Лора Джо Роуланд
Айджин (4)

1. глава

На сутринта снежната виелица спря. Небето се изчисти до бледосиньо, докато зората се плъзгаше над хълмовете източно от Едо. Градът лежеше спокоен под пелената на пресния, искрящ сняг. Жерави се рееха над възвишенията, на които бе кацнал замъкът Едо. Стените и наблюдателните кули на огромната крепост бяха нахлупили бели шапки от скреж. В най-вътрешния двор на замъка се намираше дворецът. Тъмните кипарисови греди обграждаха като с решетка белите варосани стени на ниските, свързани помежду си постройки; златни дракони увенчаваха върховете на покрива му. Големите морени и храсти в градината приличаха на гладки бели могили. Ледът блестеше като стъкло по езерото, обградено от дървета, чиито голи клони рисуваха черни дантелени шарки върху просветляващото небе. Снегът по моравата и чакълените пътеки беше девствено чист, неопетнен от нито един отпечатък от човешки крак. Градината изглеждаше запусната, но външният вид лъжеше.

Под един голям бор, в заслона, образуван от разперените му клони, бяха приклекнали трима самураи. Сано Ичиро, сосакан сама на шогуна — неговият най-почитаем следовател на събития, ситуации и хора — се беше присвил там рамо до рамо с двамата си главни детективи, Маруме и Фукида. Макар че бяха постлали дебела ватирана покривка на земята и носеха шапки, ръкавици, подплатени с овча кожа ботуши и по няколко ката плътни, ватирани дрехи, и тримата трепереха. Бяха прекарали тук цялата нощ и подслонът им беше достатъчно студен, за да могат да виждат дъха си. Сано размърда вкочанените пръсти на ръцете и краката си в опит да предотврати премръзването им, докато заедно с хората си наблюдаваше двореца през пролуките между бодливите, миришещи на смола борови клонки.

— Хубавичко, а? — каза Фукида, по-слабият, сериозен детектив.

— Склонен съм да мисля, че много по-хубавичко щеше да е, ако седяхме в гореща баня — едрият, мускулест Маруме обикновено беше по-весел, но сега, след прекараната неудобна нощ, преливаше от гняв.

Сано не се присъедини към разговора им. Беше прекалено премръзнал и прекалено отчаян от дългата поредица от неприятности. Макар че обикновено си слагаше весела маска, за да поддържа висок дух, колкото повече време минаваше, толкова по-трудно му беше да го прави.

Чу се проскърцване на стъпки в снега. Сано доближи пръсти до устните си, после посочи напред. Пред погледа им изникна мъжки силует. Носеше сламен ямурлук за предпазване от снега и ракитова шапка. Огледа се крадешком край себе си. Не видя никого наоколо. Сано беше дал на охраняващия патрул свободна вечер.

— Той е — каза Фукида. — Най-сетне.

Отдавна преследваната им жертва се промъкна до двореца, изкачи се по стъпалата на верандата и застана до вратата. Вдигна ямурлука си, разкривайки яки крака, препаска, увита около кръста и слабините му, и голям бял задник. Клекна и се изходи по голяма нужда.

Това беше човекът, който от известно време се промъкваше и оскверняваше двореца късно посред нощ или рано сутрин.

Сано, Маруме и Фукида изскочиха изпод боровите клони. Маруме изкрещя:

— Ха! Хванахме те!

Мъжът се стресна. Оказа се, че е юноша — лицето му беше цялото в пъпки. Ужасен от гледката на тримата самураи, които се хвърлиха срещу него, той скочи, за да побегне, но се подхлъзна в снега и падна върху фекалията, която току-що беше пуснал. Маруме и Фукида го хванаха. Той се боричкаше да се отскубне от хватката им и накрая започна да плаче.

— Арестуван си! — каза Фукида.

— Пфу, вониш! — изплю се Маруме.

— Как се казваш? — попита Сано заловения.

— Хитоши — промърмори младежът между хлипанията си.

