Лора Джо Роуланд
Айджин (27)

24. глава

Сано и Хирата намериха дошина полузаспал в една празна стая. До него лежаха мечът и служебното му джите. Когато Хирата го разтърси, той извика и скочи, а ръцете му задраскаха наоколо за оръжията.

— Всичко е наред, ние сме приятели — каза Хирата, после представи Сано и самия себе си.

Дошинът беше на възраст долу-горе колкото Сано; имаше обветрено, сърдечно лице.

— Помня ви от времето, когато и двамата работехте в полицията. Но не мисля, че вие ме помните.

— Аз те помня — каза Хирата. — Ти си Номура.

— Точно така — поласкан, Номура целият засия.

— Благодаря ти, че си спасил моя тъст — каза Сано.

— За мен е чест — отговори Номура. — Бих искал, ако може, да помогна за залавянето на гадината, която направи това.

— Добре — каза Сано. — Разкажи ни какво се случи.

— Ами аз правех рутинната си обиколка с моите двама помощници. Чухме викове и отидохме да видим какво става. Излязохме на пътя покрай канала и един кон мина в галоп покрай нас. Ездачът му висеше на стремето и се влачеше. Изпратих помощниците си да му помогнат. После видях още два коня на моста и един самурай, който лежеше там мъртъв, със стрела във врата. Реших, че е имало трима мъже, които са яздили заедно и са били нападнати из засада от крадци.

Това беше доста често престъпление в Едо, но крадците обикновено избягваха самурайските квартали заради въоръжените войници там. Сано никога не беше чувал за нападение в административния район.

— Но къде ли беше третият конник? — попита се сам Номура. — Тогава чух викове откъм алеята от другата страна на моста. Изтичах натам. Беше толкова тъмно, че не виждах почти нищо пред себе си. На земята имаше един мъж. Един друг мъж го биеше. Аз извиках: „Стоп! Полиция!“. Този, който нанасяше ударите, избяга. Мъжът на земята стенеше. Помислих, че след малко ще се оправи и сам, затова се впуснах да преследвам другия.

Номура въздъхна със съжаление.

— Иска ми се да не го бях оставял. Не знаех, че това е магистратът Уеда, не знаех и колко лошо е ранен. Когато се върнах, той беше изпаднал в безсъзнание. Издърпах го от алеята и тогава го познах. Помощниците ми бяха хванали избягалия кон. Ездачът беше мъртъв. Внесохме магистрата Уеда в дома му, а те закараха мъртвите в моргата на Едо — Номура засрамено добави: — Нападателят се измъкна. Съжалявам.

— Радвам се, че си бил там — каза Сано. — Ако не беше ти, магистратът Уеда може би нямаше да оцелее.

— Успя ли да видиш хубаво нападателя? — попита Хирата.

— Не. Беше прекалено тъмно.

Сано потисна разочарованието си и яростта си към негодника, който беше пребил така жестоко неговия тъст. Ако се отдадеше на емоциите си, с нищо нямаше да си помогне да залови извършителя.

— Може би аз ще мога да го проследя — каза Хирата. — Първо трябва да видя сцената на местопрестъплението.

— Аз ще ви покажа.

— Ти върви — каза Сано на Хирата. — Ти си по-добре подготвен за откриване на следи на местопрестъплението, отколкото аз. А и аз имам друга линия на разследване, която искам да проверя.

* * *

Зората започваше да просветлява небето, когато Хирата и дошинът стигнаха до моста. Те завариха един уличен чистач да се бъхти с ведро и четка, за да изстърже кръвта от талпите на моста. Снегът и водата, обагрени в червено от кръвта, падаха в канала отдолу.

— Ей! Това е сцена на местопрестъпление — каза Номура. — Спри!

Уличният метач спря, уплашен, че е попаднал в беда.

— Всичко е наред. Продължавай да работиш — каза му Хирата. Не кръвта беше следата, която му трябваше. Той тръгна по пътя, после по моста, а очите му сканираха района. Сетивата му бяха нащрек.

Номура го следваше, пламнал от нетърпение и любопитство.

— Магия ли ще използвате, за да откриете престъпника?

— Търся улики, които може да е оставил. Може би има следа от аурата му — Хирата му обясни какво представляват човешките аури и че той може да ги открива и използва, за да проследява хората.

Те продължиха да крачат заедно в мълчание. След малко Номура не издържа.

