Лора Джо Роуланд
Айджин (21)

18. глава

Зората беше сивкава и мразовита, небето приличаше на чаршаф от стомана, разпънат между земята и слънцето. Замръзнали преспи сняг ограждаха двора, където Сано, Масахиро и Хирата практикуваха бойни изкуства. Въпреки че носеха тънки бели памучни кимона и панталони, те не забелязваха студа. Бяха се загрели от упражненията, докато тренираха битка „двама срещу един“. Дървените остриета тракаха. Сано трябваше да се възхити на храбрите усилия на сина си. Докато двамата с Хирата неотклонно притискаха Масахиро към стената, той ги накара да се поизпотят, за да парират и избягват неговите удари. Сано се задъха. Скоро щеше да е твърде стар, за да е в крак със сина си.

— Правиш нещо, заради което може да те убият в истинска битка с повече от един нападател — каза Хирата на Масахиро.

— Какво? — Масахиро пуфтеше и сумтеше, докато се сражаваше.

— Когато удряш или се защитаваш от единия от нас, отклоняваш вниманието си от другия — обясни му Хирата. — Трябва да оставаш нащрек за всички противници едновременно и да ги усещаш.

Масахиро се хвърли срещу Хирата и получи лек удар по рамото от Сано.

— Как?

— Практикува ли дишането и медитативните техники, на които те научих?

— Ами…

— Знам, мислиш, че са отегчителни — каза Хирата.

— И аз мислех така в началото. Но те са от съществено значение за тренирането на ума ти, който е твоето най-важно оръжие.

Докато се навеждаше, за да избегне яростните удари на Масахиро, Сано си помисли, че едно от малкото предимства на понижението му беше, че живеят под един покрив с Хирата, винаги на разположение, за да се упражнява с Масахиро. Макар че момчето имаше личен наставник по бойни изкуства, Хирата можеше да му предаде много ценни уроци. Сано беше благодарен и все пак и малко тъжен, когато осъзна, че не може сам да научи Масахиро на всичко, което му е нужно да знае. Но беше неизбежно синът му да порасне и други хора, освен родителите му, да формират неговия свят. И Сано се боеше, че това ще се случи по-скоро, отколкото си бе мислил, прекалено скоро.

— Добре, ще практикувам дишане и медитация — каза Масахиро, — но междувременно какво трябва да направя, ако бъда нападнат от няколко души?

— Експертите казват… — Хирата парира грациозно удара му, — че трябва да бягаш!

Битката премина в смях и приключи. Сано наблюдаваше как Масахиро припка към къщата. Помисли си за Оиши, който бе въвел Чикара в опасната вендета. Помисли и за Янагисава, който беше моделирал Йоритомо по свой образ и подобие. Сано се надяваше, че ще може да се погрижи по-добре за Масахиро, отколкото Оиши и Янагисава за своите синове.

— Какъв е планът за днес? — попита Хирата, докато двамата със Сано влизаха в къщата.

— Преди да пристъпим към него, има нещо, за което трябва да те помоля — каза Сано. — Ако се наложи да напусна Едо, обещай ми, че ще се погрижиш за Масахиро, Акико и Рейко.

— Няма да се стигне дотам — ужасено възрази Хирата.

— Ако се стигне, ще ми е нужно ти да ги закриляш, докато ме няма.

На Сано му беше извънредно неприятно да си мисли, че няма да успее да доведе аферата с четиридесет и седемте ронини до добър изход, но се чувстваше така, сякаш се опитва да кара колесница, теглена от подплашени коне, носещи се към ръба на пропаст. Трябваше да се подготви за най-лошото.

— Ако ти заминеш, аз ще замина с теб.

— Не. Ти ще останеш. Обещай — той наблегна: — Това е заповед.

— Добре — каза Хирата.

Сано разбираше, че чувствата на Хирата се борят между облекчението, че ще може да остане със своето собствено семейство, и страха да не се стигне дотам, че да трябва да изпълнява обещанието си. И двамата бяха съвсем наясно, че връзката им на господар и васал щеше да продължи да съществува въпреки раздялата, но при все това можеше повече никога да не се видят.