— Кой си ти? — каза Сано.

— Аз съм нисш слуга в замъка.

„Нисш слуга“ беше най-черната, най-мръсната длъжност — бърсане на подове, чистене на нужници.

— Защо все ходиш по нужда тук? — попита Сано.

— Господарят ми постоянно ме тормози. Веднъж ме накара да изчистя нощното гърне с език — Хитоши се навъси. — Просто исках да го вкарам в беля.

— Е, успя — каза Маруме. Надзорникът на слугите, който отговаря за поддържането на чистотата в замъка, беше строго порицан от шогуна, военния диктатор, който живееше в двореца и управляваше Япония. — А сега вкара себе си в още по-голяма беля.

Стореното от Хитоши беше не само нехигиенично. То представляваше тежко криминално престъпление, което можеше да му донесе смъртна присъда.

— Хайде, тръгвай — каза Фукида. Двамата с Маруме помъкнаха Хитоши надолу по стъпалата.

Хитоши се съпротивляваше и влачеше крака.

— Къде ме водите?

— При шогуна — каза Сано.

Докато Хитоши протестираше, умоляваше и плачеше, детективите го блъскаха напред.

— Още една добре свършена работа — каза Фукида.

— Наистина — Сано чу озлоблението в собствения си глас. Това беше толкова далеч от разрешаването на важните казуси по убийства, с което някога се бе занимавал. И също така беше огромно падение от поста, който беше заемал преди време — дворцов управител, заместник-главнокомандващ на шогуна. Но Сано не се оплакваше. След катастрофата, която го бе сполетяла преди почти две години, той знаеше, че трябва да е благодарен, задето главата все още е на раменете му.

— Понякога, в този живот, трябва просто да взимаш това, което можеш — тихичко каза Маруме.

* * *

На подиума в залата за аудиенции на замъка Едо седеше шогунът Токугава Цунайоши, завит в юргани чак до слабохарактерната брадичка на мекото си, аристократично лице. Носеше плътен шарф под черната цилиндрична шапка на своя ранг. Беше обграден от пушещи мангали и трима възрастни мъже от Съвета на старейшините — главното управително тяло на Япония, — които бяха коленичили на горните две нива на пода под подиума. Плъзгащите се стени бяха отворени към верандата, на която стояха Сано с Маруме и Фукида. Хитоши седеше на колене в краката им и хлипаше. Шогунът беше забранил на Сано да вкара гнусния арестант вътре в залата. Затова Сано и детективите бяха отвън, на студа, сякаш бяха парии — всъщност такива си и бяха.

— Значи това е мъжът, който скверни моя замък? — шогунът не си бе дал труд дори да поздрави Сано.

Той погледна накриво към Хитоши.

— Да, Ваше Превъзходителство.

Сано знаеше, че шогунът не му дължи благодарности за неговата работа, нито пък за четиринадесетте години предана, всеотдайна служба. Това беше Бушидо, Пътят на война, самурайският код на честта. Но пренебрежението все пак го терзаеше.

— Хванахме го на местопрестъплението.

— Какво имаш да кажеш в своя защита — обърна се шогунът към Хитоши.

— Съжалявам! — Хитоши беше изпаднал в истерия от страх. — Моля ви, имайте милост!

Шогунът плесна с ръце.

— Заради случилото се те осъждам на екзекуция — старейшините кимнаха в одобрение. Шогунът се обърна към Сано: — Махнете го от очите ми.

Маруме и Фукида вдигнаха ревящия с пълно гърло Хитоши на крака и го извлякоха настрани. Сано се намръщи.

Най-накрая шогунът благоволи да забележи присъствието му.

— Какво има?

— Смъртното наказание изглежда малко прекалено — каза Сано.

Преди две години шогунът щеше да се стресне от критицизма на Сано, неговия доверен съветник; щеше да се усъмни в мъдростта на своето решение. Но сега се докачи.

— Този човек ме оскърби. Заслужава да умре — раздразнено каза той.

