Лора Джо Роуланд
Айджин (18)

15. глава

Сано, Хирата и детективите Маруме и Фукида бяха прекарали цялата сутрин в обиколки от едно имение до друго, за да разпитват четиридесет и седемте ронини. След това препуснаха обратно към замъка Едо. Беше късно следобед, слънцето топлеше въздуха, но не достатъчно, за да стопи снега, който все още покриваше магистралата. Докато Сано им разказваше историята на Оиши, на лицата на другарите му се появиха скептични изражения.

— Какво има? — попита ги той. — Вие нещо различно ли чухте от другите, които разпитвахте?

— Толкова различно, колкото е денят от нощта — каза Маруме. Хирата и Фукида кимнаха.

— Не съм изненадан — десетте ронини, с които Сано бе разговарял, за да чуе тяхната гледна точка за вендетата, му бяха разказали неща, които също се разминаваха с историята на техния водач. — Е, можем да изложим всички изявления и да видим какво ще се получи. Хирата сан? Какво ти каза синът на Оиши?

Хирата резюмира историята на Чикара. Сано объркано поклати глава.

— Оиши твърди, че вендетата е започнала, защото е бил унижен публично. Чикара твърди, че вендетата е била конспирация от самото начало и че лошото държане на Оиши е било хитрост, с която да приспят бдителността на Кира, за да отслаби охраната си. Те явно не са на едно мнение!

— Със сигурност не и по въпроса защо Оиши е напуснал жена си — каза Фукида. — Оиши казва, че Укихаши го е изхвърлила. Чикара разправя, че баща му се е развел с майка му единствено за да я предпази.

— И Оиши твърди, че се е влюбил в любовницата си, докато синът му заявява, че Окару е била само част от цялата постановка — каза Маруме. — Единият от тях лъже.

— Нека сравним техните истории с тези на приятелите им — каза Сано.

Той, Хирата и детективите поред разказаха какво са чули от останалите четиридесет и пет ронини. Накрая Сано си даде сметка, че стигането до истината ще бъде по-трудно дори, отколкото си мислеше в началото.

— Имаме двадесет и един ронини, чиито истории повече или по-малко потвърждават версията на Чикара, но се разминават в детайлите както с него, така и помежду си. От тях единадесет твърдят, че заговорът е започнал още в деня, в който е умрял владетелят Асано. Десет казват, че изобщо не е бил планиран, докато Оиши не се е провалил в опитите си да възстанови династията Асано. Четиринадесет казват, че са разигравали театър, за да заблудят Кира. Девет казват, че това е било идея на Оиши; петима твърдят, че е било тяхна собствена идея.

— Не, това е обратното — каза Хирата. — Девет казват, че е било тяхна идея, а петима — че Оиши го е измислил.

— Прав си — Сано вдигна ръце в безсилие. — Освен това имаме и двадесет и четирима, чиито истории пък са по-близки до тази на Оиши. Те казват, че заговорът не е започнал, докато Оиши не е събрал някои от тях заедно в Миако, и че нещата, които са правили, след като са станали ронини, не са били разиграване на театър — намерили са си работа, за да се издържат, или са влезли в манастири, защото им е било нужно място, където да живеят, или пък са били толкова нещастни, че се отдали на пиянство.

Хирата продължи рецитацията.

— Тринадесет от тях казват, че не са знаели защо владетелят Асано е нападнал Кира, също както и Оиши. Единадесет казват, че Кира е държал Асано с нещо, но не знаят с какво точно. Четиринадесет мислят, че отначало Оиши е приел заповедта на шогуна срещу предприемане на действия срещу Кира, после е променил мнението си, защото човекът от Сацума го е унижил. Десет мислят, че всичко се е случило заради жена му: когато го изхвърлила, той осъзнал, че се е превърнал в позор за Пътя на война, и решил да се промени.

— Главата ми ще се пръсне от всички тези цифри — каза Маруме.

— Другите ронини не са били свидетели на тормоза, на който Кира е подлагал владетеля Асано — напомни Сано на Хирата. — Може би Оиши не им е казал, затова и предполагат, че и той не е знаел.