— Днес ще разследвам нападението на владетеля Асано срещу Кира — каза Сано, доволен да се върне към непосредствените задачи. — Трябва да получа по-ясна представа за нея от тази, която получих за другите събития, довели до вендетата.

— Как?

— Имало е свидетел.

— Сега си спомних — каза Хирата, вървейки по коридора успоредно със Сано. — Един мъж, казваше се Каджикава Йособей. Пазител в на замъка, нали?

— Да. Надзирател на женските помещения. За разлика от другите хора, които разпитвах досега, той няма личен интерес към случая.

— Още по-добре — безпристрастен свидетел.

— Тъй като двамата замесени в нападението са мъртви и не могат да говорят, ще видя какво ще ми каже Каджикава за инцидента — каза Сано.

— Какво искаш от мен за днес?

Сано помисли за миг, после каза:

— Ние се отнасяме към разследването на това убийство по различен начин от другите, които сме провеждали.

— Защото вече се знае кои са извършителите — съгласи се Хирата.

— Но стратегията ни не доведе до истината за вендетата. Затова нека гледаме на случая като на обикновено разследване на убийство, в което не знаем кой е убил жертвата и защо.

— Добра идея — каза Хирата.

— При това условие — добави Сано — с какво би започнал?

— С жертвата.

— Правилно. Искам да проучиш миналото на Кира.

* * *

Рейко нямаше търпение да се впусне в голямото приключение на деня — да заведе Окару да види Оиши.

Тя гореше от желание да се запознае с прочутия водач на ронините и се надяваше, че ще научи нещичко, което да помогне на Сано в разследването и да спаси семейството й.

Двете с Чийо отидоха в стаята на Окару и я завариха сгушена в леглото и дълбоко заспала. Подносът със закуската, която Рейко й бе изпратила преди час, си стоеше недокоснат до нея.

— Мислех, че ще припира да види Оиши — каза Чийо с глас, изпълнен със сухо неодобрение.

Рейко знаеше, че и тя трябва да се ядоса от леността на Окару, защото това забавяше решителна част от разследването, но момичето изглеждаше сладко като малко дете.

— Уморена е след всичко, което се случи.

— Стоя будна до много късно — каза Чийо. — Чувах я, като си бъбри със слугините. Звучеше така, сякаш си правят забава.

На Рейко й се беше наложило да стане и да им каже да пазят тишина, за да не събудят Сано и децата. Но не го спомена.

— Това беше първата й нощ тук. Няма нищо лошо, че се е позабавлявала малко.

— Ако ти нямаш нищо против, то и аз нямам — каза Чийо. — Но нейната слугиня ме кара да се чувствам неловко. Видях я да се промъква из къщата. Мисля, че отиде някъде.

Рейко също се чувстваше неудобно край Гоза, но не го каза.

— Ще оставим Окару да спи — реши тя и жадна за действие, тръгна по коридора.

Чийо я последва.

— Няма смисъл да посещаваме Оиши без нея. Какво ще правим вместо това?

— Току-що си дадох сметка, че има още един герой в драмата, обграждаща четиридесет и седемте ронини — каза Рейко.

— Кой е той?

— Съпругата на владетеля Асано. Съпругът ми спомена, че Оиши я е настанил в манастир, след като династията Асано е била заличена. Предполагам, че все още е там. Тя може да има някаква информация, която да се окаже полезна.

— Това е добра идея — Чийо се колебаеше. — Но ако не възразяваш, аз мисля да остана тук.

Рейко подозря, че Чийо иска да се увери, че Окару няма да причини някакви проблеми.

— Много добре.

Може би Чийо щеше да опознае момичето и в крайна сметка да го хареса поне малко.

Масахиро пресрещна майка си на вратата.

— Отивам на посещение на господарката Асано. Искаш ли да дойдеш? — каза му тя.

— Искам, но не мога — отговори й Масахиро. — Току-що получих съобщение от шогуна. Трябвам му.