— Всеки акт срещу Негово Превъзходителство е равносилен на държавна измяна — каза единият от старейшините, Като Кинхиде. Той имаше широко, плоско лице с твърда, жилава кожа, досущ като маска с тесни процепи за очите и устата. — По закона на Токугава държавната измяна се наказва със смърт.

— Не във всички случаи — намеси се другият старейшина, който се казваше Ихара Еигоро. — Някои хора са щастливо изключение — нисък и гърбав, той приличаше на маймуна и целенасочено гледаше в Сано.

Сано се опита да не се наежи при тази подла препратка към инцидента, който бе довел до неговия крах.

Той изгледа двамата старейшини, негови отколешни политически опоненти.

— В случая, за който намеквате, нямаше държавна измяна — той никога не беше предавал шогуна; не беше извършил ужасяващото дело, в което го бяха обвинили.

— О? — каза Ихара. — Аз чух друго.

В този момент се намеси третият старейшина:

— Слушал си погрешните хора — той беше Огами Каору, единственият съюзник на Сано в Съвета. Тих и замислен, старейшината изглеждаше млад въпреки осемдесетте си години и белите си коси.

Шогунът ядно се намръщи.

— Винаги говорите неща, които нямат смисъл — той не се славеше с интелигентност и никога не схващаше завоалираните алюзии, подтекста на дискусията. Разговорите минаваха някак над главата му. Но напоследък, както Сано беше установил, шогунът забелязваше, че те са се състояли, макар и да не ги беше разбрал. — Това не ми харесва. Кажете какво имате предвид.

— Ще ми бъде приятно да обясня за какво говори всеки един, Ваше Превъзходителство — каза дворцовият управител Янагисава Йошиасу, докато влизаше в залата, придружен от сина си Йоритомо. Сякаш огледални образи, и двамата имаха една и съща физика — високи, силни и стройни, едни и същи тъмни, бистри очи, лъскава черна коса и поразителна мъжка красота. Сано не реагира външно на появата им, но отвътре кипеше от гняв и омраза.

Той и Янагисава бяха съперници от самото начало на влизането му в режима преди четиринадесет години. Тогава Янагисава беше дворцов управител. Събитията доведоха до заточението му и Сано зае поста му. Но Янагисава по чудо успя да организира завръщането си. Тогава шогунът постанови двамата да си споделят длъжността заместник-главнокомандващ и да управляват правителството съвместно, като дворцови управители. Сано би се примирил с това, но не и Янагисава. С блестящ, поразителен акт на жестокост Янагисава беше нагласил краха на Сано.

— Добро утро и на вас, почитаеми дворцов управителю — каза Сано. На какво дължим честта на вашата компания? — но той знаеше. Янагисава имаше шесто чувство, което го известяваше винаги, когато Сано и беше с шогуна. И винаги успяваше да се появи.

Янагисава игнорира поздравите.

— Сано сан^[1] и Съветът на старейшините обсъждат ужасното престъпление, което бе извършено срещу вас преди две години, когато той разследваше случай на отвличане. Пет жени бяха отвлечени и изнасилени. Едната беше вашата съпруга. Тя пострада много, защото Сано сан не успя да разреши казуса достатъчно бързо и да предотврати превръщането й в жертва. Сега тя е толкова болна и уплашена, че дори не напуска спалнята си — додаде Йоритомо. Той винаги припяваше на баща си, когото обожаваше.

При други обстоятелства шогунът можеше да е забравил цялата афера. Две години бяха прекалено дълго време, за да може неговата непостоянна природа да устои на недоволството, а и той изобщо не се интересуваше от съпругата си. Техният брак беше въпрос на политическа изгода и той предпочиташе мъжете пред жените. Но Янагисава и Йоритомо непрестанно му напомняха случилото се. Сега той изгледа кръвнишки. Как можа да ми причиниш това ужасно нещо? — ядосано попита шогунът. Нямаше значение, че жена му беше тази, която бе пострадала; той приемаше всичко лично. — След всичко, което съм направил за теб. Без мен ти щеше да бъдеш, ъъъ, никой.