— Той явно не е казал на никого от тях, дори и на сина си, защо ги е накарал да чакат указания, след като Кира е бил мъртъв — каза Хирата. — Това е единственото, за което всички са единодушни.

— Можем да решим кое е истина въз основа на цифрите — предложи Фукида. Двадесет и един ронини поддържат Чикара. Двадесет и шест — Оиши. Ако това беше игра, победителят щеше да бъде Оиши.

Нямаше нужда Сано да изтъква, че това не е игра, а въпрос на живот и смърт.

— Имам чувството, че всички участници смесват факти и измислици. Не сме по-близо до истината, отколкото преди започване на разследването.

— Ако не друго, поне изникна един нов въпрос — каза Хирата, — а именно: защо четиридесет и седемте ронини разказват толкова много различни версии?

— Човек би си помислил, че трябва да са се събрали, за да измислят една история и да се погрижат да я запомнят, та всички да разказват именно нея — каза Фукида. — Нали така правят престъпниците, когато се сговарят да извършат престъпление?

— Най-често да — съгласи се Сано. — Но ако поддържат абсолютно една и съща версия, тя може да прозвучи като изфабрикувана и репетирана. Може би преднамерено искат да ни объркат. Ако е така, успяха.

— Четиридесет и седемте ронини не са престъпници, докато Висшият съд не реши, че извършеното от тях наистина е престъпление и докато не бъдат обявени за виновни каза Хирата.

Сано дочу защитна нотка в гласа на Хирата. Можеше да се досети в коя посока клони мнението му. Той самият клонеше в същата посока, но Фукида май беше на противоположно становище.

— Очевидно е, че не разполагаме с пълната картина — каза Сано. — Нашето разследване все още има да измине дълъг път. Междувременно Висшият съд се събира след малко. Ще кажа на съдиите какво сме научили на този етап. Тяхна работа е да интерпретират доказателствата.

Сано не можеше да отрече, че този казус го ангажира на дълбоко лично ниво, и не спираше да се надява, че ще може да повлияе на присъдата, и то в посоката, която той смяташе за правилна. Но все още не можеше да реши каква точно би трябвало да е правилната присъда, камо ли да предвиди нейното отражение върху него и семейството му.

* * *

Докато чакаше майка му да се върне, Масахиро седеше с Окару в нейната стая в хана.

— Имаш ли братя или сестри? — попита го Окару.

— Една сестра — Масахиро едва произнасяше думите. Нейната близост го изпълваше с тръпнещо, пламенно удоволствие, но същевременно го караше да се чувства неудобно.

Окару се усмихна.

— Това е чудесно — усмихна се Окару. — На колко години е?

— На четири — трябва да измисля някакъв по-интересен разговор от този, каза си Масахиро, иначе ще отегча Окару. — А ти имаш ли някакви братя или сестри? — осмели се да я попита той.

— Имах един малък брат. Той умря, когато бях на осем — Окару говореше с прозаично спокойствие. — И една по-голяма сестра. Когато родителите ми умряха, тя замина с един мъж, който има къща за удоволствия в Осака. Оттогава нито съм я виждала, нито имам някаква вест от нея.

Масахиро се развълнува от историята й и от факта, че той я беше накарал да говори за нещо толкова болезнено.

— Съжалявам — беше всичко, което можа да каже.

— Няма нищо — каза Окару. — Беше преди години, а и аз не мисля много за семейството си. А когато го правя, си спомням щастливите времена.

Тя беше толкова храбра и толкова мила, въпреки лошите неща, които й се бяха случили, помисли си Масахиро.

Шумът от гневната тълпа отвън прекъсна разговора им.

— Какво има, за Бога? — втурна се Окару към вратата. Двамата с Масахиро надникнаха навън.

