Лора Джо Роуланд
Айджин (22)

19. глава

Докато яздеше коня си надолу по пасажите в замъка Едо, Хирата виждаше в умственото си пространство аури, които пламтяха като факли. Те се излъчваха от стражите, застанали на пост на наблюдателната кула, и от хората, които минаваха край него на коне, в паланкини или пеша. Не долови аурата на преследвача. Но той явно имаше достъп до замъка; веднъж беше нападнал Хирата дори в дома му. Нямаше място, в което да е в безопасност. Хирата се замисли за свещеника и птиците, които видя вчера. Усещаше, че той и преследвачът му се приближават към сблъсък.

Щеше ли да се случи това днес?

Хирата си спомни разговора си със Сано. Надяваше се, че няма да се наложи да закриля семейството му, защото не беше сигурен дали той самият ще живее достатъчно дълго.

Той разпозна аурата на един друг мъж, когото търсеше. Нейният ненатрапчив, постоянен пулс го отведе в района на замъка, където се намираше съкровищницата на шогуна. Там имаше редици огнеупорни складове с бели варосани стени, железни врати и керемидени покриви, разделени от тесни алеи. В тях се съхраняваха мебели, копринени одежди, античен порцелан и всякакви други безценни предмети. Някои от тях се използваха периодично в двореца, после отново се прибираха на склад; други бяха твърде стари, крехки или демоде, и никога не виждаха бял свят.

Слугите разчистваха снега от покривите на складовете с четки с дълги дръжки, за да не се стопи и разруши съкровищата, ако протече навътре. Аурата, която Хирата следваше, принадлежеше на един стар мъж с ракитена шапка, провиснало палто и кърпен клин. Когато Хирата го доближи, той каза шепнешком:

— Ако ме издадеш, никога повече няма да дам никаква информация нито на теб, нито на господаря ти.

— Твоята самоличност е в пълна безопасност с мен, Тода Икуи — също така тихо му отговори Хирата. — Но защо нашият най-добър шпионин се прави на слуга?

Тода беше агент в мецуке, тайната полиция на Токугава, която наблюдаваше гражданите и пазеше режима от бунтове и размирици. Лицето му беше толкова безлично, че хора без мистичните способности на Хирата трудно го разпознаваха, дори и ако бяха дългогодишни познайници. Невзрачната му, с нищо незапомняща се външност му служеше много добре в професията му.

— Някой краде — каза Тода. — Опитвам се да открия кой.

— Късмет! — пожела му Хирата.

Тода вдигна вежди, доловил недружелюбния тон на Хирата.

— Ти не ме харесваш, нали?

— Точно така. Защото се преструваш, че помагаш на Сано, докато всъщност помагаш на враговете му зад гърба му.

— Сано сан е наясно, че аз играя и за двете страни. Това е въпрос на оцеляване.

Това не оправдаваше Тода, поне що се отнасяше до мнението на Хирата.

— Последния път те помолих да откриеш какво замисля Янагисава и ти премълча важна информация. Ако не го беше направил, съпругата на шогуна може би нямаше да пострада. Сано сан можеше и да не бъде понижен.

— Като говорим за лоша служба, Сано сан знае ли, че се мотаеш из града, докато се предполага, че работиш?

Хирата не можа да скрие раздразнението си. Той беше наясно, че е под наблюдение от агентите на мецуке, но не знаеше, че действията му са толкова важни, че да бъдат докладвани на Тода.

— Какво търсиш? — попита Тода.

— Не е твоя работа — каза Хирата. — Какво знаеш за Кира Йошинака?

Тода се изкиска тихичко.

— Знаеш, че не може да ми се има доверие, и все пак ме питаш?

— Ти можеш да ми покажеш повече човешка мръсотия от всеки друг даже и ако скриеш половината от нея.

— Добре, доколкото знаеш, аз мога много добре да я скрия. Ето я и историята на Кира. Той винаги е имал много повече престиж, отколкото парични доходи. Годишната му издръжка беше малка в сравнение с тази на другите висши служители и той си имаше финансови проблеми. Банкерът му проигра огромна част от спестяванията му. Кира пилееше много пари за поддържане на показността си, даваше щедри банкети и прочие. Докарваше си по нещо допълнително с взимане на подкупи от хората, които обучаваше в дворцовия етикет.

Хирата беше разбрал това от историята на Оиши.

— Продължавай нататък.

— Кира не можеше да си задържи главата над водата. Взе назаем голяма сума пари, като си заложи къщата като гаранция. Когато просрочи плащането, лихварят подаде оплакване. Магистратът постанови или Кира да изплати дълга, или лихварят да конфискува къщата му. Това беше преди две години.