Сано беше ронин — самурай без господар, — преди да влезе в режима на Токугава като детектив-инспектор в полицейския отдел. При първото си разследване за убийство беше привлякъл вниманието на шогуна и той създаде нова длъжност специално за него — най-почитаем следовател на събития, ситуации и хора. Оттогава насам все обвиняваше Сано в неблагодарност и пренебрегваше факта, че той многократно е заслужил късмета си, често пъти заплащайки го със собствената си кръв.

Сега в Сано се надигна раздразнение, защото отново трябваше да се защитава.

— С цялото ми уважение, трябва да отбележа, че отвличането на вашата съпруга не беше част от серийното престъпление. Дворцовият управител Янагисава нагласи отвличането и изнасилването й.

— Глупости! — присмя се Като.

Ихара го последва — и двамата бяха стари приятели на Янагисава.

— Нямаш доказателства!

Сано се бе опитал и не бе успял да извади каквото и да е доказателство срещу Янагисава, който бе прикрил напълно всичките си следи.

— Обвинението, отправено от Сано сан, е жалък опит да прехвърли вината на чужд гръб, Ваше Превъзходителство — каза Янагисава. — Имате неговата дума срещу моята. И вие вече решихте на кого да повярвате.

Той се качи на подиума и коленичи до почетната, дясна страна на шогуна. Отправи една самодоволна усмивка на Сано, наслаждавайки се на собствения си привилегирован статут и на позорното положение на врага си отвън, на студа. Йоритомо приседна близо до шогуна, от лявата му страна, и отправи на Сано поглед, изпълнен с изгаряща злонамереност.

Зловеща тръпка премина по гърба на Сано. Приликата между Йоритомо и Янагисава се усилваше с всяка изминала година, докато синът остаряваше, а бащата така и не се променяше. И двамата не само изглеждаха еднакво — съдбата им също беше еднаква.

В младостта си Янагисава беше просто син на дребен владетел. После беше омаял шогуна с красотата, обаянието и сексуалните си способности. Шогунът започна да разчита на съветите му и прехвърли управлението върху него.

Йоритомо беше плод на аферата между Янагисава и една от придворните дами, далечна братовчедка на шогуна. Младежът също беше омаял шогуна с красотата, обаянието и сексуалните си способности. Сега той заемаше бащиното си място като фаворит и любовник на шогуна, който се опираше все повече и повече на неговите съвети. Йоритомо и Янагисава държаха шогуна в такава здрава хватка, която никой не можеше да разкъса.

Сано си помисли за своя собствен син, Масахиро, който беше на единадесет години. За нищо на света не би го превърнал в подобна политическа пионка. Твърде много обичаше Масахиро.

— Прав си — каза Йоритомо на Ихара. — Сано сан нанесе ужасна вреда на клана Токугава и извади късмет, че остана жив.

Той мразеше Сано не по-малко от баща си. При изпращането на Янагисава в изгнание Йоритомо остана в двореца, с шогуна. Сано се сприятели с младежа, който беше уязвим от бащините си врагове. А после Янагисава се върна нелегално и Йоритомо му помогна да уреди завръщането си. Бащата подложи Сано на задкулисни атаки, докато накрая Сано не го измъкна от скривалището му. Беше използвал за стръв Йоритомо с един жесток трик, който младежът не можеше да прости, макар Сано да имаше извинение.

За Йоритомо нямаше значение, че самият той е заговорничил срещу Сано и че е заслужил възмездие. Сега Йоритомо беше най-непримиримият враг на Сано.

— Да, аз, ъъъ, трябваше да те осъдя на смърт заради това, което ми стори, Сано сан — шогунът изглеждаше озадачен. — Защо не го направих?

Всички заговориха в един глас.

— Защото в сърцето си знаете, че аз съм невинен — каза Сано.

