Лора Джо Роуланд
Айджин (6)

3. глава

Стражите по кулите и покритите коридори по стените на замъка Едо гледаха надолу, към главната порта, която се отвори, за да пропусне процесия самураи на коне. Сано яздеше начело, а Хирата до него. Маруме и Фукида ги следваха с петдесет войници от неговата армия. Сърцето му олекна, както винаги, когато се измъкваше от ограничаващите предели на замъка. Докато прекосяваха моста над водния ров, той вдиша невероятната, хапеща бузите студена и свежа атмосфера на надеждата.

Завиха по булеварда, който разделяше Едо от района на даймио, където живееха феодалните владетели в своите огромни, оградени с високи стени дворове.

Дървените скелета на пожарните наблюдателни кули се протягаха към синьото небе, окичени с бели облаци. Снегът беше натрупал високи преспи по широкия булевард. Нямаше много голямо движение, освен един ескадрон самураи на коне, които приближаваха от насрещната посока. По пилоните на гърбовете им се развяваха флагове с герба на един даймио, чийто клан беше съюзник на Янагисава. Те бързо препускаха право срещу Сано, предизвикателно и нагло вирнали брадички.

Маруме и Фукида препуснаха в галоп срещу тях.

— Хей! — викна Маруме. — Отдръпнете се.

Войниците продължиха срещу тях. Сано стисна челюсти. Докато шогунът беше зад гърба му, той предизвикваше респект почти у всекиго. Откак загуби благоволението му, никой не го зачиташе. Трябваше вече да е свикнал с това, но все още му беше трудно да го приеме.

Фукида, Маруме и другите му войници посегнаха за мечовете си.

— Пуснете ги да минат — каза им Сано.

Не си струваше да пожертва човешки животи заради удовлетворението да даде урок на нахалните войници. Преди време, по-младите, луди глави сред васалите му бяха влизали в много разпри заради него. Мнозина бяха умрели. Сано не просто не обичаше празното прахосване на живота — той се нуждаеше от всеки свой войник.

Хората му неохотно отстъпиха. Войниците се закикотиха и се приготвиха да минат с конете си през армията на Сано. В този момент Хирата им препречи о​пътя. Той се беше придвижил толкова бързо, че те бяха безкрайно изумени, като го видяха на пътя си.

— Заобиколете ни.

Гласът му беше тих, но могъщата му аура спря войниците. Страхът им показа, че го познаха. Те знаеха, че той може да ги избие до крак, преди да успеят дори веднъж да го ударят. Никой не смееше да обиди Сано в присъствието на Хирата. Смеейки се, сякаш това е някаква неособено забавна шега, самураите се промъкнаха около групата на Сано.

Хирата върна коня си обратно до Сано. Маруме и Фукида му кимнаха одобрително, но Сано долови напрежението между тримата, докато процесията им продължи нататък по булеварда. Детективите не възразяваха Хирата да заема полагащото му се място до Сано, но когато Хирата беше сосакан сама, а Сано — дворцов управител, те действаха като негови първи васали. Наслаждаваха се на статута и отговорностите си и им беше неприятно, че сега са изместени на заден план. И макар че детективите харесваха Хирата, той се беше променил, откакто изучаваше мистични бойни изкуства. Те се бояха от него, въпреки че беше техен другар.

Но днес нищо не можеше да помрачи настроението на Сано и хората му. Преди четиринадесет години едно разследване на убийство беше изстреляло Сано към необичайно издигане във властта. Едно ново разследване на убийство сега можеше да стане неговото спасение. Хората му бяха развълнувани от това, че са на важна мисия. А и атмосферата в града беше весела и празнична. Искрящ бял сняг покриваше покриви, улици и мръсотия. Жени метяха стълбищата пред вратите на къщите си, изпращайки вихрушки от снежинки върху ярко облечени деца, замерящи се със снежни топки. Борови клони висяха над портите, декорация за идващата Нова година. Сано и свитата му прекосиха моста Риогоку, който се извиваше в дъга над баржите и рибарските корабчета по блестящата река Сумида. Те се шегуваха и се смееха.

Хуморът им внезапно секна, когато откриха първата улика за убийството.

Снегът по улицата между кирпичените зидове на именията в квартала на Кира беше почервенял от кървави стъпки и пръски. Те идваха от портата на високата двуетажната къща, чийто централен извит покрив се издигаше над ограждащите я казармени помещения. Докато слизаха от конете, Фукида промърмори: „Милостиви богове“.

— Мислех, че сме дошли да разследваме едно убийство — отбеляза Маруме, чиято обичайна веселост беше помръкнала. — Това изглежда като сцена на масово клане.

На стената, близо до празната къщичка на караулното помещение, беше облегната стълба.

— Сигурно така убийците са проникнали в имението — Сано погледна нагоре и надолу по улицата. Хора надничаха от вратите на своите имения. Когато погледът му срещаше техните погледи, те се отдръпваха. Хайде, да влизаме — заедно с хората си той приближи до вратата. — Бъдете нащрек. Вестоносецът каза, че убийците са си тръгнали, но не знаем какво можем да очакваме.

