Лора Джо Роуланд
Айджин (16)

13. глава

Хирата последва Чикара до една стая в казармите, където васалите на клана Хосокава практикуваха бойни изкуства. На специални стойки висяха окачени дървени мечове и копия. Голият дъсчен под беше обезобразен от одрасквания, резки и дупки. На стените бяха монтирани полирани стоманени огледала. Чикара стоеше в центъра на стаята, кръстосал ръце, на безопасна дистанция от Хирата.

— Чувал съм за вас — каза Чикара. Гласът му беше несигурен, но войнствен. — Вие сте прочут боец. Е, не ме плашите.

— Това е добре — каза Хирата, — защото аз не съм тук, за да те нараня.

Чикара го изгледа подозрително. Той посегна за меча, който обикновено носеше на кръста си, но ръцете му хванаха само празен въздух. Погледна към оръжията на стойките, съзнавайки, че те са дървени, а остриетата на Хирата са стоманени, и отхвърли идеята за борба.

— Добър избор — каза Хирата. — По-мъдър си от мнозина мъже, които са два пъти по-възрастни от теб.

Чикара се взря в Хирата, чудейки се дали не му се подиграва. Хирата му отвърна с напълно сериозен поглед.

— Какво искате от мен? — попита Чикара.

— Искам да ми разкажеш за вендетата.

— Какво за нея? — предпазливо попита Чикара.

— Защо чакахте толкова дълго, за да се заемете с Кира? — това не беше маловажен въпрос и Хирата искаше да го изясни, за да може да възстанови цялата истина. Двадесет и два месеца бяха много дълго време. Възможно беше да са се случили много неща, докато четиридесет и седемте ронини са се гневили и канили да отмъстят за смъртта на господаря си. Може би беше станало нещо друго, което би могло да повлияе на решението на Висшия съд — и на съдбата на Сано и Хирата.

Чикара наклони глава.

— Не е ли очевидно защо изчакването беше добра идея?

— Предлагам да ми кажеш, а аз ще реша дали е така — каза Хирата.

Чикара се поколеба за миг, в който в него се бореха нежеланието му да се подчини и страховете му от последствията, ако не се подчини.

— Добре.

Май 1701 година

След изземането на имението на Асано в Едо Оиши събра останалите хора на господаря в малката бедняшка къща, която беше наел, и им каза:

— Нека да направим план за нашето отмъщение.

— Защо ни е нужен план? — Чикара беше луда глава и винаги прибързваше и действаше необмислено, за разлика от благоразумния си, пресметлив баща. — Защо просто не убием Кира веднага?

Другите мъже пламенно подкрепиха Чикара. Но не и Оиши.

— Защото Кира ни очаква — каза им той. — Оградил се е с телохранители. Трябва да приспим бдителността му, за да си помисли, че няма да дойдем.

— А междувременно нищо ли няма да правим? — обезсърчено каза Чикара.

— Съвсем не. Имаме да свършим много важна работа.

Чикара почувства как духът на групата се повдига. Баща му им даваше мисия, цел — нещо, което те бяха загубили, когато се превърнаха в ронини.

— Каква работа?

— Аз ще се опитам да уредя възстановяването на клана Асано — каза Оиши. — Не очаквам да успея, но го дължа на нашия господар. Останалите ще имате задача да убедите Кира, че отмъщението е последното нещо, което имаме наум. Можете да се престорите, че сте се примирили със загубата на самурайския си статут и да отидете да работите като едни добри и малки обикновени хорица. Или пък може да се преструвате, че сте станали пълни негодници и безделници. Погрижете се да ви видят колкото се може повече хора. Слухът за това трябва да стигне до Кира.

— Аз ще бъда безделник — каза един от групата. — Това е по-лесно, отколкото да работиш.

Избухна смях.

— Помнете, че това е просто представление — предупреди ги Оиши. — Трябва да останете силни и да бъдете нащрек. Кира е предпазливо копеле. Дори и след като си помисли, че е в безопасност, той ще задържи войниците край себе си. Ще се наложи да се сражаваме. Трябва да сте готови.

— Ще ни трябва също и някой, който да шпионира Кира и да открие най-доброто място и време за атака — Оиши избра трима от най-умните си другари. — Изучете привичките му. Намерете си информатори. Ако той ни шпионира, трябва да го знаем. И ще е по-добре да се разделим, за да не се досети, че заговорничим срещу него — той раздели хората на три групи, които трябваше да се настанят в Осака, Камакура и Миако.

— Как ще поддържаме връзка? — попита единият от шпионите.

— Чикара и аз ще останем в Едо — каза Оиши. — Ще ми изпращате съобщения тук, освен ако не ви дам други инструкции. Всички ще ме уведомите къде можете да бъдете намерени. Аз ще ви уведомя, когато настане моментът за действие — той се изправи. — Разбрахме ли се?

