Лора Джо Роуланд
Айджин (17)

14. глава

В хана телохранителите на Рейко пазеха Укихаши. Тълпата отвън скандираше: „Окару! Окару!“ Хората се бяха покачили на дървени стълби, за да гледат над оградата.

— Махайте се! — крещеше им съдържателят на хана.

Укихаши се беше прегърбила в плаща си, с ръце, загърнати в него. Косата й висеше на мокри повесма, някои от които бяха прилепнали по размазаната по лицето й слуз. Очите й имаха празен, нефокусиран поглед.

— Ще извикам полиция — каза съдържателят на Рейко. Те ще я арестуват за нападение над мой гост.

— Моля ви, недейте — каза Рейко. — Никой не пострада сериозно.

— Не я искам тук наоколо.

— Ние ще я отведем.

Рейко и лейтенант Танума изведоха жената през портата, а Чийо ги следваше, докато другите телохранители разбутваха тълпата назад.

— Ще отидем в ей онази чайна — посочи Рейко надолу по улицата, към една сграда с червени фенери, окачени на первазите.

Скоро Рейко и Укихаши се бяха настанили в отделна стая, а на ниска масичка помежду им бе поставено шише със саке и две чашки. Рейко помоли Чийо и Танума да изчакат в общата зала на чайната заедно с другите й телохранители. Укихаши трепереше, зъбите й тракаха. Рейко наля чашка затоплено саке и й я подаде. Тя изпи алкохола, после изпусна трепетна, боязлива въздишка и притихна неподвижно.

— По-добре ли се чувствате сега? — попита Рейко.

— Да — бузите на Укихаши придобиха цвят и очите й се проясниха. — Съжалявам, че ударих вашето момче — каза тя с тих, смирен глас и крадешком хвърли поглед към Рейко. — Може ли да попитам коя сте вие?

— Името ми е Рейко. Аз съм съпругата на сосакансама на шогуна.

На лицето на Укихаши се изписа смесица от страхопочитание пред високия ранг на Рейко и срамежлива благодарност.

— Благодаря ви, че не позволихте на този мъж да извика полиция. Не знам какво щеше да стане с малките ми момиченца, ако ме тикнеха в затвора. Благодаря ви за вашата доброта.

Рейко не можеше с чиста съвест да нарече постъпката си доброта.

— Няма за какво.

Като бивша съпруга на водача на четиридесет и седемте ронини, Укихаши би могла да й даде някаква информация, която да бъде от полза на Сано в разследването му. А Рейко трябваше да му съдейства, за да се издири всичко, което можеше да му помогне при решаването на въпроса какво да се прави с четиридесет и седемте ронини. Запазването на целостта на семейството й зависеше от това доколко щяха да успеят да помогнат на върховния съд да стигне до удовлетворителна присъда — каквото и да е тя. Все пак тя изпитваше съчувствие към Укихаши и искаше и да й помогне. Тази жена беше изоставена от съпруга си. При това той не само я бе напуснал заради друга жена, а беше извършил деяние, смятано от много хора за ужасно престъпление, което бе вдигнало огромен публичен шум. Освен това Укихаши имаше и малки дъщери, засегнати от деянията на баща си, а синът й беше един от четиридесет и седмината ронини.

Укихаши се усмихна горчиво.

— Вие сте единственият човек, който ми оказва някаква помощ, откакто съпругът ми стана ронин. Ако не знаете, името му е Оиши. Господарят му, владетелят Асано, беше осъден на смърт за изваждане на оръжие вътре в замъка Едо.

— Знам — каза Рейко.

— Предполагам, че всички са чули какво са направили Оиши и неговите приятели. Клюките се носят из целия град. Не стига, че старият скандал с владетеля Асано отново изплува, ами откак тази малка курва започна да дрънка, вече има и ново мръсно пране, което народът може да мирише.

Рейко разбираше колко унижена се е почувствала бившата съпруга на Оиши от появата на Окару на сцената.

— Окару съжалява. Тя няма да говори повече.

— След дъжд качулка! — каза Укихаши със сух, саркастичен смях. — Нямах намерение на я нападам. Всъщност не ме интересува дали е откраднала съпруга ми. Просто исках да я видя. Изгубих контрол. Тя е толкова млада и красива — завистта, подобно на киселина, разяждаше гласа на Укихаши. — Всички й обръщат внимание. Никой не го е грижа за мен — тя се замисли за миг, после добави: — Може би трябва да ви разкажа моята история.