С извадени мечове те се подредиха покрай двете страни на портата. Хирата предпазливо отвори вратата. Тръгнаха между бараките, по пътеката, която беше покрита с още по-кървав сняг. Двама мъже лежаха мъртви, с лицата надолу. И двамата бяха самураи, полуголи и боси. От гърбовете им стърчаха стрели. Сано и хората му продължиха към вътрешния двор. И тук кръвта беше толкова изобилна, че снегът приличаше на алена киша. Наоколо бяха пръснати много трупове. Войниците на Сано възклицаваха и мърмореха. Някои повърнаха. Сано се намръщи при гледката на разсечените гърди, срязаните гърла, кървящите вътрешности. Безжизнени очи се взираха в небесата. Сано замалко не настъпи една отрязана ръка. Стомахът му се обърна, макар да беше видял достатъчно кланета в миналото.

— Това не е било битка — каза Маруме. — Било е касапница.

— Но къде е Кира? — попита Хирата.

Тръгнаха към къщата. Тя се гушеше под тежестта на снега по покрива й, фасадата й беше в сянка, верандата тъмнееше под надвисналите первази. Гарвани и лешояди бяха накацали по фронтоните, готвейки се да пируват с труповете. Къщата беше тиха като гробница. Сано и хората му последваха кървавите отпечатъци по стъпалата и през вратата. Не си дадоха труд да си събуват обувките, както изискваше обичаят. Коридорът, в който влязоха, тънеше в стопен сняг и кръв. Те се промъкнаха в тихите, празни стаи.

Иззад ъгъла изскочи един мъж. Беше дребен и прегърбен и носеше копие.

— Не приближавайте повече! Махайте се! Той тромаво хвърли копието си по Сано и другите.

— Ей, внимавай с това нещо — Маруме хвана копието. Старецът изпищя и се сви от страх.

— Няма да те нараним — каза Сано и се представи. И той, и войниците му прибраха мечовете си в ножниците.

Старецът тежко си пое дъх, падна на колеж.

— Сосакан сама! Хиляди извинения. Мислех, че са се върнали.

— Кой си ти? — Горобей. Аз съм камериер на господаря Кира. Бях.

— Шогунът ме изпрати да разследвам убийството на Кира сан — каза Сано. — Може ли да говоря с първия му васал?

Горобей изхлипа.

— Той е мъртъв.

— А другите му служители?

— И те също са мъртви или ранени.

— Кой е отговорникът? — попита Сано.

— Никой.

— Кой изпрати вестоносеца в замъка Едо? — Аз. Изпратих да доведат и лекар, за да се ранените. Те са в казармите.

— Добре си направил — каза Сано. Къде са жените и децата? — той знаеше, че Кира има голямо семейство. — Добре ли са?

— Да благодарим на боговете, те са добре. Бандата не ги докосна. В частните покои са, със слугите — каза Горобей и добави: — Кучето пазач също беше пощадено. Намерих го вързано, със запушена уста отвън.

Законът на Токугава забраняваше убийството на кучета. Духовните наставници на шогуна му бяха казали, че ако покровителства кучетата, боговете ще го дарят с наследник. До този момент това не беше подействало, вероятно защото той правеше секс много по-често с мъже, отколкото с жени. Сано беше изумен от съчетанието на насилие и респект към закона, показани от бандата.

— Може ли да ни заведеш при Кира? — попита той.

Горобей кимна, преглъщайки сълзите си. Той поведе групата на Сано към спалнята. Още и още кървави стъпки покриваха татамите^[1] покрай леглото, чиято завивка беше отгърната, сякаш обитателят му току-що беше станал. Горобей вдигна рисуваната щора, която висеше на стената, разкривайки още една врата.

— Господарят ми нареди да се направи тази врата, в случай на опасност — той преведе Сано през вратата към един вътрешен двор. Там имаше сайвант, зад чиято открехната врата се виждаха въглища и дърва за огрев. На пода имаше покривало. Сано видя формата на тялото под него. Кръвта се беше просмукала през тъканта.

— Не исках да го оставям тук — каза Горобей със срам и съжаление. — Но не можех да го преместя сам, а никой друг не искаше да го докосне.

— По-добре е, че си го оставил тук, докато дойдем — Сано бе доволен, че всички следи са останали непокътнати.

Фукида и Маруме отметнаха покривалото. Показаха се боси крака с изкривени палци, нагоре се разкриха повехнали, кльощави, покрити с вени прасци и бежово кимоно, оцапано с кървави петна, които ставаха по-големи нагоре, с отдръпването на покривалото. Цялата горна част на дрехата беше обагрена в червено. Ръцете на Кира лежаха разперени настрани, пръстите му бяха вкочанени. Тялото свършваше до врата. През полузамръзналата, съсирена локва кръв, която покриваше отрязаната плът, се показваха кости, сухожилия и дихателната му тръба.