Рейко усети обичайните ледени тръпки, които преминаваха през нея винаги когато шогунът викаше при себе си сина й.

— Ще се справиш ли? — попита тя разтревожено.

— Да, мога да се грижа за себе си.

— Помни какво ти каза татко ти.

— Опитвай се да не привличаш вниманието на шогуна, стой по-назад, знам си го — каза Масахиро. — Не се тревожи, майко.

Всичко, което Рейко можеше да направи, беше да отправи една безмълвна молитва към боговете да го опазят.

— Бъди добро момче — каза му тя на раздяла.

* * *

След като се изкъпа, облече и закуси, Сано отиде в крилото на двореца, което се използваше за правителствените дела. Там приличаше на пчелен кошер, претъпкан с многолюдни канцеларии. Той се промушваше покрай чиновниците, които бързаха по тесните коридори с камари от свитъци в ръце. Макар че режимът беше построен върху кръвта, пролята през гражданските войни^[1], сега той се движеше върху тези цилиндри от дърво и хартия също като каруца на колела. Сано се помота малко наоколо, докато открие бърлогата, заемана от пазителите на замъка.

Пазителите се грижеха за поддръжката на сградите и мебелировката и надзираваха работата на слугите. Те познаваха всяко ъгълче от лабиринта на замъка. Без тях животът в двора щеше да зацикли и да спре. Тяхната канцелария беше натъпкана с бюра и шкафове, стените бяха облепени с графици, карти, схеми и списъци на дежурства. Пазителите пушеха лули, обсъждаха и спореха.

— Къде е Каджикава Йособей? — гръмко каза Сано.

— В северния двор — отговори му някой.

Сано отиде в двора, който беше ограден от казармите на стражите и вътрешните стени на замъка. През портата влизаше волска каруца, натоварена с борови клони. Слугите започнаха да разтоварват клоните на земята. Сякаш една цяла гора бе изсечена, за да се подсигури зеленината, която щеше да украси двореца за новогодишния празник. Каджикава, ниско човече в подплатено с кожи палто, щъкаше надолу-нагоре и издаваше кресливи заповеди.

— Измийте калта от тези клони! — той гонеше четиридесетте, имаше голяма глава, която клюмаше така, сякаш беше прекалено тежка за слабото му тяло.

— Отрежете изсъхналите части!

Слугите се захванаха за работа с градинарски ножици и водни кофи. Сано приближи до Каджикава и се представи.

— Разбрах, че сте били свидетел на нападението на владетеля Асано срещу Кира — каза му той.

Каджикава нервно прочисти гърлото си.

— Така е — чертите му изглеждаха дребни, съпоставени с тялото му, и нежни като на китайска кукла.

— Бих искал да поговорим за това. Можете ли да ми покажете къде се случи?

— Ами добре — Каджикава поведе Сано в двореца и спря в главния коридор. — Ето тук. В Коридора на боровете.

Това беше пасаж, дълъг около сто стъпки и широк двадесет, наречен така заради рисунките на борове върху плъзгащите се врати по протежението му. Сано и Каджикава застанаха в средата на лъснатия кипарисов под и слугите трябваше да заобикалят покрай тях.

Полирани дървени колони поддържаха касетките на високия таван. Отекваха стъпки и гласове. Сано беше вървял през Коридора на боровете много пъти, но сега го виждаше с нови очи, като сцена на престъпление.

— Тук всеки ден има голямо движение — каза той. — И все пак, когато владетелят Асано е нападнал Кира, вие сте били единственият свидетел. Как така?

— Има моменти, в които коридорът е почти пуст — ​каза Каджикава. — Владетелят Асано нападна Кира​ в ​един от тях.

— Можете ли да ми разкажете какво се случи? — ​попита Сано.

Деликатните​ вежди​ на​ Каджикава се вдигнаха​ и съединиха в една линия, а малката му уста се сви.

— Аз вече съм го разказал на служителите, които разследваха инцидента.

Сано усети, че неговата кротост крие по-упорит нрав, отколкото мнозина му приписваха.