Ето я и възможността да накара Укихаши да разкаже за съпруга си и за вендетата!

— А каква е вашата история?

— За това, че моят съпруг е служил на клана Асано през целия си живот. А също и семейството му и всичките му предци. Както и моите. Династията Асано беше основата на нашето съществуване — тя сигурно беше трупала тези мисли дълбоко вътре в себе си и сега те се изливаха като отприщени навън. — Когато кланът беше заличен, ние загубихме нашето препитание, нашия дом и нашата чест — какъвто и резерв от изтънченост и култура да й беше дало възпитанието, което бе получила, тя очевидно го бе изгубила заедно с общественото си положение. — И всичко това се случи заради този закон срещу изваждане на оръжие в замъка Едо.

Негодувание заискри в зачервените й, мокри очи.

— Кира дори не беше сериозно ранен! Защо трябваше да умира господарят Асано? Законът е нелеп, както и решението на шогуна!

Рейко се разтревожи, като я чу да критикува така безцеремонно шогуна. Критицизмът беше равносилен на държавна измяна, която се наказваше със смърт.

— Говорете по-тихо — предупреди я Рейко.

— Просто казвам това, което мнозина мислят — язвително отговори Укихаши.

Това беше вярно. Рейко си спомняше последствията от нападението на владетеля Асано срещу Кира.

Сано й беше казал, че след смъртта на Асано е имало много тайни дискусии и че много държавни служители смятали, че законът е бил приложен прекалено сурово. Мнозина казваха, че шогунът се е уплашил прекалено много от насилието и е искал да превърне владетеля Асано в пример, с който да предотврати други подобни инциденти. Рейко също беше съгласна, но не можеше да го каже публично.

— Независимо какво мислят всички за стореното от владетеля Асано, васалите му нямаха никаква вина за това — Укихаши притисна ръка към костеливата си гръд. — Не ние нарушихме закона и все пак ние платихме цената. Правителството ни изхвърли на улицата без един петак, с който да купим ориз на децата си.

Рейко знаеше какво се случва, когато самураят стане ронин — цялото му семейство страда. Укихаши олицетворяваше нейните най-лоши страхове, които се надигаха винаги когато Сано биваше заплашен със загубване на мястото си в режима Токугава и на самурайския си статут. Някой ден съдбата на Укихаши можеше да сполети и нея. Или поне Рейко си мислеше, че това е най-лошата възможна съдба, до момента, в който шогунът не бе заплашил да отдели Сано от нея и децата им. Изглеждаше по-добре да бъдат изгонени заедно, отколкото да ги разделят завинаги.

— Станахме сиромаси за една нощ — продължи Укихаши. — Едва можехме да си позволим да наемем един бордей в търговския квартал.

Рязкото изпадане в нищетата бе типично за ронините, след като загубеха издръжките си. Рейко се запита неспокойно колко ли пари има Сано. Не че щеше да разбере докога ще може да издържа семейството си с тях. Дамите от нейната класа не се занимаваха с финанси. Първият път, когато Сано заговори за пари с нея, беше когато го понижиха и трябваше да й каже да харчи по-малко.

— Всичките ни роднини и приятели скъсаха връзки с нас добави Укихаши.

Обичаите отделяха ронините от останалата самурайска класа. Приятели и роднини се страхуваха, че позорното петно на изпадането в немилост може да изцапа и тях и че може да споделят нещастието на лишените от кастови права. Какъв удар би било това! Рейко едва се насили да попита:

— Как оцеляхте?

— С труда на моите собствени ръце — засрамена, но все пак горда, Укихаши махна ръкавиците си и показа ръцете си на Рейко. Кожата им беше червена, суха, напукана и загрубяла.

— Аз съм прислужница в дома на една богата търговка на сол. Защото Оиши отказа да работи. На мен остана да храня всички ни и да подсигурявам покрива над главите ни. Дъщерите ми също работят, макар че са само на единадесет и на осем години.

Синът ми Чикара също помагаше, преди да напусне. По онова време беше на четиринадесет.

Децата бяха почти на възрастта на нейния син, отбеляза си Рейко. Тя не можеше да понесе мисълта, че Масахиро ще загуби всичките си бъдещи перспективи — което можеше всъщност и да се случи, ако Сано бъдеше заточен. Колко много щеше да липсва той на сина си! Двамата бяха толкова близки, а и всяко момче има нужда от баща си.