— Кира сигурно е платил — заключи Хирата. — Когато умря, все още си имаше къщата.

— Ето какво се случи — каза Тода. — Владетелят Асано нападна Кира вътре в замъка Едо. Осъдиха го на смърт. Цялото му имущество бе конфискувано. Малко по-късно Кира изплати дълговете си и спаси дома си. Откъде би могъл да се сдобие с парите?

— Намекваш, че те са дошли от конфискуваното имущество? — Хирата беше заинтригуван от тази теория, но и скептичен. — Да не си забравил, че правителството получи богатствата от замъка Ако? Те би трябвало да са дошли право в тези складове.

— Би трябвало, но не са. Няколко сандъка злато изчезнаха.

— Значи са били откраднати по пътя. Как би могъл Кира да сложи ръка върху тях?

— Зетят на Кира беше капитан в армията — каза Тода.

— Служеше в провинция Харима. Той беше един от войниците, които разчистиха замъка Ако.

— И ти подозираш, че той и Кира са си заделили пай​ от плячката?

Тода кимна.

Хирата каза на глас неизречените от Тода думи.

— Но нямаш никакво доказателство.

— Никакво, за съжаление. Капитанът и войската му бяха разпитани. Те заявиха, че не са откраднали парите. Квартирите им бяха претърсени; парите не бяха намерени. Но когато аз разследвах по-подробно, открих Кира и изплатения му дълг. Сигурен към, че той е бил умът, стоящ зад кражбата.

Тода се усмихна и изчисти снега от поредния склад.

— Да предположим, че Кира е бил хвърлил око на състоянието на владетеля Асано. Не поставя ли това смъртта му в изцяло нова светлина?

* * *

В частните покои на шогуна трупа млади актьори, със съблечени голи, само с препаски и копринени наметки, пееха и танцуваха сцени от популярни пиеси кабуки. Шогунът се смееше и аплодираше, заобиколен от мъжките си наложници. Йоритомо, неговият фаворит, седеше до него, наблюдавайки внимателно всички останали. Масахиро предпазливо се бе настанил в ъгъла, за да избегне вниманието на шогуна, и наблюдаваше Йоритомо.

Йоритомо изглеждаше нещастен, защото шогунът го пренебрегваше. Той забеляза Масахиро и ревност изкриви лицето му. Масахиро разбираше какво си въобразява Йоритомо — че Сано има намерение да придобие контрол над шогуна, като пъхне Масахиро в леглото му, където се предполагаше, че се случват отвратителни неща. Нямаше нищо подобно, но Йоритомо не искаше никой да узурпира неговото място, най-малкото пък синът на Сано.

— Вече е почти време за обяд — извика той на Масахиро. — Иди в кухнята и поръчай някаква храна.

Масахиро с удоволствие излезе, въпреки че му беше неприятно да бъде третиран като момче за поръчки от Йоритомо, бащиния му враг, който нямаше право да му дава заповеди. Поне щеше да е далече от погледа на шогуна. Докато бързаше през замъка, той си мислеше за Окару и направо не можеше да повярва, че тя живее в неговия дом. Беше лежал буден почти през цялата нощ, прекалено развълнуван, за да заспи. Не можеше да спре да мисли за Окару.

* * *

Паланкинът на Рейко, ескортиран от телохранителите й, се вля в дългата редица пътешественици, изпълняващи своето новогодишно поклонение до храма Зоджо, свещения град в града, дом на хиляди свещеници, монахини, монаси и послушници. Вървенето по отъпкания сняг беше трудно, но явно никой нямаше нищо против и нито студът, нито сивият ден понижаваха празничното настроение.

С приближаването до главния храм, чиито извити, многоскатни покриви и висока пагода се издигаха на фона на вечнозелените дървета, се чуха гонговете и камбаните, които биеха непрестанно, прогонвайки злите духове на старата година. По сергиите продаваха специална празнична напитка — шогазаке — сладка млечно-ферментирала отвара, подправена с джинджифилов корен. Лейтенант Танума донесе една чаша на Рейко. Тя отпи, докато процесията им се извиваше между четиридесет и осемте по-малки храма, струпани край храма Зоджо. Повечето бяха процъфтяващи, големи и елегантни. Шогунът беше страстен будист и проявяваше голяма щедрост към предпочитаните си религиозни ордени. Но целта на Рейко се намираше сред по-скромните и не толкова фаворизирани места.

Тя слезе от паланкина пред очукана дървена ограда, която обграждаше две малки постройки. Те бяха приклекнали под гъстите клони на един рошав бор. Хоросанът по стените им беше олющен и избледнял. Тъй като цялото имущество на клана Асано беше конфискувано, господарката Асано не беше разполагала със зестра, която да й помогне да влезе в по-хубав манастир. Рейко позвъни с камбанката на вратата.