— Защото сте прекомерно добър, Ваше Превъзходителство — надвика го Янагисава.

— Защото Сано сан умее да ви манипулира — каза Йоритомо.

— Защото се нуждаете от него — чу се гласът и на Огами.

Във всички тези причини имаше истина и те действително обясняваха защо Сано беше понижен на предишната си длъжност, вместо да бъде принуден да извърши ритуално самоубийство, алтернативата на самурайската екзекуция. Шогунът не беше напълно опитомен от Янагисава и Йоритомо и вероятно подозираше, че те са нагласили ситуацията, в която бе изпаднал Сано. Под егоизма му все пак се криеше някаква милост. Един бърз разговор със Сано го беше убедил да не го осъжда на смърт. А и неизменно се нуждаеше от него, за да спасява режима от най-различни неприятности и проблеми.

Освен това Сано все още имаше някои приятели сред важните служители на Токугава и могъщите даймио^[2]. Те бяха оказали натиск върху шогуна, за да го пощади. А и Янагисава имаше много врагове, които подкрепяха Сано, в когото виждаха единствената надежда да му попречат да се издигне до абсолютната власт. Но никой не можеше да каже това открито. Шогунът не знаеше нищо за боричкането за контрола върху режима. Янагисава и съперниците му нямаха желание господарят им да научи. Царуваше конспирация на мълчанието.

Но това не пречеше на Янагисава и Йоритомо да правят всичко възможно, за да хулят и очернят Сано пред шогуна.

— Макар че Сано сан заслужаваше по-сурово наказание, най-малкото, се върна там, където му е мястото — каза Янагисава.

Сано изскърца със зъби. Понижението беше абсолютно унижение, загуба на достойнство, сразяващ удар по самурайската му чест. Макар да знаеше, че трябва да се държи заради семейството си, заради васалите си и заради всички, чиято съдба зависеше от него, в най-мрачните си моменти той си мислеше, че смъртта щеше да е по-добра от това постоянно унижение.

— Отговорностите на дворцов управител бяха прекалено големи за Сано сан — припя му Йоритомо. — Залавянето на хулигани, които оскверняват двореца, повече му подхожда.

Ихара и Като закимаха в съгласие. Огами се намеси:

— Това е нелепо, като се има предвид каква похвална работа вършеше Сано сан, когато управляваше държавата в миналото — той отправи многозначителен поглед към Янагисава: — По-добра от някои хора.

Корумпираният Янагисава беше крал от хазната, беше подкупвал и заплашвал служители и даймио, за да му се заклеват във вярност, и беше узурпирал властта от шогуна. Честните хора в режима не харесваха връщането на това положение. Още по-малко им харесваше фактът, че настоящата борба между Сано и Янагисава не беше просто още един епизод от дълго продължаващата семейна вражда. Янагисава беше по-опасен от всякога. Беше демонстрирал готовността си да пролива кръв, за да спечели власт. Ако бъдеше провокиран, можеше да започне война, която Япония нямаше да преживее.

Огами беше твърде наплашен, за да говори открито срещу Янагисава. Другите старейшини подминаха думите му, все едно че не ги чуха. Шогунът се намръщи, раздразнен от това, че разговорът отново започна да минава над главата му.

— Е, надявам се, че ти си, ъъъ, си си научил урока, Сано сан — шогунът махна с ръка. — Свободен си. О, и затвори вратата, преди да си отидеш. Студено ми е.

— Да, Ваше Превъзходителство — Сано нямаше право да възрази; шогунът можеше да се отнася с него така, както той избере. Самураят трябва да служи на своя господар без оплаквания и възражения, без оглед на поведението му или на недостатъците в характера му. Това беше Законът на война. Но издръжливостта на Сано беше обтегната до краен предел. Той се обърна, за да се махне, преди да направи нещо, за което щеше да съжалява.

— Почакай — каза Янагисава, наслаждавайки се на унижението му, с желание да го удължи още малко. След това се обърна и попита групата: — Имаме ли някакви други задачи за Сано сан?