— Чикара вършеше всякаква работа из града. Той е добро момче — грубият глас на Укихаши омекна за миг. После гневът й се разпали отново. — Не стига, че Оиши отмъсти на Кира, при все че е незаконно, ами въвлече и Чикара в това. Моят син! — тя зарови лице в ръцете си и се разрида. — Той е обречен!

Рейко почувства съжаление към Укихаши, което бе още по-засилено поради чувството й на идентифициране с нея. И двете им семейства бяха в опасност. И ако Сано някога се окажеше принуден по силата на дълга да извърши незаконна вендета — дано боговете никога не допуснат да се стигне дотам — Масахиро трябваше да го последва и Рейко трябваше да го приеме! Сега тя се опита да поднесе някакво успокоение на Укихаши.

— Може би Чикара няма да умре — Рейко й разказа, че правителството не може да разреши въпроса какво да прави с четиридесет и седемте ронини и затова е сформиран Висш съд, който трябва да се произнесе.

— Съпругът ми разследва случая за съда. Ако можете да ми дадете някакво доказателство, че четиридесет и седемте ронини трябва да бъдат оправдани, тогава може и наистина да ги оправдаят.

Укихаши вдигна лице. Макар че плуваха в сълзи, очите й заблестяха от предпазлива надежда.

— Какво доказателство?

— Информация, която да внуши, че Кира е заслужавал да бъде убит и че шогунът не е трябвало да забранява вендетата срещу него. Или някакъв друг вид следа, която да оправдае Оиши и другите ронини за нарушаването на закона.

Лицето на Укихаши помръкна.

— От това ли зависи животът на моя син? Да се докаже, че Оиши е постъпил правилно? — презрение и отчаяние се преливаха в гласа й. — Е, това няма да се случи.

— Как можете да сте толкова сигурна? — попита Рейко.

— Защото аз знам защо Оиши го извърши. Той ​нямаше оправдание.

Рейко се почувства длъжна да защити човека.

— Той е бил лоялен към своя господар. Изпълнил е дълга си на самурай. Това означава нещо. Може би има други фактори…

— За това ли си мислите, че е било всичко? Лоялност? — прекъсна я Укихаши. — Дълг? Бушидо? — тя изплю последната дума, сякаш се гнусеше от нея. — Е, нищо не може да бъде по-далече от истината. Слушайте и ще разберете.

* * *

Юни 1702 година

В една топла дъждовна нощ Укихаши влачеше крака към дома си в редицата залепени една до друга, претъпкани, порутени постройки в бедняшкия район на търговския квартал. Беше изкарала тежък работен ден. Уморена и мокра, тя мъкнеше кошница с останки от храна, отмъкнати от масата на работодателя й, отпадъци, с които да нахрани семейството си.

В единствената стая в къщата, която служеше за антре, за кухня и за спалня, Чикара и двете момичета бяха наклали огън в печката с бучки въглища, които бяха събрали сред боклуците навън. Оиши се излежаваше на пода, прегърнал стомна с евтино вино.

Укихаши тръсна кошницата до него.

— Цял ден ли си седял тук?

— Целият ден днес, целият ден вчера — саркастичният му глас звучеше завалено. — И вероятно и целият ден утре.

— Как можеш просто да си седиш и да оставяш жена ти и децата ти да те издържат? — запита Укихаши. — Защо не се погрижиш за нас, както е редно?

Оиши отпи лакомо от виното и плесна с ръце.

— Защо просто не млъкнеш?

Някога Укихаши беше тиха, покорна съпруга, но суровостта на новия й живот я беше лишила от всякакъв респект към съпруга й.

— Не и докато не тръгнеш на работа.

Той хвърли празната делва срещу стената. Тя се разби на парчета.

— Не работих ли с всички сили за господаря Асано? Не мислиш ли, че щях да работя и сега, ако той беше жив?

Децата избягаха от стаята. Те мразеха кавгите на родителите си, които често взимаха грозен обрат.

— Онези дни свършиха — язвително каза Укихаши. — Време е да го приемеш.

