Лора Джо Роуланд
Айджин (32)

29. глава

Йоритомо чакаше Сано в коридора, с ръце на хълбоците, с широко разкрачени крака и вирната брадичка.

— Ще се срещнем у дома — каза Сано на Хирата. — Трябва да поговорим.

Той се обърна към Йоритомо. В коридора нямаше никой друг, освен тях двамата.

— Мислиш се за много умен — гласът на Йоритомо трепереше от ярост. — Обзалагам се, че вътре сте ми се присмивали. Е, само почакай до следващия път — той заби пръст в Сано. — Никога повече няма да ми се присмиваш!

Независимо от факта, че Йоритомо упорито действаше, за да го унищожи, Сано изпитваше към младежа съчувствие, което беше примесено с вина. Янагисава беше превърнал Йоритомо в политическа пионка и на неговите плещи лежеше вината за нещастния живот на собствения му син. Но трикът, който Сано му беше изиграл, бе променил Йоритомо и го бе направил по-жесток, обсебен от омраза, вманиачен човек, досущ като баща си.

— Не съм ти се присмивал — каза Сано. Безкрайно му се искаше да си вземе обратно онзи трик, нищо че Йоритомо го бе заслужил, и не само защото сега сам плащаше цената за стореното. Той се кореше за това, че бе убил доброто в младежа, когото някога харесваше и не искаше да нарани. Той също щеше да намрази всеки, който би се отнесъл с Масахиро така, както той беше постъпил с Йоритомо. — И не искам да има следващ път. Не можем ли да сключим примирие?

— След това, което ми причини? Никога!

— Вече ти се извиних — каза Сано. — Липсва ми приятелството, което някога имахме. Не помниш ли как си говорехме и как практикувахме заедно бойни изкуства?

— Да, докато баща ми беше в изгнание — ненавист изпълваше гласа на Йоритомо. — След като се върна, той ми обясни, че ти си се преструвал, че ме харесваш, защото си искал да ме използваш, за да му отмъстиш — Йоритомо подигравателно се изсмя на собствената си наивност. — Баща ми е прав. Ти никога не си бил мой приятел.

— Баща ти не е прав. Той вижда всичко през своята собствена изкривена перспектива. Не се доверявай винаги на неговата преценка. Не бъди като него.

Докато му говореше, Сано се сети, че Масахиро бе наследил много от неговите черти — неговата индивидуалност, желанието да поема опасни рискове, — и може би Йоритомо не беше единственият син, за когото щеше да е по-добре да не имитира баща си.

— Не критикувай баща ми! — Йоритомо беше толкова ядосан, че устата му се запени от слюнки. — Той е единственият човек, когото го е грижа за мен. Ти си този, който не заслужава доверие! Ти ме предаде! И сега се опитваш да ме настроиш срещу баща ми!

— Това би било най-хубавото нещо, което би могло да се случи, за твое добро, а не за мое! Ако продължаваш да следваш примера на баща си, ще попаднеш в сериозна беда.

— Няма да слушам повече нищо подобно! Не ме интересува какво си мислиш ти! — Йоритомо доближи лице до лицето на Сано, размаха юмрук и продължи да говори през стиснати зъби. — Ти си мой враг. Битката между нас няма да спре, докато единият от нас не умре!

* * *

Хирата срещна детективите Маруме и Фукида пред кабинета на Сано.

— Ей, здрасти — каза Маруме. — Толкова отдавна не съм те виждал, че замалко да не те позная.

— Къде се губиш? — попита Фукида.

Хирата не отговори. Той почувства антагонизма и страха им, когато се шмугнаха покрай него. Докато чакаше в студения, сумрачен коридор, той изпитваше боязън от предстоящия си разговор със Сано. Нервите му все още бяха опънати до краен предел от срещата с Тахара, Дегучи и Китано. Можеха ли те наистина да влияят на съдбата чрез магически ритуали? Хирата бе започнал да се съмнява в това, макар че му се искаше да го вярва. Бяха ли те най-съвършените майстори на бойните изкуства в историята, или бяха луди? И какво очакваха да се случи като резултат от хвърления клон?

Сано пристигна. Лицето му беше мрачно; напрежение и неудовлетвореност блестяха в аурата му под пелената на изтощението. Понякога, когато двама души имат обмен, който произвежда силни емоции, всеки предава енергия на другия. Хирата долови в Сано отсянка от злонамерената енергия на Йоритомо.

Каквото и да се бе случило между Сано и Йоритомо, не ще да е било хубаво, помисли си той.

— Влизай — каза Сано, мина покрай Хирата и влезе в кабинета си.

Резкият му тон подсказа на Хирата, че и по време на този обмен няма да се случи нищо добро. Те коленичиха, Сано — зад бюрото си на подиума, а Хирата — срещу него, на пода.

— Идентифицира ли нападателя на магистрата Уеда? — попита Сано.

— Все още не, но намерих следа на местопрестъплението — Хирата му обясни за стрелата. — Проследих дирите на мъжа, но не успях да уловя аурата му.

— Потърси ли свидетели?

Хирата виждаше — Сано знае, че не го е направил.

— Ще потърся утре.

— Няма значение. Аз ти спестих грижите. Няма никакви свидетели — Сано се облегна на лакти върху бюрото си и отправи изучаващ поглед към Хирата. — Какво си правил цял ден?

Хирата дължеше истината на Сано.

— Открих кой ме следи — но той не искаше да разкрива подробности, преди да е имал време сам да ги обмисли добре. Само спомена имената на Тахара, Дегучи и Китано. — Ходих да ги търся.