— Чух, че имало серия кражби от магазини в търговския квартал Нихонбаши — Йоритомо се усмихна злобно на Сано. — Може би трябва да ги разследва?

— Това е добра идея — каза шогунът.

Негодувание заля Сано. Трябваше ли да падне и до преследване на някакви дребни крадци!

— Добре — каза той. — Ще разследвам кражбите в магазините — дългът си е дълг и изправянето на дребни престъпници пред правосъдието беше част от неговия личен код на честта, макар и в по-малък мащаб. — А после ще се заема с истинските престъпници — той хвърли враждебен поглед към Янагисава и Йоритомо.

Те планираха не друго, а да заграбят цялата страна, и не възнамеряваха да се задоволят с нищо по-малко. Във вените на Йоритомо течеше кръвта на Токугава, което го правеше приемлив за наследник на властта, когато шогунът умре. Беше много надолу в списъка на приемниците, но Янагисава беше твърдо решен един ден да направи сина си новият шогун. Той и възнамеряваше да управлява Япония чрез него, докато поне единият от тях е жив.

В това нямаше нищо ново. Но шансовете за успех ​на Янагисава нарастваха с всеки изминал ден. Шогунът остаряваше и ставаше все по-немощен. Някой трябваше да спре Янагисава, и то съвсем скоро.

Той присви очи срещу Сано, после пусна една бавна, тънка дразнеща усмивка. — Не си в позиция, от която да отправяш заплахи. Не и докато семейството ти все още се намира на тази земя.

Това беше заплахата, която сдържаше Сано — вредата, която врагът му можеше да нанесе на обичните му деца и съпруга. Нямаше място, където да се скрият от Янагисава. Ръката му беше прекалено дълга, шпионите му бяха навсякъде. Сано започваше да се страхува, че никога няма да се възстанови от удара, който Янагисава му беше нанесъл, и че му остава единствено да пада още по-ниско и по-ниско. Но той устоя на пораженчеството, което се опитваше да се промъкне изпод кожата му. Трябваше да възстанови статута и честта си, трябваше да удовлетвори и изгарящата си потребност да отмъсти на Янагисава.

Но как? И кога? На четиридесет и пет годишна възраст, той се боеше, че времето няма да му стигне.

В залата влезе един от дворцовите стражи.

— Моля да ме извините, Ваше Превъзходителство, но дойде вестоносец с новини, които не могат да чакат.

— Доведи го — каза шогунът, усмихвайки се с детинска наслада на изненадата.

Сано се позамота на верандата. Макар че повечето от държавните дела вече не бяха негова работа, той беше любопитен какви са новините.

Стражът въведе вестоносеца. Беше момче на около дванадесет години, облечено в избеляло, вехто палто. Трепереше и дишаше тежко. По ръбовете на шалварите му беше полепнал сняг. Падна на колене пред подиума и се поклони. Лицето му беше зачервено, очите — изпъкнали, като кръгли, тъмни езера от страх.

— Говори — изкомандва шогунът.

Вестоносецът преглътна, после проговори с тъничък, треперещ гласец:

— Почитаемият Кира Йошинака беше убит!

Сано застина на място от шокиращата вест. През групата се разнесе ужасен шепот. Шогунът зяпна и задиша тежко.

— Моят церемониалмайстор? Ааах, какъв удар е това за мен!

Длъжността на церемониалмайстора беше много важна. Дворът имаше сложни ритуали за пиршества, аудиенции при шогуна, религиозни чествания и безброй други случаи. Това правеше Кира незаменим. Той надзираваше всички детайли при изпълнението на ритуалите. Подготвяше участниците и репетираше с тях. Беше единственият човек, който знаеше всяко най-дребно, тайно правило на етикета.

— Откъде научи, че Кира е убит? — обърна се Янагисава към вестоносеца.

— Кога стана това? — каза Като.

— Къде? — добави Ихара.

