по лицата на съпругата и сина си. В един вихрен миг бедата на четиридесет и седемте ронини стана драстично лична за Сано. Дългът изискваше да отиде при шогуна, да защити своя господар. Бащинството изискваше да защити сина си. Можеше ли да избере човека, който означаваше най-много за него, пред господаря, на когото и дължеше най-висшата си лоялност?

Сано разпозна дилемата, но нямаше време да прео​мисля какво да направи. Хирата се изтръгна от тълпата, изтича до Каджикава и изрева. Мистичната мощ се излъчваше от него като хало от трептяща топлина. Каджикава го видя, замръзна, после отстъпи назад от шогуна. Шогунът припълзя към войниците и се хвърли в ръцете им.

Моментът отмина. Шогунът бе спасен. Сано се спусна да спаси сина си.

* * *

Крещейки проклятия, Янагисава замахваше с меча срещу Масахиро. Момчето парираше с камата си, но макар да бе добър боец за възрастта си, не можеше да се мери с полудял, озверял, настървен да убива възрастен мъж. Силата на ударите, нанасяни от Янагисава, го изтикаха назад. Късото му острие беше допълнителен минус.

Рейко изпищя и се хвърли между Масахиро и Янагисава. Тя не се и замисляше за своята собствена безопасност. Единственото, което имаше значение, беше синът й. Масахиро я блъсна встрани, за да я предпази. Рейко падна. Левият й лъкът се удари толкова силно в леда, че болката я прониза чак до костите на врата и черепа. Зрението й се замъгли.

Янагисава нанесе удар, който запрати камата на Масахиро във въздуха и събори момчето на земята. Зъбите му бяха стиснати, устните му — издърпани назад в отвратителна усмивка. Целият беше покрит с кръвта на Йоритомо. Масахиро се търкаляше ту на една, ту на друга страна, докато Янагисава удряше и удряше срещу него.

— Спри го! — извика Рейко на Сано.

Сано дотича с цялата бързина, на която бе способен. Той се хвърли върху гърба на Янагисава. Стисна китката на ръката, с която той държеше меча, и същевременно хвана лявата му ръка и я извъртя назад. Янагисава ругаеше и се боричкаше. Сано изви китката му. Янагисава изпищя от болка, но все още здраво държеше оръжието. Сано се бореше да го надвие и да го усмири. Каджикава парираше войниците. Другите войници удържаха назад тълпата, която прииждаше и се бушуваше хаотично.

Рейко се обърна към Масахиро.

— Добре ли си?

Масахиро вече беше на крака.

— Да, майко. А ти?

Ръката я болеше, сякаш беше счупена, но тя трябваше да помогне на Сано. Той се бореше с Янагисава, който се гърчеше и извиваше, и се опитваше да го ритне в краката.

— Добре съм — Рейко видя камата си, която Янагисава бе избил от ръката на Масахиро. Беше паднала близо до двореца. Тя се втурна към нея, грабна я и я насочи към корема на Янагисава.

— Пусни меча или ще те намушкам!

Янагисава замръзна, очите му се разшириха. Стомахът му се сви, когато острието на камата го докосна.

Пръстите му се отпуснаха. Мечът издрънча на земята. Рейко го гледаше втренчено, като хипнотизирана. Никога досега не се бе намирала толкова близо до Янагисава. Макар да го познаваше от всичко, което Сано й бе разказвал, тя никога не го беше срещала лично и не беше разменила дори и дума с него. Беше шокирана, защото пред нея стоеше просто човек. Той пое дъх. Очите му бяха червени от сълзите, пролени за сина му. По кожата на лицето му имаше петна и бръчки. Тя усети мириса на потта му. Този демон, най-злият враг на нейния съпруг, който тормозеше семейството й от години и току-що се бе опитал да убие нейния син, беше смъртен също като нея.