— Намери ли ги?

На Хирата никак не му се искаше да казва на Сано за тайното общество. Сано не би повярвал на подобни приказки. И въпреки факта, че и той самият също беше скептичен, Хирата чувстваше странно покровителствено отношение спрямо тримата.

— Не — каза той. Технически, това си беше истината. Те го бяха намерили. — Но докато се усетя, денят свърши — разочарованието в очите на Сано нарани Хирата повече, отколкото би го наранил гневът. — Съжалявам.

— Аз съжалявам, че имаш този проблем. Знам, че е сериозно, и се опитвам да проявявам търпение, но… — Сано издиша шумно. — Това не е най-подходящото време да се отклоняваш по лични дела. Ако не мога да разчитам на теб, кажи ми. Мога да наредя на Маруме и Фукида да поемат твоите задължения.

Това щеше да им се хареса, помисли си Хирата.

— Това няма да се наложи — каза той, макар че оцени високо предложението на Сано. Повечето господари очакваха безгранична всеотдайност в службата, без изключения и извинения; но Сано не беше от този тип господари. Той никога не забравяше, че Хирата му беше спасил живота на много висока цена, и винаги бе готов да плаща дълга си. Това вдъхваше на Хирата неохота да се възползва от щедростта на Сано. — Няма да се отклонявам повече.

— Добре — Сано изглеждаше доволен, че ситуацията се е изяснила и че проблемът е уреден. — Защото имам нова задача за теб — той извади свитъка хартия от пояса си. — Това са заподозрените за атаката над магистрата Уеда — той му обясни как Рейко ги е идентифицирала по татуировките, за които й е казал баща й, като е преровила архива на Съда. — Открий ги.

— Това ще е първото, с което ще започна сутринта.

Докато вървеше по пасажа към тяхното жилище, той се закле да изкупи пренебрегването на дълга си. Нямаше да допусне тайното общество да вземе връх над неговата лоялност към Сано.

* * *

По взаимно съгласие Сано и Рейко не говореха за магистрата Уеда, четиридесет и седемте ронини или за какъвто и да е друг обезпокоителен проблем, докато вечеряха с Чийо и децата. По-късно, когато си легнаха, Рейко заспа веднага, но Сано остана да лежи буден до нея в сивкавото сияние на отразяващата се по снега лунна светлина. От тревожните мисли тялото му не можеше да се отпусне, въпреки тежкия ден и предишната почти безсънна нощ. Не можеше да си намери удобна поза.

Рейко се размърда.

— Не можеш ли да заспиш?

— Не — Сано се претърколи по гръб.

Рейко се обви около него, топла и сънена.

— За какво мислиш?

— За нападението над баща ти. Може би насочих разследването в погрешна посока.

— Какво имаш предвид? — Рейко вече бе напълно будна.

— Предположих, че съдиите или Янагисава стоят зад атаката, защото те бяха единствените, освен мен, които знаеха какво се случва във Висшия съд. Но може би виновникът е някой, който не знае какви са позициите на съдиите. Но който въпреки всичко има личен интерес от изхода на делото.

Той усети как през Рейко премина тръпка на изненада.

— Да не би да говориш за Оиши? — попита тя.

— За всичките четиридесет и седем ронини.

Рейко застана на лакти, за да го погледне.

— Мислиш, че те стоят зад нападението над баща ми? Но те са заключени.

— Винаги има начин да се измъкнат. А и кой друг би могъл да се интересува толкова много от решението на съда?

Рейко се обърна по гръб.

— Решението ще означава живот или смърт за тях — каза тя, взирайки се в тавана. — Това е много по-сериозно, от каквато и да е политика или принципи, които лежат в интереса на другите хора към това дело.

— Убийството на съдии определено би забавило присъдата.

— С всеки ден, с който тя се забавя, четиридесет и седемте ронини получават още един ден живот.

— Те не биха могли да знаят, че баща ти е водач на фракцията, която иска да ги спаси — каза Сано и веднага добави: — Ето това не трябваше да ти го казвам.

Те потънаха в мълчание за известно време. После Сано го наруши:

— Има и други хора, които имат личен интерес от присъдата. Съпругата на Оиши. И на владетеля Асано.

— Не мога да повярвам, че е една от тях — възрази Рейко. — Те са просто…

— Просто жени? — изкиска се Сано. — Има и други жени, освен теб, които са способни да убиват, а ако не, да изпратят някой друг да го извърши вместо тях — по време на предишни разследвания той неведнъж беше срещал такива.

— Не вярвам, че Укихаши и госпожа Асано са способни на подобно нещо — каза Рейко.

— Ако искаме да се доберем до истината за това, трябва да си държим умовете отворени.

— Прав си. Ще отида да ги видя утре.

— Аз ще разпитам Оиши и хората му — една мисъл внезапно хрумна на Сано. — Има някой, когото забравяме.

— Кой?

Шум от хлипане долетя от коридора. Тяхната гостенка също имаше безсънна нощ.

— Окару? — каза Рейко с тон на пълно неверие.

— Окару също има интерес от случая. И помни, трябва да държим умовете си отворени.

Рейко въздъхна.

— Добре. Ще разговарям и с нея.

Изтощението обори и нея, и Сано. И те заспаха.

* * *

Масахиро лежеше буден в стаята до тях. Той беше чул разговора на родителите си и се разтревожи от частта, която се отнасяше до Окару. Възможно ли бе тя действително да е отговорна за нападението над неговия дядо? Какво трябваше на направи той?