— Няма да се унижавам да върша черна работа — инатливо каза Оиши. — Няма да навлека още позор на семейството си — той се олюля на краката си и изкрещя: — Не е моя вината за това, което се случи. Стана заради Кира. Ако не беше той, нямаше да стана ронин. Това копеле! — той удари стената. Наемателите от съседната стая извикаха.

Укихаши го гледаше, сложила ръце на хълбоците си.

— До гуша ми дойде от твоите избухвания и оправдания! Или изпълнявай задълженията си като съпруг и баща, или се махай.

— На мен също ми дойде до гуша — Оиши се заклатушка из стаята, хвърляйки дрехи, обувки и други лични вещи в едно одеяло. Завърза краищата му на вързоп и заяви:

— Аз тръгвам.

Укихаши беше шокирана; тя не беше допускала, че той ще реагира на нейния блъф.

— Къде? Какво смяташ да правиш?

— Ще убия този проклет мръсник Кира.

Укихаши го беше чувала безброй пъти да казва това, докато сипеше гръмки думи срещу Кира и страданието, което той му бе причинил. Но тези думи до нищо не бяха довели. Този път обаче тя видя някаква нова, свирепа решителност на лицето на Оиши. Изведнъж тя се уплаши.

— Не можеш — каза му. — Шогунът забрани всякакви действия срещу Кира. Ще бъдеш наказан.

— Все ми е тая! — Оиши запаса меча на кръста си и се насочи към вратата.

Укихаши беше ужасена, защото го бе тласнала прекалено далече.

— Осъзнаваш ли какво ще стане с мен и децата, ако направиш това? Ние също ще бъдем наказани.

Изражението му се вкамени. Хич не го беше грижа, че действията му ще навредят на семейството му. Тя реши да използва подигравката като оръжие.

— И какво те кара да мислиш, че можеш да го направиш? Ти все казваш, че Кира е ограден от телохранители. Ами я се погледни — превърнал си се в пиян боклук. Ще го убиеш, а? — тя се разсмя, прикривайки страха си с презрение. — Ти и кой друг?

— Чикара! — изкрещя Оиши.

Момчето се появи на вратата.

— Ще отмъстя за владетеля Асано — каза Оиши. — Ти ще дойдеш с мен.

Ужас сграбчи гърлото на Укихаши.

— Не! Не можеш да го вземеш!

— Неговото място е с мен — каза Оиши. — Чикара, стегни си багажа.

Чикара местеше поглед от баща си към майка си, разкъсван между двамата, нещастен. Но се подчини.

— Ще получа развод, преди да убия Кира — каза Оиши на Укихаши. — След това няма да имаш никакви неприятности, каквото и да направя.

Твърде късно Укихаши си спомни колко много означава той за нея. Той беше нейният съпруг, когото тя обичаше, бащата на децата й, нейният​ живот.

— Не! — изкрещя тя, хвърляйки се върху него.

Оиши я отблъсна. Дъщерите им дотичаха с викове:

— Тате, не тръгвай!

Укихаши падна на колене.

— Моля те, прости ми! Никога повече няма да ти се подигравам, само остани!

Тя и дъщерите й заплакаха, когато Оиши и Чикара излязоха навън, в тъмнината и дъжда. Тя почувства как любовта й се превръща в омраза, защото Оиши бе на път да разруши живота на всички тях.

* * *

Сега, седнала в стаичката в чайната, Укихаши се наведе над масичката към Рейко. Очите й заблестяха от гневен триумф.

— Така че виждате: вендетата беше отплатата на Оиши за това, че Кира го унищожи — каза тя. — Това не беше лоялност, нито дълг, нито самурайска чест. Това беше чист егоизъм.

Рейко стоеше мълчалива, обезпокоена от това, което бе чула. Дали свидетелските показания на тази жена бяха решаващото доказателство, което да реши с казуса срещу четиридесет и седемте ронини! И ако се окажеха такива, какво щеше да означава това за нейното собствено семейство? Рейко си помисли и ​за Окару, която така отчаяно искаше да спаси своя любовник.

Жестоката усмивка на изцапаното от сълзи лице на Укихаши се смеси с отчаяна болка.

— Ето това ще открие съпругът ви по време на разследването си. Оиши заслужава да умре. Чикара и другите заслужават да умрат заради това, което са направили заедно с него. И при тези обстоятелства дали Висшият съд ще ги оправдае? — тя избухна в мрачен смях. — Не бих се самозалъгвала с подобни мисли.