Мъжете станаха и в един глас казаха „Да“. Чикара почувства как духът им, включително и неговият, се изпълни с чувството за съдбовност.

— Тогава, сбогом — каза Оиши, — до новата ни среща.

Времето минаваше. Кампанията му по възстановяването на династията Асано се провали. Шпионите му докладваха, че Кира все още е нащрек за сигурността си. ронините_ на Асано бяха разпръснати из Япония. Една нощ през пролетта в първата година след смъртта на владетеля Асано, докато Чикара и родителите му седяха до печката, а по-малката му сестричка спеше в ъгъла, на вратата се почука. Оиши отвори и въведе вътре Кинемон, единия от шпионите._

— Дойдох да те предупредя — каза той. — Кира е подозрителен. Прави разследвания за теб. Мисли, че готвиш нещо. Чух, че планира да те уличи в някакво инсценирано престъпление, за да те заточат на остров Садо.

Ужас изпълни Чикара.

— Какво ще правим?

— Аз ще успокоя подозренията на Кира — Оиши се изправи, спокоен и решителен. — Ще напусна Едо. Тази нощ.

Майката на Чикара го погледна стреснато, с отчаяние и мъка.

— Моля те, не ме оставяй — промълви тя.

— Най-скъпа моя — нежно каза Оиши. — Ти знаеше, че този ден ще дойде.

Тя беше единственият човек извън групата на ронините, който знаеше за плана.

— Но не толкова скоро — очите й плувнаха в сълзи.

— Ти знаеш какво трябва да направя — каза Оиши.

— Знаеш, че то е против закона. За да спася теб и децата от ужаса да споделите моето наказание, трябва да скъсам връзките си с вас — той говореше с болка и неохота. — Ще получа развод.

Укихаши заплака, но не възрази. Тя разбираше задълженията на съпруга си.

Оиши се обърна към Чикара.

— Ти можеш да дойдеш с мен или да останеш и да се грижиш за майка си и сестрите си.

Чикара разбра, че е изправен пред най-голямото решение в своя живот. Майка му се разрида. И двамата знаеха какъв е дългът му.

— Ще дойда с теб, татко — изрече той без никакво колебание.

— Няма да будим момичетата — каза Оиши, докато двамата с Чикара опаковаха вещите си.

— Какво да им кажа? — попита Укихаши.

Оиши хвана ръцете й и я погледна в очите.

— Хората ще говорят ужасни неща за мен. И може би ще бъдат прави. Но аз се заклевам, че каквото и да правя, винаги ще обичам теб и момичетата. Ето това им кажи. Помни го.

— Ще го помня — прошепна Укихаши. Тя прегърна първо него, после и Чикара, за последен път.

Оиши и Чикара отпътуваха за Миако. През това лято, в една чайна на име Ичирики, те тайно се срещнаха с деветнадесетте ронини, които Оиши беше изпратил тук. Мъжете бяха станали работници, търговци или монаси. Никой не носеше одеждите и украшенията на бившата си класа. Оиши и Чикара бяха оставили мечовете си в квартирата си; шапки покриваха теметата им, по които бе започнала да изниква четина^[1]. След като размениха поздрави и вдигнаха тостове, Оиши каза:

— Кълна се в гробовете на моите предци да въздам правосъдие и възмездие на Кира за господаря Асано.

Юмруците на Чикара и всички останали се вдигнаха като един във въздуха. Те тържествено повториха клетвата. Настана тишина, предвещаваща наближаването на съдбовния момент.

— Защо дойде тук, Оиши? — попита единият от мъжете. — Мислех, че ще останеш в Едо, докато дойде време да извършим нашето дело — когато Оиши обясни, мъжът му каза: — Кира има шпиони и тук, в Миако. Постоянно ни наблюдават. Няма как да не разберат, че си тук.

— Ще им дам нещо, за което да докладват.

От следващия ден Оиши започна да посещава чайните и да се преструва, че пие прекалено много. Стана шумен и противен, предизвикваше побоища. Взе си любовница, едно младо момиче на име Окару, което беше твърде глупаво, за да разбере, че е част от театъра, който той разиграваше. Един ден се заля с вино и после „припадна“ на улицата, в престорено пиянско полусъзнание.

Чикара чакаше отстрани, наблюдавайки как хората се подиграват на баща му. Един мъж спря и го погледна.

— Оиши сан? Ти ли си това? Защо лежиш в калта? Какво се е случило? — той отскочи с отвращение. — Значи слуховете са верни. Ти си станал негодяй! — каза той и обяви на всеослушание: — Това е Оиши Кураносуке, бивш васал на владетеля Асано. Той няма кураж да отмъсти за смъртта на своя господар. Невярно псе! — той прегази Оиши и се изплю в лицето му. — Ти си недостоен за името самурай.