Отвори й една послушница, облечена в оръфано конопено расо и плащ.

Рейко се представи.

— Дошла съм, за да видя господарката Асано.

Послушницата я въведе вътре, а телохранителите й останаха да чакат на пътя. По-голямата от двете постройки беше молитвената зала. Тя беше пуста, големите борови клони до вратата бяха единственият знак, че идва Нова година. Рейко влезе след монахинята в по-малката постройка, метоха. Вътре беше почти толкова студено, колкото и навън. Рейко свали обувките, но не и палтото си. Монахинята въведе Рейко в ​малка стая с изтрити татами на пода и я настани да седне до една ниша, в която имаше бонзай в керамична саксия и окачен свитък със стихове от будисткото писание. Рейко се огледа. Обзавеждането се състоеше от ниска, издраскана масичка и шкаф. Тя стопли ръцете си над мангала, но пръстите на краката й бяха все още вкочанени от студ, когато влезе една слаба, прегърбена монахиня.

Чертите на лицето й бяха увиснали, бялата й коса беше набола и блестеше като скреж по бръснатата й глава. Тя коленичи, поклони се и каза:

— Аз съм игуменката на този манастир. Моите извинения, но няма да можете да видите господарката Асано. Тя не приема посетители.

— Може би защото вашата послушница е забравила да ви каже, че моят съпруг е главен следовател на шогуна — каза Рейко.

— Аз със сигурност уважавам статута на вашия почитаем съпруг, но ви моля да не се натрапвате на господарката Асано. Тя дойде тук, вярвайки, че ще бъде защитена от външния свят.

— Разбирам, но става дума за въпрос на живот и смърт.

Игуменката примигна при силните думи на Рейко. — Може ли да попитам, за живота и смъртта на кого? — На четиридесет и седемте ронини — отговори Рейко.

— Какви четиридесет и седем ронини!

Рейко беше изумена.

— Не сте ли чули? — попита тя. — Четиридесет и седемте ронини са бивши васали на покойния съпруг на господарката Асано. Те убиха човека, когото смятаха отговорен за смъртта му — Кира Йошинака, главния церемониал майстор на замъка Едо.

Игуменката се отдръпна потресена.

— Нямах и представа. Ние тук сме много изолирани.

От антрето се чу силно изтропване. Там стоеше монахиня, надянала лекьосана престилка върху конопената си роба, с избеляла кърпа, вързана на бръснатата й глава. Парцалът и кофата, които току-що бе изпуснала, лежаха на пода.

— Молех се това да се случи — каза тя с ликуващ глас. Рейко се досети, че това е вдовицата на владетеля Асано. — Някой е отмъстил за нас. Най-сетне! — възкликна тя и се разплака.

Игуменката хвърли укорителен поглед на Рейко.

— Разстроихте я. Трябва да си вървите.

— Не — каза господарката Асано, хлипайки в шепите си. — Аз трябва да говоря с нея.

— Светските дела не те засягат — меко й напомни игуменката.

— Моля ви! — настоя госпожа Асано.

— Четиридесет и седемте ронини бяха арестувани — каза Рейко на игуменката. — Има вероятност да бъдат осъдени на смърт, макар че са изпълнили дълга си към своя господар. Госпожа Асано може би е единствената личност, която е в състояние да ги спаси. Искате ли тяхната смърт да тежи на вашата съвест?

Игуменката се замисли.

— Можете да прекарате малко време с госпожа Асано — каза тя и после се оттегли.

Госпожа Асано се втурна в стаята, бършейки сълзите си с ръкав. Тя коленичи и се наведе към Рейко.

— Как точно е станало отмъщението? Искам да знам всичко.

Смутена от такова живо любопитство, Рейко огледа по-внимателно госпожа Асано. Жената беше най-малко десет години по-млада от съпругата на Оиши, Укихаши. Кожата й все още беше гладка, а очертанията на тялото й — меки. Но се виждаше, че за разлика от Укихаши тя никога не е била красива. Госпожа Асано имаше малки, широко поставени очи и неправилна уста с дебели устни на кръглото си лице.

Дори в по-добри времена сигурно е била обикновена, помисли си Рейко.

— Четиридесет и седемте ронини нахлуха в дома на Кира в нощта на снежната буря — каза Рейко. — И го убиха.

— Кажете ми как? — бледите бузи на госпожа Асано порозовяха.

На Рейко й беше противно да подхранва кръвожадността й с кървави детайли, но госпожа Асано имаше право да ги знае, а явно нямаше кой друг да й ги каже.