Вратата беше отворена. Един дошин — офицер от полицейския патрул — и двамата му помощници се бореха с тълпата, която напираше да нахлуе в хана. Дошинът беше як, набит самурай, облечен в късо, ватирано сиво кимоно, дебел клин и кожени ботуши. Той развяваше своето джите — желязна палка с вилка, с която лесно можеха да улавят и парират мечовете на евентуални нападатели, стандартна полицейска екипировка. Помощниците му бяха плещести, едри и небръснати мъжаги от простолюдието; Масахиро знаеше, че те вършеха мръсната полицейска работа, свързана с усмиряване и залавяне на престъпниците и откарването им в затвора. Те размахваха своите ошипени тояги срещу тълпата.

— О, най-сетне! Сега ще изгонят тези ужасни хора! — каза Окару.

В този момент слугинята й Гоза се вмъкна сред тълпата и си проправи път през портата. Носеше огромна кошница с такава лекота, сякаш не тежеше нищо. Тя удари с все сила единия полицейски помощник с ръката си и заби лакътя си в окото на другия.

Мустакатото й лице изглеждаше много свирепо, сякаш всеки миг можеше да убие някого. Тръгна право към Окару, която й извика:

— Виж кой е тук — Масахиро. — Той и майка му се върнаха.

Докато Гоза пристъпваше тежко по верандата, дошинът й извика:

— Ей, ти! Спри!

Той наперено тръгна след Гоза. Съдържателят на хана затвори портата пред тълпата и се втурна след дошина.

Двамата мъже се изправиха пред Окару, Масахиро и Гоза, които стояха заедно на входа на стаята.

— Съжалявам, но ще трябва да напуснете — каза съдържателят на Окару и Гоза.

Челото на Окару се набръчка от тревога.

— Платили сме за още две нощувки — каза Гоза.

— Ще ви върна парите — каза съдържателят. — Не мога да ви държа тук. Тази суматоха безпокои всичките ми останали гости. Двама от тях вече напуснаха — той посочи към оградата; зад нея шумотевицата продължаваше. — Никой друг няма да иска да отседне тук, докато отвън е такава врява.

Гоза разкрачи широко крака и кръстоса ръце.

— Няма да напуснем.

— Съжалявам — каза съдържателят, искрено разкаян. — По добре е да си опаковате нещата и да си заминете мирно и тихо. В противен случай ще ви предам на закона.

Дошинът тръгна към Гоза и Окару. Масахиро пристъпи напред и изтегли меча си.

— Няма да ви позволя да ги изхвърлите навън — заяви той.

Дошинът се ухили и продължи да се приближава. — Махни тази играчка, преди да си се порязал.

Масахиро се вбеси от това, че дошинът му се подиграва пред Окару. Той можеше на мига да убие този мъж с меча си, но баща му го беше учил, че добрият самурай убива само тогава, когато е абсолютно необходимо.

— Баща ми е Сано, следователят на шогуна — каза той. — Позволете им да останат, или той ще нареди да ви уволнят.

Това спря движението на дошина той явно беше чувал за Сано, чието име все още имаше тежест, въпреки че бе позагубил позиции в двора.

— Струва ми се, няма да се отървете от тези хора — каза той на съдържателя и си тръгна.

Съдържателят вдигна рамене и отстъпи. Гоза кимна триумфално. Окару се усмихна на Масахиро, после нещастно въздъхна.

— Не трябва да стоя на място, където съм нежелана.

— Къде ще отидеш? — попита я Масахиро.

— Не знам — Окару направи видимо усилие да мобилизира куража си. Двете с Гоза започнаха да опаковат багажа си. — Но съм сигурна, че ще се оправим.

В този момент Рейко се върна заедно с Чийо. Когато научи какво се е случило, бързо взе решение.

— Окару, ти и Гоза трябва да дойдете у дома с мен.

Окару остана с отворена уста, сякаш беше получила прекрасен, несънуван дар.

— Имате предвид в замъка Едо? — тя запляска с ръце. — Това е прекрасно!

Чийо се приближи до Рейко. Острият слух на Масахиро долови думите й. „Разумно ли е това? Какво ще си помисли съпругът ти?“

— Разумно или не, аз не мога да оставя това клето момиче да броди из улиците — прошепна й Рейко. — Колкото до съпруга ми, Окару е свидетел по неговия случай и той би искал да я пази в безопасност.