Оиши даде знак на Чикара да остане настрани, макар че тълпата се присъедини към подигравките, ритниците и плюенето. Планът му да опозори сам себе си работеше. През зимата, след напускането на Едо, двамата с Чикара бяха разбрали от шпионите си там, че Кира се е успокоил и мисли, че вече няма защо да се страхува от ронините_ на Асано._

Имението му вече не се охраняваше така строго, като някаква крепост. Беше време. Оиши се свърза с ронините_, които се бяха пръснали по другите градове. Четиридесет и седем души, включително той и Чикара, бяха останали лоялни._

Те се върнаха в Едо, един по един, анонимно и незабележимо, без да привличат подозрение, и се събраха в един евтин хан.

— Разбрах, че Кира дава банкет в дома си утре — каза Кинемон. — Той и хората му със сигурност ще пият много, така че ще са лесна мишена.

— Ще атакуваме утре късно през нощта — реши Оиши.

Кинемон разви голям свитък хартия върху масата.

— Това е планът на къщата.

— Как се снабди с него?

— Женен съм за дъщерята на човека, който е строил имението на Кира. Откраднах плановете от кабинета му.

Като разглеждаше плана, Оиши откри тайния изход в спалнята на Кира. Четиридесет и седемте ронини провериха екипировката, която бяха донесли, и се концентрираха върху стратегията си. Оиши огледа всички край масата.

— Можете да се оттеглите, ако желаете — каза им той.

Чикара и другите бяха трогнати до сълзи. Те разбираха, че той им дава шанс да спасят живота си, и ако се възползваха от него, нямаше да ги презре. Ето колко много ги обичаше! Неговото благородство укрепи тяхната лоялност към него и към техния мъртъв господар.

— Няма да се оттеглим — каза Чикара. — Кълна се в гробовете на моите предци, че ще въздам правосъдие и възмездие на Кира за владетеля Асано — другите мъже повториха клетвата след него.

Суровото изражение на Оиши не можеше да скрие признателността в очите му.

— Утре през нощта ще посрещнем нашата съдба.

 

 

— Значи чакахте почти две години само за да отслабне бдителността на Кира — каза Хирата, когато Чикара свърши разказа си. — Само за това ли беше всичко?

— За това — каза Чикара.

Хирата повдигна въпрос, който не се изясняваше от историята на Чикара.

— След като Кира беше мъртъв, защо чакахте указания?

— Защото баща ми ни каза, че трябва да чакаме.

Хирата поклати глава. Чикара се намръщи обидено.

— Лъжец ли ме наричате?

— Криеш нещо. Усещам го.

— Как така — Чикара отстъпи от Хирата, подозрителен и уплашен. — Някаква магия ли ми правите?

Хирата се беше научил да разчита нечестността и измамата в енергийната човешка аура. Когато някой лъжеше, тя вибрираше с по-голяма и променлива честота, както аурата на Чикара в момента. Но не се впусна в подобни обяснения.

— Не се нуждая от магия. Погледни се — каза той и посочи към отражението на Чикара в огледалото на стената в залата за бойни практики, където стояха. — Очите ти са отворени прекалено широко. Това е подправена невинност. И ако стиснеш още малко кръстосаните си ръце пред гърдите си в желанието си да скриеш истината, ребрата ти ще се спукат.

Сразен от собствената си прозрачност, Чикара обезсърчено свали ръцете си надолу и отпусна лице.

— Чакахме, защото искахме да заблудим Кира. Чакахме указания, защото баща ми ни каза. Това е моята история. Ще се придържам към нея, дори да ме подложите на изтезания.

Никой не би могъл да издържи на мъченията, които Хирата можеше да приложи. Но Сано беше против изтезанията, защото те често водеха до фалшиви признания, и Хирата общо взето беше съгласен с него. Освен това чувстваше дълбок респект към Чикара. Младежът бе отишъл там, където малцина по-възрастни от него имаха куража да отидат. Хирата търсеше по-благ начин да накара момчето да говори.

— Аз се възхищавам от вас, хора. Вие последвахте Бушидо в неговите най-крайни измерения — Хирата не просто търсеше начин да спечели доверието на Чикара; той искрено се възхищаваше на четиридесет и седемте ронини.

Гърдите на Чикара се издуха от гордост.

— Да, направихме го.

— Повечето самураи никога няма и да узнаят какво представлява това.

— Не, няма.