— Защо не искате да го кажете и на мен? Дотегнало ви е да говорите за случилото се, или нещо друго не е наред?

— Не — Каджикава отстъпи, с изражението на човек, който често търпи поражение. — Ще ми бъде приятно да ви разкажа.

Април 1701 година

Цяла армия служители се трепеше да забавлява императорските пратеници, които бяха пристигнали от Миако. Каджикава сновеше напред-назад, зает с милиони детайли. Тъкмо беше застанал на четири крака на пода в приемната зала и махаше власинките от него, когато дойде един куриер и му каза:

— Церемониалмайсторът съобщава, че има промяна в разписанието. Представянето на даровете ще се състои час по-рано от първоначално планираното.

Каджикава отговаряше за предаването на даровете на пратениците.

— Сигурен ли си, че Кира е казал точно това?

— Да, но можете да го попитате и сам.

Каджикава се втурна през двореца да търси Кира.

Спря в Коридора на боровете, за да си поеме дъх.

Коридорът беше празен, зловещо тих. После в дъното се появи един мъж, който сякаш се материализира от нищото. Беше владетелят Асано. Той тръгна срещу Каджикава.

— Поздрави! — каза Каджикава. — Виждали ли сте церемониалмайстора?

Владетелят Асано не отговори. Когато приближи, Каджикава видя, че младият даймио е блед и трепери, а лицето му се гърчи от спазми. Празните му очи се взираха през Каджикава. Помежду им се отвори една от вратите на коридора. От нея излезе Кира, елегантен в черната си официална тога, надянал своето обичайно изражение на кисело неодобрение.

— Кира сан, моля ви, бихте ли потвърдили часа на церемонията по поднасянето на даровете? — помоли Каджикава.

Старецът се обърна към Каджикава и понечи да отговори. Изведнъж владетелят Асано се втурна зад Кира. Чертите му се изкривиха от ярост. Той сграбчи дръжката на меча, окачен на кръста му, и рязко го извади от ножницата. Каджикава зяпна, прекалено шокиран, за да мръдне или да продума, докато Асано стисна меча в двете си ръце и се хвърли към Кира.

Кира забеляза чувствата, изписани по лицето на Каджикава, и се обърна, за да види какво ги е причинило. Острието на владетеля Асано се спускаше право върху него. Кира извика и се отдръпна. Мечът на владетеля Асано удари близката колона и се вряза в дървото.

— Какво правиш? — рязко попита Кира.

— А ти какво мислиш? — изкрещя владетелят Асано, докато дърпаше меча, за да освободи острието му. — Или си забравил за оскърблението, което ми нанесе?

— Скъпи приятелю, нямам си и представа за какво говориш — Кира отстъпваше по коридора, вдигнал ръце в самоотбрана.

— О, имаш и още как! — владетелят Асано се спусна подир Кира.

Докато Каджикава наблюдаваше сцената, сложил ръце на устата си, владетелят Асано нанесе нов удар по Кира. Този път острието удари стареца по главата. Кира изрева, политна и падна по гръб.

Каджикава изпищя. Кира се надигна на лакти. По лицето му капеше кръв, той се опита да изпълзи на далече от владетеля Асано, който отново и отново сечеше с меча срещу него и отново и отново пропускаше.

— Знам, че това не е подходящото място или време да те убия, но трябва да те убия, ти, зла, корумпирана стара змия! — изкрещя владетелят Асано.

— Помощ! Помощ! — завика Кира.

Каджикава сграбчи владетеля Асано и успя да го задържи за няколко минути, докато дойдоха стражите на замъка и го повлякоха със себе си. Той рухна в ръцете им и захлипа.

* * *

Сега, почти две години след атаката, Сано стоеше в Коридора на боровете и докосваше разреза в колоната, която владетелят Асано бе ударил, единственото останало доказателство. Той погледна към Каджикава, който бе добавил нова, изненадваща гледна точка към случая на четиридесет и седемте ронини.