— Ще те убия — каза тя с глас, толкова възбуден и о​пресекващ от ярост, че не можа да си го познае. — Ще ​те накарам да платиш за всичко, което си ни причинил.

На лицето на Сано, подаващо се зад Янагисава, се изписа ужас.

— Недей — каза той. — Ти го обезоръжи. Това е достатъчно.

— Не, не е! — всички мускули на Рейко бяха напрегнати до краен предел, готови да забият камата до дръжката.

— Убий го! — Масахиро скачаше напред-назад от вълнение.

Янагисава се усмихна със странно удовлетворение.

— Давай, госпожо Рейко. Никога друг път няма да имаш този шанс.

— Не го слушай — умолително каза Сано.

— Той ще бъде опасност за нас, докато е жив — каза Рейко объркана, защото Сано искаше да я спре да направи това, което трябваше да се направи. — Трябва да се отърва от него веднъж завинаги.

— Браво на теб, госпожо Рейко — Янагисава пое тежко дъх, а усмивката му си остана на лицето. — Съпругът ти няма този кураж. Ти го имаш.

— Той иска да го направиш — предупреди я Сано. — Защото ще те осъдят на смърт заради това. А също и мен. А също и Масахиро.

— Точно така, госпожо Рейко — каза Янагисава и се изсмя, макар че страхът стискаше гласа му.

— Но ти няма да си наоколо, за да се насладиш на наказанието ни — Рейко беше вбесена от подигравките му. — Ти ще бъдеш мъртъв.

По лицето на Янагисава отново рукнаха сълзи. Усмивката му се изпълни с болка.

— Все ми е едно. Сега, когато Йоритомо е мъртъв, нищо няма значение. С удоволствие ще умра, за да бъдем заедно.

Дали не заиграваше със съчувствието й, опитвайки се да спаси живота си? Или наистина искаше тя да сложи край на нещастието му? Напук на себе си, Рейко съжаляваше Янагисава. Той бе загубил детето си. Скръбта му беше искрена. Тя го бе превърнала от злодей в човек, който заслужаваше съчувствие. Рейко се поколеба.

Очите на Янагисава я умоляваха. Шумът от тълпата стана по-силен. Група войници успя да обгради Каджикава. Шогунът, вече в безопасност сред телохранителите си, посочи към него и закрещя заповеди. Каджикава зарида, осъзнавайки, че не му е останало нищо, срещу което да спазари спасението си. Войниците настъпиха срещу него, за да го хванат, но в този миг той се обърна и хукна към двореца, към Рейко.

Его го човека, виновен за нападението над баща й. С усилие, което изтръгна сякаш цялата й душа, Рейко се откъсна от Янагисава. Тя стоеше пред стъпалата, които водеха към вратата. Наблюдаваше как Каджикава тича към нея, останал без дъх, тежката му глава се поклащаше, краката му подскачаха, ръкавите му се развяваха, очите му бяха подивели от паника. Беше й се сторил по-голям, когато го бе видяла да държи шогуна като заложник в стаята, пълна с хора, вързани и хвърлени на земята. Сега, докато бягаше отчаяно от преследвачите си, Рейко забеляза колко е дребен и незначителен. Той не беше нищо друго, освен един жалък страхливец!

Когато наближи до Рейко, той замахна с меча си към нея.

— Махай се от пътя ми!

Но незначимостта му не намаляваше престъплението, което бе извършил. Това, че неговите злодейства бледнееха в сравнение с Янагисава, не извиняваше Каджикава. Рейко почувства как вековете на самурайското наследство се надигат като пламтяща приливна вълна в кръвта й.

Каджикава бе почти до нея. Силуетите на войниците, тичащи зад него, се размиха във фона. Ревът на тълпата заглъхна. Светът се състоеше само от нея и от Каджикава. Тя нямаше нужда да мисли, преди да действа. Цял живот бе практикувала бойни изкуства и сега бе готова за този момент. Инстинктът пое командата над тялото й.

Рейко замахна с камата си.