Хирата го знаеше. Веднъж той бе поел острие, предназначено за Сано, и получи рана, която замалко не го уби и щеше да го остави сакат за цял живот, ако не беше неговото обучение по мистични бойни изкуства. Но атаката се бе случила толкова внезапно, че той нямаше време да мисли, докато четиридесет и седемте ронини бяха разполагали с месеци, за да се преборят с личния риск, който изискваше техния акт. Хирата се улови, че му се иска да спаси четиридесет и седемте ронини, въпреки че трябваше да запази безпристрастност заради разследването и дълга си към закона.

— Мисля, че ще е жалко да бъдете осъдени на смърт — каза Хирата. — Светът се нуждае от добри самураи като вас.

Чикара се усмихна на комплимента, но се овладя и веднага си възвърна имитацията на суровото изражение на баща си.

— Направих това, което трябваше да направя. Не се страхувам да умра.

Може би той не разбираше безвъзвратността на смъртта. Хирата си припомни своята собствена младост, когато се чувстваше непобедим. Той не беше проумял истински, че е смъртен, докато не го раниха. И се съмняваше, че някой човек може да си представи агонията на ритуалното самоубийство, преди сам да го извърши.

— Но може би не трябва да умирате — каза Хирата.

Чикара се намръщи.

— Опитвате се да ме подведете. Ще ми обещаете да ми помогнете и аз ще ви кажа разни неща, а после ще нарушите обещанието си. Е, не съм толкова тъп.

— Какви неща? — попита Хирата.

Чикара погледна сконфузено, защото направо си беше признал, че има нещо, което крие. После се намръщи още по-силно.

— Причината да водим този разговор е, че правителството не може да реши дали сте герои или престъпници — каза му Хирата. — Шогунът сформира Висш съд, за да реши този въпрос. Като герои — оставате живи. Като престъпници — умирате.

Хирата имаше още един, личен мотив — фактът, че съдбата на неговия господар, и следователно и неговата собствена, зависеше от присъдата. Той трябваше да намери доказателство, което да доведе до такава присъда, която да се хареса на шогуна, на политическите фракции и на обществото. Ако се провалеше, Сано щеше да бъде заточен надалече и той трябваше да отиде с него. И тъй като Хирата нямаше да може да вземе жена си и децата си, защото Сано щеше да остави своите в Едо, той също щеше да се раздели със семейството си.

— Затова, ако знаеш нещо, което може да убеди съдиите, че сте герои — продължи Хирата, — в твой най-голям интерес е да ми го кажеш.

— Вече ви казах — отговори твърдоглаво Чикара. — Ние отмъстихме за смъртта на нашия господар. Това е Бушидо.

— Това не е достатъчно, за да накара съда да оправ​дае вашата банда.

— Ние не молим да бъдем оправдани.

Хирата отново смени тактиката.

— Ти и другите ронини сигурно сте много близки приятели.

— Да. Ние сме като братя — Чикара говореше с гордост, типична за всеки младеж, който се е сражавал рамо до рамо със своите другари.

— В такъв случай не би ли ги спасил, ако можеш?

— Те не искат да бъдат спасявани. Те са готови да умрат, също като мен.

— Но ти си различен от твоите приятели — каза Хирата. — Ти имаш задължение и към някой друг, освен към владетеля Асано.

Объркан, Чикара сбърчи чело.

— Към Оиши, твоя баща — каза Хирата. — Твоят най-висш дълг е да го пазиш. Ако той бъде осъден на смърт, защото ти си си държал устата затворена, тогава ще се окаже, че си лош син.

Чикара го изгледа гневно и направи стъпка към него. После явно си спомни, че атаката срещу най-добрия боец в Едо не е особено умна идея и спря.

— Аз почитам моя баща. Аз съм добър син — всеки, който ни познава, ще го потвърди.

— Ако си добър син, докажи го — предизвика го Хирата. — Кажи ми какво криеш? Спаси живота му, ако можеш.

Чикара премести тежестта на тялото си от единия върху другия крак. Завъртя глава от една на друга страна, търсейки насока, изход или и двете. Погледът му спря върху огледалото, пред което стояха двамата с Хирата. Отразен в полираната стомана, Чикара изглеждаше млад и самотен, и малък без своя баща и без приятелите си, но очите му срещнаха храбро погледа на Хирата.

— Казах ви цялата истина — каза той. — Приключих с говоренето.

Той се обърна и закрачи из стаята. Плещите му бяха изтеглени назад, сякаш окачваше някой да го прободе между тях. Хирата бе оставен да се чуди защо юношата толкова упорито избягва някои конкретни отговори. Дали защото ако проговореше, щеше да направи нещата още по-лоши за четиридесет и седемте ронини! Те вече бяха с единия крак в гроба. Докато правителството се колебаеше по отношение на тях, те имаха шанса да живеят. Едно-едничко неблагоприятно доказателство — от Чикара или друг свидетел — можеше да тласне Висшия съд към осъждането им на смърт.

И какво щеше да се случи със Сано и с Хирата в резултат на това?