Детективите пуснаха покривалото. Фукида всмука въздух през зъби. Маруме потръпна. Горобей заплака. Сано и Хирата гледаха в мълчание, отдавайки почит на своя колега. Сано понесе с твърдост духовното омърсяване, което излъчваше мъртвият. Той отхвърли непочтителната мисъл, че е нагазил в толкова много кръв, че трябва да си изгори ботушите, като се върне у дома. После зададе очевидния въпрос.

— Къде е главата на Кира?

— Те я взеха — каза Горобей, после поясни: — Хората, които го убиха.

— Кои са те? — каза Сано. — Успя ли да ги видиш?

— Не. Но се сещам кои трябва да са. Бившите васали на господаря Асано.

Сано си даде сметка, че и той би трябвало да се сети. Хирата и Фукида кимнаха с разбиране.

— Господарят Асано — каза Маруме. — Значи затова е било. Инцидентът в замъка Едо — кога беше той?

— Преди две години?

— По-точно двадесет и два месеца — Сано започна да изрежда подробностите от инцидента: — От императорския двор в Миако дойдоха пратеници. За домакин, който трябваше да се грижи за забавляването им, беше определен господарят Асано Наганори, на възраст тридесет и четири години, даймио на замъка. Ако в провинция Харима. Кира, като церемониалмайстор, трябваше да го инструктира как да проведе ритуала. Между двамата възникна силна враждебност.

— Някой някога разбра ли защо? — попита Хирата.

— Не. Това все още е загадка — каза Сано. — Но един ден господарят Асано извадил меча си, нападнал Кира и му порязал главата. Кира оцеля, но Асано наруши закона, забраняващ изваждане на меч в замъка Едо, което е углавно престъпление, наказуемо със смърт.

Той твърдеше, че двамата с Кира са имали личен конфликт и че Кира го е провокирал, а той е трябвало да защити честта си. Кира заяви, че не е имало никакъв конфликт и че Асано го е нападнал без нищо. Шогунът повярва на Кира. Той нареди на господаря Асано да извърши сепуку. Династията на Асано бе заличена, имуществото му беше конфискувано от правителството и васалите му станаха ронини.

Да стане ронин, беше голям позор за самурая, дори и когато е загубил воинския си статут не по своя вина. Сано го знаеше, защото същото се бе случило и на неговия собствен баща. След като господарят му бе влязъл в конфликт с третия шогун Токугава, диктаторът конфискувал всичките му земи и на васалите му, включително и на семейството на Сано, се наложило да се грижат сами за себе си. Бащата на Сано не се възстанови от унижението, докато синът му не възвърна честта на фамилията с влизането си на служба в режима на Токугава.

— Изглежда, тези ронини са обвинявали Кира за смъртта на техния господар и са потърсили възмездие — каза Сано.

— Но нали шогунът постанови, че Кира не е виновен в нищо и следователно не трябва да бъде наказван? — каза Фукида. — Нали той забрани всякакви действия срещу Кира?

— Да, но очевидно това не е спряло ронините — измърмори Маруме, докато покриваше трупа с платнището.

— Това не бива да ни изненадва — каза Сано. — Лоялността към собствения господар е най-висшият принцип на Бушидо. Отмъщението за неговата смърт е най-важният дълг, който един добър самурай не може да пренебрегне.

— Като изключим, че това се случва твърде дълго след смъртта на господаря Асано — каза Хирата.

— Като изключим, че са били замесени твърде много ронини и че са избили твърде много хора, освен Кира — добави Фукида. — Никога не съм чувал за подобна вендета.

Вендетата обикновено включваше само двама души — извършителят и човекът, който го е оскърбил, — макар че понякога роднини или приятели също можеха да попаднат в съответната страна. Мащабът и голямата жестокост на това отмъщение изумиха Сано. То със сигурност щеше да вдигне голяма шумотевица.

— Не мисля, че ронините са си дали труд да регистрират официално вендетата — каза Хирата. Вендетата беше законна, когато извършителят уведомеше властите за намерението си. Това уведомление служеше като предупреждение за застрашения, благодарение на което той можеше да вземе предохранителни мерки и имаше време да се скрие.

— Прав си — каза Сано. — В този случай заповедта на шогуна забрани вендетата.

— Моят господар винаги се е страхувал, че това може да се случи — каза Горобей. — Затова и имаше толкова многочислена охрана. Затова и спалнята имаше таен изход.

— Това просто доказва правилото: Ако някой е решен да те хване, той ще го направи — каза Маруме.

— Е, поне загадката май се разрешава — каза Сано. — Знаем кой е убил Кира и защо.

Той чувстваше огромно разочарование. Беше се надявал, че убийството на Кира ще е голям казус, че ще може да впечатли шогуна с разрешаването му и да си проправи път към възстановяване на статута и честта си, но случаят се бе оказал разочароващо прост и приключи почти със започването си.

— Все още остава да арестуваме ронините — каза Хирата, после попита Горобей. — Къде отидоха?

— Не знам — нещастно отвърна старикът.

— Ще ги намерим — Сано се надяваше, че ще може да извлече поне някаква изгода, ако приключи разследването бързо. — Да се залавяме за работа.