Лора Джо Роуланд
Айджин (19)

16. глава

Сано пристигна в главната приемна зала на двореца точно когато Висшият съд се събираше. Съдиите бяха на различна възраст — от четиридесет до седемдесетина годишни. Облечени в черни церемониални тоги, украсени със златните им фамилни гербове, те се мотаеха неуверено напред-назад. Тъстът на Сано, магистратът Уеда, също беше сред тях. Техните придружители се поклониха вежливо на Сано, защото номинално той беше служител с висок ранг, после застанаха на разстояние от него, защото беше парий. Сано застана близо до вратата и се заслуша в долитащите до него откъси от разговора.

— Значи и теб те впрегнаха на служба.

— Направо не знам на кого да благодаря — на небесата или на ада.

— Да бъдеш назначен в този съд, е безпрецедентна чест.

— Безпрецедентна е, признавам го.

До този момент в Япония никога не се беше сформирал подобен съд, поне доколкото Сано знаеше. Криминалните случаи и гражданските спорове обикновено се решаваха от магистратите. Но пък и до този момент Япония никога не беше ставала свидетел на такъв казус като отмъщението на четиридесет и седемте ронини. Тук се твореше история.

— Какво се очаква да направим? — попита някой.

— Защо не започнем, като седнем?

Последните думи, които се извисиха над общата глъч, дойдоха от инспектор генерал Накае. Той беше малко над шестдесет, с широка фигура и посивяла коса. Напомняше на Сано на презряла тиква — беше загубил повечето си зъби, лицето му имаше смачкан вид, с голямо възрастово петно на дясната буза, което приличаше на плесен. Чиновниците се разтрепериха, като го видяха да идва, защото имаше властта да налага мъмрения, да глобява, да понижава или да ги гони за реални или измислени обвинения в корупция или некомпетентност. По-скоро старателен и трудолюбив, отколкото умен, той имаше много надути маниери и поведението му беше лишено от всякакво чувство за хумор.

Съдиите коленичиха на пода в две редици, седем срещу седем — съюзниците на дворцовия управител Янагисава срещу фракцията на опозицията. Инспектор генерал Накае седна при съюзниците. Магистратът Уеда — при опозицията. Той приличаше на генерала — по възраст, телосложение и цвят на косата, но под плътните клепачи очите му блестяха от интелигентност. Усмихнати бръчици ограждаха устата му. Той погледна Сано и кимна.

Магистратът Уеда беше подкрепил Сано при проблемите му и не само защото беше женен за неговата дъщеря, единственото му и любимо дете. Той вярваше, че Сано е невинен в извършването, на каквото и да е престъпление и че е станал обект на несправедливо отношение заради Янагисава. Човек на честта, той никога не би се преклонил пред Янагисава само за да направи по-лесен своя собствен живот. Сано беше благодарен на тъста си за неговата лоялност, но се тревожеше, че тя може да струва скъпо на магистрата Уеда.

— Какво е следващото? — попита единият от съдиите, владетелят Набешима, даймио на провинциите Сага и Хизен, който седеше до генерала. Беше около седемдесетгодишен, с бели коси, с кожа и очи, обагрени в жълто от прекарана жълтеница.

Другите съдии заговориха едновременно. Вдигна се врява, докато се опитваха да се надвикат един друг. Накрая магистратът Уеда плесна с ръце.

— Първата точка от дневния ред е да изберем главен съдия — каза той с глас, който често бе усмирявал съдебната зала, пълна с шумни и размирни граждани. — Кой би се нагърбил доброволно с този пост?

Всички си мълчаха, докато претегляха предимствата и рисковете на лидерския пост. Сано наблюдаваше как всеки един от тях осъзнава, че ако стане главен съдия и шогунът не хареса присъдата на съда, ще бъде обвинен и наказан. Израженията им бяха извънредно предпазливи. В този момент инспектор генерал Накае взе думата.

— Магистратът Уеда е единственият сред нас, който има опит със съдебни процеси. Би трябвало той да бъде главен съдия. Всички ли са „за“?

Другите съдии бързо казаха „да“ в един глас. Инспектор генерал Накае оголи няколкото си прогнили зъба в усмивка.

Гнили семки в гнила тиква, помисли си Сано. Накае мразеше магистрата Уеда и щеше да се радва безкрайно да го види как се проваля.

— Вашето доверие е чест за мен — каза магистратът Уеда. — Приемам с удоволствие.

Сано се възхити на тъста си, който се зарадва на шанса да осигури компетентно функциониране на съда и честен процес за обвиняемите, макар и на свой собствен риск. В Сано се прокрадна надежда, че Висшият съд всъщност е добра идея. С магистрата Уеда начело присъдата на съдиите би могла да бъде не само честна, но и удовлетворителна за всеки, който се интересуваше от нея.