— Те му отрязаха главата.

Госпожа Асано пое дълбоко дъх през устата.

— Чувствал ли е болка?

— Вероятно не много — каза Рейко. Побиха я ледени тръпки, като видя разочарованието по лицето на госпожа Асано. Жената определено хранеше огромна злоба и омраза срещу Кира. — Сигурно е станало бързо.

— Имал ли е Кира време да се страхува? — госпожа Асано, изглежда, изпитваше остър глад за доказателство, че той е страдал.

— Предполагам. Когато четиридесет и седемте ронини са нахлули в къщата, той е избягал през таен изход и се е скрил в една барака. Слушал ги е как убиват васалите му. Чул ги е как го преследват и приближават към него.

— Кой от всичките го е направил?

— Оиши.

Благодарност и срам се смесиха в изражението на госпожа Асано.

— Мислех, че той е пренебрегнал дълга си към моя съпруг. Но съм го съдила неправилно. В крайна сметка той се оказа почтен самурай — страх замести ликуването й от съдбата, сполетяла Кира. — Какво ще стане с Оиши? И с другите?

— Все още никой не знае — Рейко разказа на госпожа Асано за скандала, за спора в правителството и за Висшия съд.

Госпожа Асано слушаше със слисано изражение.

— Само като си помислиш, че всичко това се е случило, докато аз съм била затворена и изолирана тук. И никога нямаше да науча, ако не бяхте вие — гласът й колебливо затрептя. — Защо дойдохте?

Рейко й обясни, че Сано разследва вендетата за Висшия съд и че тя му помага. Пропусна да спомене, че се опитва да спаси семейството си — не искаше да натоварва госпожа Асано със своите проблеми.

— Изникнаха въпроси относно това, което е довело до вендетата. Съдбата на четиридесет и седемте ронини може би зависи от отговорите. Дойдох, защото се надявах, че вие можете да дадете някои от тези отговори.

— Аз? — малките очички на госпожа Асано подозрително се присвиха. — Как бих могла?

— Вие сте била омъжена за владетеля Асано. Познавали сте Оиши. И аз мисля, че жените често виждат и чуват повече, отколкото хората си мислят.

Госпожа Асано стисна грубите си ръце, сякаш за да предпази нещо вътре в пространството между тях.

— Оиши и хората му са изложили живота си на риск, за да отмъстят за вашия съпруг — припомни й Рейко.

— Не е ли редно да им помогнете сега, когато са в беда?

Госпожа Асано погледна надолу към ръцете си.

— Те какво казват за това, което са направили?

Рейко не искаше тя да е тази, която отговаря на въпроси, но ако не отстъпеше, госпожа Асано вероятно нямаше да й каже нищо.

— Оиши казва, че Кира е тормозил вашия съпруг, защото той е отказал да му даде подкуп. И че съпругът ви е нападнал Кира, защото е избухнал. Синът на Оиши твърди, че те, четиридесет и седемте ронини, от самото начало са имали намерение да отмъстят за владетеля Асано, но са чакали Кира да отслаби бдителността си.

Тъй като госпожа Асано остана мълчалива и неотзивчива, Рейко каза:

— Но съпругата на Оиши разказва различна история. Според нея Оиши изобщо не се е интересувал от отмъщение за смъртта на съпруга ви. Тя твърди, че той е убил Кира, защото е бил виновен за превръщането му в ронин.

— Укихаши — госпожа Асано произнесе името така, сякаш изплю отрова. Главата й се вдигна. — Не мога да се изненадам от нищо, което тя прави.

— Звучи така, като че ли между вас двете има лоши чувства — каза Рейко, изпълнена с любопитство. — Защо?

— Тя беше моя първа придворна дама. Бяхме приятелки. Или поне аз така си мислех — погледът на госпожа Асано срещна този на Рейко. — По-добре да не говоря за нея.

Рейко остави темата за момента.

— Но има и други противоречиви истории относно вендетата. Съпругът ми не знае на коя да вярва, Висшият съд — също. Ако имате информация, която би могла да помогне на четиридесет и седемте ронини, по-добре е да я кажете.

Госпожа Асано отговори с престорено свенлива усмивка на момиче, знаещо тайни, които отказва да сподели.

— Има много неща, за които истината така и не излезе наяве, след като съпругът ми нападна Кира и извърши ритуално самоубийство.

— Тогава кажете ми ги. Или съпругът ми ще ви отведе в Едо и ще ви накара да говорите пред Висшия съд.

Изправена пред тази неприемлива алтернатива, госпожа Асано се намуси, а после каза:

— Предполагам, че сега е подходящият момент тайните да излязат на бял свят.