Вестоносецът се опитваше да се съвземе.

— Снощи. В имението на Кира сан. Аз съм кухненски прислужник там — от гърлото му се надигна хлипане. — Аз видях!

Отношенията на Сано с Кира бяха строго професионални и затова той не почувства никаква скръб за смъртта му, но без убития замъкът Едо можеше да потъне в хаос. А Кира беше важна личност не само заради задълженията, които беше изпълнявал в продължение на четиридесетина години. Той беше хатамото — наследствен васал на Токугава — от изключително високопоставена фамилия. И имаше далечна родствена връзка с клана Токугава. Убийството му без съмнение щеше да предизвика сензация.

— Как се случи това? — уплашено попита шогунът.

По бузите на вестоносеца рукнаха сълзи.

— Главата му беше отрязана.

Надигнаха се ужасени възклицания.

— Кой го направи? — Янагисава изглеждаше персонално засегнат. Кира беше един от неговите стари приятели.

— Банда самураи — каза вестоносецът. — Те нахлуха в имението на Кира сан.

Нова вълна от ужас се разля през Сано и групата. Това беше престъпление с изумително насилие, дори за град, в който насилствената смърт беше нещо обичайно.

— Кои бяха те? — попита Янагисава. — Защо са направили подобно нещо?

— Не знам — засрамено каза вестоносецът. — Бях прекалено уплашен, за да гледам, докато всичко се случваше. Скрих се и излязох чак когато всичко свърши и те си бяха отишли.

Сърцето на Сано задумка, докато надеждата се надигаше в него. Той погледна към шогуна.

Владетелят беше олицетворение на злочестината, скръбта и объркването. Сано виждаше как желанието му да предприеме решителни действия се бори със склонността му да оставя другите да се оправят с проблемите вместо него. Шогунът срещна погледа му с облекчение. Той посочи към него.

— Ти ще разследваш убийството на Кира — поради шока на момента беше забравил, че е ядосан на Сано; спомни си само, че той е специалистът по разрешаване на престъпления. — Ти ще заловиш престъпниците и, ъъъ, ще стигнеш до дъното на всичко това.

От въодушевление Сано забрави, че замръзва от студ. Той виждаше в казуса за убийството шанс да отвоюва позициите, които бе загубил. Знаеше, че сламката, за която се хваща, е съвсем тъничка, но беше по-добре от нищо.

— С удоволствие, Ваше Превъзходителство.

Лицата на Янагисава и Йоритомо издаваха смут.

— Да не бързаме толкова — каза Янагисава. Зловидеше им се дори и тази тънка сламчица. — Ваше Превъзходителство, ние вече установихме, че Сано сан не става, за каквато и работа, която е по-сложна от ловене на дребни крадци. Трябва да назначите някой друг да разследва убийството на Кира.

— Имаш предвид себе си ли? — на лицето на шогуна се изписа най-наивното му изражение, говорещо за желание да му угоди.

Янагисава хвърли на Сано бърза, гадна усмивка, сякаш беше отмъкнал купа с ориз от умиращ от глад просяк и беше доволен от стореното.

— Ами да, ако Ваше Превъзходителство няма нищо против.

Изражението на шогуна изведнъж се промени и той недоволно се намуси.

— Не, имам против!

Понякога той се дразнеше от контрола, който Янагисава и Йоритомо упражняваха върху него. Те го гледаха ужасени от това, че той се разбунтува. Дори издърпа ръката си от хватката на Йоритомо.

— Искам Сано сан да разследва! — той хвърли застрашителен поглед над цялата група. — Има ли някой друг още някакви възражения?

Като и Ихара гледаха в пода, припомняйки си, че шогунът има власт над живота и смъртта им и че е по-добре да не го ядосват. Огами отправи прикрита усмивка към Сано.

— Какво чакаш, Сано сан? Върви! — каза шогунът.

— Да, Ваше Превъзходителство — Сано се омете бързо, преди шогунът да си промени мнението.