— Моето първо действие като главен съдия ще бъде да установя правилата, по които ще действа Висшият съд — каза магистратът Уеда. — Някои от тях ще трябва да определям в движение, в хода на делото, тъй като всички ние навлизаме в непозната територия. Други ще установя още в началото — неговата редичка кимна доволно. Противниците им гледаха подозрително. — Правило номер едно: Всеки, който иска да вземе думата, първо трябва да вдигне ръка. Никой няма право да говори, докато аз не му дам позволение.

Другите съдии се съгласиха, макар и неохотно. Владетелят Набешима вдигна жълтата си ръка. След като магистратът Уеда му кимна, той взе думата:

— Как ще стигнем до присъдата? Всеки съдия ли ще има глас? И какво ще се случи, ако има равенство на гласовете?

— Правило номер две: Решението трябва да бъде единодушно — каза магистратът Уеда. — Ще обсъждаме, докато постигнем консенсус.

Сано си помисли, че това е най-добрата стратегия. На него не му харесваше идеята съдът да постанови свобода или смърт за четиридесет и седемте ронини въз основа на крехко мнозинство на гласовете. Нито пък искаше съюзниците на Янагисава да претупат присъдата, която щеше да има съдбоносно отражение върху неговото семейство.

— Сега ще определим къде се намираме в момента — каза магистратът Уеда. — Кой мисли, че четиридесет и седемте ронини трябва да бъдат оправдани и освободени? Вдигнете ръце.

Никой не вдигна ръка.

— Кой мисли, че те трябва да бъдат наказани за убийството на Кира? — попита магистратът Уеда.

Всички задържаха ръцете си долу.

Сано реши, че съдиите не искат мненията им да се разпространят из целия град. Явно никой не искаше да си навлече неодобрението на онези, които бяха на противоположно мнение. Магистратът Уеда очевидно стигна до същото заключение, защото продължи:

— Правило номер три: Заседанията на Висшия съд трябва да бъдат пазени в тайна. Каквото се случва тук, остава тук. Всеки, който не е член на съда и не е призован да свидетелства пред него, да напусне залата. Това означава всеки, с изключение на Сано сан.

Хората от публиката реагираха с мръщене и мърморене: те не искаха да пропуснат забавлението.

Инспектор генерал Накае се намеси:

— Ограничаването на броя на зрителите е хубаво, но няма ли да имаме нужда от някой, който да води протокол на заседанията?

— Това е добра идея — каза магистратът Уеда. — Възлагам го на вас.

Лицето на Накае се изкриви в недоволна гримаса. Придружителите на съдиите напуснаха залата, оставяйки Сано за единствен наблюдател на съда. Залата заприлича на празна пещера и стана по-студена без тяхната телесна топлина.

— Нека да опитаме отново — продължи магистратът Уеда. — Кой мисли, че четиридесет и седемте ронини трябва да бъдат освободени?

Четири ръце се вдигнаха и веднага се спуснаха.

— Кой мисли, че трябва да умрат?

Петима други съдии вдигнаха ръце, включително и инспектор генералът.

— Изглежда, имаме въздържали се, които не са сигурни — каза магистратът Уеда.

Съдиите се гледаха един друг с притеснение. Те, както и Сано, забелязаха, че мненията се различават и вътре в двете фракции. Случаят имаше потенциала да внесе размествания в съюзническите връзки и да промени политическия ландшафт.

Инспектор генерал Накае вдигна ръка, получи позволение и каза:

— Смятате ли, че ще си променя мнението!? Не — шепот на единомислие се надигна от другите съдии. — Как изобщо ще стигнем до единодушно решение?

— Нашите мнения са формирани от оскъдната информация, с която разполагаме на този етап — каза магистратът Уеда. — Нуждаем се от нови доказателства, за да хвърлим светлина върху казуса на четиридесет и седемте ронини. Сано сан има нареждане да разследва случая и да ни снабди с тези доказателства — той кимна на Сано. — Моля, заповядай.