Чийо неохотно кимна. Окару беше наблюдавала двете жени и лицето й помръкна; тя разбра, че радушното й посрещане в дома на Рейко не е сигурно.

— О, но аз не бива да ви се натрапвам. Не мога да приема поканата ви.

— Можеш и трябва — каза Рейко. — Аз настоявам.

Усмивката на Окару беше толкова сияйна, че замая Масахиро.

— Хиляди благодарности за вашето гостоприемство — тя се поклони дълбоко на Рейко.

Сърцето на Масахиро биеше ускорено от вълнение. Окару щеше да живее в неговата къща! Щеше да може да я вижда всеки ден!

* * *

Хирата яздеше със Сано, детективите Маруме и Фукида и с войниците. Те влязоха в Едо през един път, ограден със сергии, на които продаваха храна. Спряха да хапнат набързо. Продавачът вдигна капаците на гърнетата с кнедли, задушени със скариди, джинджифил и бамбукови филизи. Вдигна се гъста, ароматна пара. Чайки и гарвани се боричкаха над изпуснатите вкусни хапки. След като Хирата и другарите му се нахраниха, те тръгнаха отново и скоро конете им настигнаха група свещеници, вървящи в тяхната посока. Всичките носеха ватирани конопени плащове над шафрановите си раса. Качулки предпазваха бръснатите им глави от студа. Носеха дървени купи, които протягаха на минувачите, просейки подаяния. Когато чуха приближаването на процесията на Сано, те се отдръпнаха встрани от пътя. Застанаха неподвижно, притиснали купите си с ръце, навели глави, докато процесията отмина. Изглеждаха еднакви, като кукли в естествен ръст, изработени от един и същ майстор.

Изведнъж шест гарвана литнаха. Те се извиха в кръг над един свещеник в средата на групата. Хирата ги загледа изумено и изостана зад спътниците си. Онази аура изведнъж запулсира; въздухът засвятка и заискри. Сано, детективите и войниците яздеха направо покрай свещениците, без да поглеждат към тях или към птиците. Останалите свещеници не помръдваха. Търговците, клиентите им и минувачите на улицата си гледаха своята работа. Явно никой, освен Хирата не забеляза странното явление.

Свещеникът с ореола от птици вдигна глава и срещна погледа на Хирата. Качулката му засенчваше половината от лицето му. Цветът на откритата половина имаше восъчен блясък, като свещ, чийто пламък е издълбал вътрешността й. Окото, което Хирата можеше да види, искреше със странна светлина. Свещеникът вдигна ръка, после тръсна китката си.

Птиците литнаха срещу Хирата и го нападнаха с вихрушка от писъци и пляскащи криле. Той извика, докато махаше с ръце, за да ги прогони. Ноктите им драскаха лицето му; острите им клюнове кълвяха очите му. Той се прекатури от коня си и падна в снега на пътя.

— Ей! — извика Маруме. Двамата с Фукида дотичаха до него. — Защо падна от коня?

— Не видяхте ли това? — Хирата стана и избръска снега от задника си.

— Какво да видим? — попита Фукида. — Защо лицето ти е издраскано?

— Тези птици… — Хирата се огледа наоколо. Птиците бяха изчезнали. А също и свещениците. — Няма значение. Хайде да вървим.

Сано и останалите обърнаха любопитни погледи към Хирата, докато той се изтегляше на гърба на коня си.

— Може би трябва да вземеш няколко урока по езда — пошегува се Маруме не особено мило. Двамата с Фукида не харесваха това, че Хирата вечно ги отбягва, вечно се изплъзва, нито пък приемаха необяснимото му поведение.

Хирата не отговори. Той зае отново мястото си до Сано.

— Някакъв проблем ли има? — попита Сано.

— Не — излъга Хирата.

Свещеникът с птиците може би беше мъжът, който го дебнеше и преследваше. Но може би беше войникът, когото бе видял вчера, след като намери поемата на храста. Или нито един от двамата. Но Хирата знаеше, че той току-що бе получил още едно мистериозно послание. И макар че не можеше да схване какво означава то, беше сигурен в едно: неговият преследвач се приближаваше.