— Владетелят Асано наистина ли обвини Кира в корупция? — попита той.

— Да — Каджикава звучеше леко раздразнено, защото честността му се поставя под въпрос. Сано предположи, че той често се чувства подценен. — Чух го със собствените си уши.

— Никога не сте го казали при разследването на нападението — каза Сано.

— Не.

— Защо не?

Главата на Каджикава заклюма нервно.

— Навремето не знаех дали в обвинението на владетеля Асано има някаква истина. Не исках да го споменавам и да се набъркам в неприятности с Кира.

— Значи сте укрили информация.

Сано изгледа малкото човече с упрек, защото тази информация се отнасяше до оскърблението на владетеля Асано от Кира, което пък имаше връзка с мотива​ за нападението и със скритата истина за вендетата.

— Трябваше да го кажа открито — призна Каджикава. — Съжалявам, че не го направих. Но и владетелят Асано също не го направи. Мислех, че той ще се опита да оправдае нападението си, като очерни Кира. Бях много изненадан, че отказа да говори, когато беше попитан за какво е била свадата с Кира.

Сано също се беше изненадал и се чудеше каква обида е тласнала този човек към подобно драстично действие. Всъщност всички се чудеха.

— Реших, че ако владетелят Асано не каже нищо, по-добре ще е и аз да не казвам — каза Каджикава​ превзето като някоя стара мома.

Сано изпита неприязън към Каджикава заради страхливостта, която искаше да прокара за дискретност. Но той даде на Сано нова насока за разследването му.

— Казахте, че „навремето“ не сте знаели дали е имало някаква истина в обвинението в корупция, отправено от владетеля Асано срещу Кира. Това означава ли, че оттогава насам сте променили мнението си?

Каджикава прочисти гърлото си.

— Не обичам да говоря лошо за мъртвите.

— Аз ви давам позволение — каза Сано.

— Това са само слухове за Кира, отпреди много време. Спомних си ги месеци след нападението. Не знам дали са верни.

— Аз ще реша. Говорете.

Каджикава въздъхна, може би уморен вечно да бъде принуждаван, може би облекчен, че може да се разтовари от бремето на тайната.

— На младини Кира имал зет, който бил много богат — владетеля Уесуги, даймио на провинцията Йонезава. Владетелят Уесуги нямал никакви синове. Той посочил сина на Кира за свой наследник. Наскоро след това умрял. Синът на Кира наследил неговата титла и владението му. Слуховете твърдят, че Кира е отровил владетеля Уесуги.

Това беше първото показание, идващо от непряко заинтересуван от казуса свидетел, което подсказваше, че Кира далеч не е бил безупречен. Но макар че Сано се зарадва, той отбеляза един много важен пункт:

— Май нищо не е излязло от тези слухове.

— Никога не бяха доказани. Ако правителството е мислило, че е имало някаква истина в тях, Кира никога нямаше да се издигне толкова високо. Така че можете да разберете защо досега никога не съм ги споменавал.

Сано с нежелание забеляза още слабости в казаното.

— Дори да е вярно, че Кира е отровил зет си, не виждам защо владетелят Асано би трябвало да се засегне от това чак толкова, че да нападне Кира — а така му беше необходимо да докаже, че мотивът за нападението на Асано срещу Кира има някаква връзка с вендетата на четиридесет и седемте ронини.

— Може би има връзка между зетя на Кира и владетеля Асано. Хората от техния ранг често имат кръвни връзки — Каджикава, изглежда, гореше от желание да пробута теорията, че предполагаемото отравяне е било мотивът на нападението.

Все пак Сано виждаше нова линия на разследването — историите на хората, въвлечени в казуса. Тя можеше да го отведе до доказателство, че Кира не е бил невинна жертва и че четиридесет и седемте ронини са направили услуга на света.

Той си каза, че трябва да се придържа твърдо към обективността, независимо от показанията, които още повече го настройваха в полза на оправдаването на Оиши и другарите му. Дори и ако това означаваше да излети от ръба на скалата с колесницата, теглена от побеснелите коне.