Докато вървеше по дължината на залата, Сано забеляза, че освен магистрата Уеда той няма никакви приятели тук, дори и сред хората, които бе номинирал за съда. Презрение, съжаление, антипатия, отвращение и страх се таяха зад неутралните изражения на другите съдии. Той въплъщаваше най-лошия им кошмар, така както Оиши въплъщаваше неговия собствен. В Сано те виждаха това, което би могло да се случи на тях самите, ако враговете им успеят да ги надвият. А и той имаше репутация на бунтар, който прави това, което сам мисли за правилно, напук на опасностите за себе си или за когото и да е другиго. Съдиите вероятно виждаха в негово лице буре с барут, пуснато сред тях, мислеше си Сано с мрачен хумор, който ни най-малко не облекчаваше тревогата му. Той си даде сметка, че Висшият съд, погледнато от неговия ъгъл, е ужасна идея и че положението му е дори още по-тежко, отколкото си мислеше първоначално. Не само че щеше да сподели отговорността за присъдата, която съдиите щяха да произнесат, но на това отгоре не можеше изобщо да ги контролира. Нито един от тях, с изключение на магистрата Уеда нямаше да вземе неговите интереси присърце. Другите щяха да действат както им е угодно с доказателствата, които той щеше да им подсигури, а семейното му благополучие — да върви по дяволите!

Отгоре на всичко Сано чувстваше тежестта на личната отговорност към четиридесет и седемте ронини. Те бяха мъже, на които той се възхищаваше заради куража и честта им. И макар че това разследване му даваше шанс да се реабилитира, то можеше и да донесе доказателства, въз основа на които съдът щеше да е длъжен да ги осъди. Ако станеше така, Сано щеше да е отговорен за смъртта им, колкото и Висшият съд. Кръвта им щеше да тежи и на неговата съвест…

Тази мисъл му тежеше почти толкова, колкото перспективата да се раздели за постоянно със съпругата и децата си.

Сано коленичи в края на двете редици съдии, с лице съм тях, от дясната страна на магистрата Уеда. Поклони се. И те се поклониха. Оказа се, че е седнал на студено и изложено на течение място или може би това беше просто плод на въображението му.

— Какво имаш да докладваш? — попита магистратът Уеда.

— Разпитах четиридесет и седемте ронини, включително Оиши Кураносуке, водача им, и сина му Чикара — каза Сано. — Имам и показания от една жена на име Окару, която е любовница на Оиши.

Докато повтаряше накратко историите им, той се надяваше единствено работата му да доведе до справедлива присъда. Искаше да бъде достатъчно безпристрастен, за да повярва, че присъдата ще бъде действително такава, дори и ако обяви четиридесет и седемте ронини за виновни в непозволено убийство, дори и ако разбие семейството му.

В мига, в който свърши, се вдигнаха доста ръце.

— Позволявам отворена дискусия — каза магистратът Уеда.

— Оиши и Чикара имат противоречиви версии за събитията — каза Мотоори Акихиро, министър на храмовете и манастирите, съдия от страната на магистрата Уеда. Той беше почти сляп, със замътени очи, и почти окуцял, с вкочанени, възпалени стави. — Кой от двамата лъже?

— Няма значение кой — каза владетелят Набешима. — Техните истории си съвпадат в най-важния пункт, както и версиите на другарите им: четиридесет и седемте ронини са се обединили, за да отмъстят за владетеля Асано, като убият Кира. Не ме интересува дали Оиши е запланувал вендетата веднага след смъртта на Асано, или едва след като някакъв кресльо от Сацума го е обидил. Заговорът е незаконен. Следователно — вендетата също.

— Четиридесет и седемте ронини не показват дори и следа от разкаяние — каза Хитоми Мунесуке, полковник в армията на Токугава, седнал в редицата на инспектор генерала. Той беше доста здрав и енергичен за шестдесетте си години, макар че ходеше с бастунче. Имаше приятно, честно лице и открит и благ характер. Сано нямаше нищо друго против него, освен това, че бе направил лошата преценка да застане на страната на Янагисава.

— Защо би трябвало разкаянието да промени нещо? — попита приятеля си инспектор генералът. — Те престъпиха закона. И нека не забравяме, че Кира не е единствената им жертва. Те убиха и васалите му. Това е убийство на невинни граждани, хладнокръвно убийство.

— Това е отделен казус — каза магистратът Уеда. — Нашата работа е да се произнесем по вендетата срещу Кира.

— Вендетата беше нелегална — инспектор генералът изглеждаше залепнал за мнението си като с лепило. — Край на историята.

— Да не бързаме толкова — каза един от съдиите от страната на магистрата Уеда. Това беше Огивара Шигехиде, главен интендант на финансите. Може би на около четиридесет и пет години, той беше хубав по един драматичен начин, с големи, изпъкнали очи, червени устни и бузи и синкавочерна коса. Щеше да е много добър в пиеса кабуки, с гръмкия си, резонантен глас, който щеше да стига чак до дъното на шумния театър. — Има и други участници в случая, освен четиридесет и седемте ронини. Заинтересуван съм от любовницата.