— Доловихте ли нещо? — попита той.

— Долавям прекалено много. Толкова много хора са минали оттук. Не мога да кажа коя аура принадлежи на нападателя. Ще ми бъде от помощ, ако намеря нещо, което е оставил Хирата забеляза стрела, лежаща до ведрото на уличния чистач.

— Ей! Днес ли намери това?

— Да, господарю — каза уличният метач. — Беше забита в парапета.

Хирата обви пръсти около пръчката на стрелата. Долови слабата аура на човека, който бе опънал стрелата в лъка и я бе пуснал да излети. Аурата се очерта в мътен червен цвят, изпъстрен с кремъчни искрици. Хирата разчете отчетлива комбинация на слабост, жестокост и мрачно негодувание.

— Какво мислите? — с надежда попита Намура.

— Ще го позная, ако го срещна — каза Хирата. — Покажи ми докъде го проследи.

Те тръгнаха през административния район — Хирата на кон, Номура пеша. Хирата не улавяше аурата в оградените къщи или сред войниците и чиновниците, които се появиха с просветляването на небето. Двамата с дошина навлязоха в търговския квартал Нихонбаши и се сляха с простолюдието, което се стичаше през извиващите се сокаци. Спряха при една пресечка между три улички, на които имаше ковашки дюкяни.

— Ето тук го изпуснах — каза Номура.

Вътре в дюкяните ръмжаха огнища и затопляха въздуха. Пушек се вдигаше на талази. Звънтящи звуци отекваха, докато ковачите изковаваха от горещия червен метал конски подкови, шлемове и пластини за брони. Хирата изключи звуците от полето си и се концентрира.

— Има ли нещо? — попита Номура.

— Не — каза Хирата. — Изчезнал е.

— Може би живее тук някъде.

А също и още толкова много други хора! Хирата се подготви за дълго търсене. Може би нападателят ще пресече пътя му, но в град от един милион души какъв беше шансът това да се случи?

* * *

След като остави Рейко до леглото на баща й, Сано се върна в замъка Едо и отиде направо в залата, в която​ се събираше Висшият съд. Завари тринадесетте съдии вече седнали. Те изглеждаха уморени и мрачни. Празното място на магистрата Уеда се набиваше на очи.

— Защо се връщаш тук толкова скоро? — каза инспектор генерал Накае. — Не е ли малко ранко да имаш някакви новини, които да докладваш?

— Точно щяхме да продължим с обсъждането на сведенията, които ни донесохте вчера — обади се интендантът Огивара от противоположната редица. — Чакаме само нашия председател.

— Закъснява — неодобрително каза владетелят Набешима.

— Наистина имам новини — каза Сано. — Магистратът е бил нападнат по пътя към дома си снощи, двамата му телохранители са убити. Той е жестоко пребит и все още е в безсъзнание — разказването на ​историята разпали още повече гнева на Сано. Той ​почувства едно ново, дълбоко и интуитивно усещане за отъждествяване с четиридесет и седемте ронини. Те бяха отмъстили за своя господар. Сано трябваше да изправи нападателя на магистрата Уеда пред правосъдието. — Затова не е тук.

Гробна тишина последва думите на Сано. Ако съдиите вече знаеха за атаката, добре се преструваха, че не знаят.

— Ужасно съжалявам — каза старият министър Мотоори.

Другите го последваха като ехо.

— Имате ли някаква представа кой е виновен? — попита интендантът Огивара.

— Все още не — каза Сано. — Започнах разследване.

— Може би е било грабеж? — предположи владетелят Набешима.

— Убеден съм, че е било опит за убийство — каза Сано.

— Е, а нима магистратът Уеда има малко врагове? — каза инспектор генерал Накае. — Благодарим за донасянето на новините, но не трябва ли всъщност да се занимавате с разследването им?

— Кое ви кара да мислите, че не правя именно това?

— Сано прокара поглед по съдиите.

Инспектор генерал Накае и владетелят Набешима бяха запазили местата си в редицата на съюзниците на Янагисава, а интендантът Огивара и министър Мотоори седяха с опозицията в редицата на магистрата Уеда, но другите съдии бяха сменили местата си. Сега разделението отразяваше становището им по казуса, вместо политическата ориентация, заключи Сано. Щяха да са по седем от всяка страна, ако и магистратът Уеда беше тук.

Съдиите се намръщиха, като схванаха намека на Сано.

— Обвинявате ни в опит за убийство на магистрата Уеда? — настойчиво попита интендантът Огивара.

— Не и съдиите, които стоят в редицата на магистрата Уеда — Сано обърна остър поглед към страната на инспектор генерала. — Този казус се превърна в битка. Колко далеч можете да стигнете, за да победите?

Извън себе си от гняв, Накае запръска слюнки.

— Мислите, че бихме се опитали да убием колега, с цел да въздействаме на съда по посока осъждане на четиридесет и седемте ронини!

— А направихте ли го? — каза Сано. — Вие и владетелят Набешима не бяхте особено щастливи вчера, когато магистратът Уеда ви изолира от съда.

— Не, не сме! Това е нелепо — каза Накае. — Още повече, аз съм сигурен, че можем да представим алиби. Аз яздих с телохранителите си заедно с магистрата Уеда по част от пътя към къщи. Той беше добре, когато се разделихме. Ние се прибрахме право у дома и аз останах там до тази сутрин.

Приятелите му побързаха да заявят, че те също са си били у дома през цялата нощ.

— Не е било нужно вие да си цапате ръцете — каза Сано. — Имате достатъчно хора, които биха могли да изпълнят нарежданията ви.

Инспектор генерал Накае махна с ръка, отхвърляйки тази възможност.

— Убийството на магистрата Уеда отнема само един глас от моите опоненти. Все още има шестима съдии, които подкрепят оправдаването.

— Магистратът Уеда не беше просто един глас — каза Сано. — Той беше главен съдия. Въведе правилото, че присъдата трябва да бъде единодушна. С премахването му вие бихте могли да промените правилото и да вземете решение с мнозинство. Присъдата ще бъде такава, каквато вие я искате.

— Аргументите ви са обидни — рязко каза владетелят Набешима. — Не сме загрижени за присъдата чак толкова, че да прибегнем до убийство на наш колега.

— Не сте ли? — Сано се вторачи във владетеля Набешима. Той не издържа и пръв отклони поглед.

— Ами ако сте прав да мислите, че някой се е опитал да повлияе на присъдата чрез елиминирането на един от съдиите? — каза инспектор генерал Накае. — Ние не сме единствените заподозрени. И други хора са заинтересувани от резултата.

— Целият град се е разбунил, в случай че не сте чули — каза владетелят Набешима.

— Другите хора не знаят какво се случва в съда и накъде клони всеки отделен съдия — отговори Сано.

— Вашите заседания са поверителни.

— Да, всеки външен човек, който иска да елиминира някой съдия, би поел риска да избере погрешния — мръсен блясък запламтя в очите на инспектор генерал Накае. — Но тук има един човек, който знае всичко, въпреки че е външен.

Усмивката оголи гнилите му зъби срещу Сано.

Другите съдии наблюдаваха с изумление обрата на разговора.

— Обвинявате ме в опит да манипулирам решението на съда чрез нападение над моя тъст? — Сано беше вбесен. Но, разбира се, той носеше известна вина за случилото се с магистрата Уеда. Той го беше номинирал за съда, той го беше вкарал в тази опасна ситуация. Вината предизвика неприятни чувства в Сано. Той обърна гнева към самия себе си срещу съдиите. — Това е абсурдно и оскърбително.

Те го изгледаха в отговор с неодобрение, както опонентите на магистрата Уеда, така и съюзниците му. Сано видя още едно последствие от нападението над магистрата: беше загубил единствения си приятел в съда, на когото можеше да разчита да защити интересите на семейството му.

Той се обърна към Накае:

— Опитвате се да прехвърлите подозрението върху…

Една нова мисъл го спря. Той осъзна, че Накае казваше истината за едно нещо: имаше един външен човек, който беше чул поверителните дискусии на съдиите, който беше отгатнал позицията на магистрата Уеда и който със сигурност искаше да повлияе на присъдата, макар да бе запазил мълчание за собственото си отношение по случая с четиридесет и седемте ронини. Но това не беше Сано.

— Какво стана? — каза инспектор генерал Накае. — Задавихте се със собствените си думи ли?

— Благодаря ви — отговори му Сано.

Сбръчканото му чело се повдигна от изненада.

— За какво?

— Току-що ми дадохте нова насока за моето разследване.