— Защо ли не съм изненадан? — промърмори владетелят Набешима и приятелите му се закискаха. Главният финансов интендант беше прословут женкар.

Огивара присви очи към тях.

— Тя може да се окаже ключът към целия казус. Трябва да я призовем тук, за да даде показания.

— Тя е просто една проститутка. Сигурно е готова да каже всичко, само и само да спаси любовника си — каза владетелят Набешима.

— Това не означава, че няма да каже истината пред тази инстанция — каза Огивара. — Фактът, че съществува такова несъответствие между историите на четиридесет и седемте ронини, показва, че във вендетата наистина има неща, които трябва да се осветлят.

— Несъответствия от рода на различни обяснения за това защо Оиши е напуснал жена си и си е взел метреса? — разсмя се инспектор генерал Накае. — Ние сме тук, за да се произнесем по убийство, не да се ровим в мръсни семейни подробности.

— Мислех, че обичате мръсни семейни подробности — върна му подигравката Огивара.

Инспектор генерал Накае имаше съпруга и три наложници, които вечно се ядяха като кучета, както беше чувал Сано.

— Правило номер четири — каза магистратът Уеда с изражение на търпелив баща сред каращи се деца. — Никакви лични нападки.

— Аз искам да знам защо четиридесет и седемте ронини са чакали указания? — каза министър Мотоори откъм страната на магистрата. — Тази информация не присъства в техните показания.

— Още една неуместна подробност — подигравателно каза владетелят Набешима. — Която също няма никакво отношение към това, което направиха с Кира.

— Как можеш да си толкова сигурен? — попита министър Мотоори.

— Мотивът на владетеля Асано за нападението срещу Кира има отношение — каза финансовият интендант Огивара. — Ако Кира наистина е оскърбил владетеля Асано, ако е искал подкуп, и ако шогунът е знаел за това, тогава Негово Превъзходителство нямаше да забрани всякакви действия срещу Кира. Тогава вендетата щеше да бъде законна.

— Ако, ако, ако — каза инспектор генерал Накае, имитирайки подигравателно гръмкия глас на Огивара. — Имало ли е други свидетели, освен Оиши на случилото се между Кира и владетеля Асано? Всичко това са приказки, чути от престъпник, който лъже, за да си спаси кожата.

— Дори и ако Кира наистина е поискал подкуп и е тормозил владетеля Асано, това не е достатъчна причина да бъде заклан — каза полковник Хитоми. — Владетелят Асано беше прекомерно чувствителен, да не кажем, достатъчно глупав, за да извади оръжието си вътре в замъка Едо. Неговата смърт беше по негова вина.

— Но е разбираемо, че Оиши е потърсил възмездие от Кира — каза финансовият интендант Огивара. — Няма значение дали владетелят Асано е бил виновен.

— Това неочаквано нападение над Кира беше подло — каза инспектор генерал Накае. Няколко други съдии, които пазеха мълчание, кимнаха. — Дори само това го превръща в престъпление.

— Оиши трябваше да предизвика Кира на честна битка, на дуел — каза полковник Хитоми.

Финансовият интендант се разсмя.

— Какво честно би могло да има в дуел между един немощен старец като Кира и як, изпечен майстор на меча като Оиши?

— Отклонихме се много — каза магистратът Уеда. — Закривам дискусията.

Инспектор генерал Накае вдигна ръка.

— Може ли да задам въпрос?

— Моля!

— Не чух нищо, което да подсказва, че четиридесет и седемте ронини трябва да бъдат освободени — каза Накае. Думи на съгласие и неодобрение се надигнаха от съдиите, които не говореха. — И бих искал да видя колко души са съгласни с мен. Може ли да гласуваме наново?

— Много добре — каза магистратът Уеда. — Всички ли са за осъждане на подсъдимите?

Този път девет от четиринадесетте съдии вдигнаха ръце. Гласовете отново бяха разделени между съюзниците и враговете на Янагисава. Магистратът Уеда, който не беше вдигнал ръка, заговори с неохота:

— Трябва да призная, че аз също не мога да намеря някакви смекчаващи вината обстоятелства.

Ако и най-острият, проницателен и честен ум в стаята не можеше, тогава може би нямаше такива.

Съдиите, които все още проявяваха благосклонност към подсъдимите, очевидно гласуваха със сърцата, вместо с главите си. Но колко дълго можеха да устоят срещу факта, че няма нито едно категорично доказателство, което да подкрепи тяхното мнение? Сърцето на Сано се сви. Резултатът от цялата му работа явно беше засилил отрицателните настроения на съда спрямо хората, които той бе склонен да защитава.

— Ти какво мислиш? — попита го магистратът Уеда.

Сано можеше да каже, че той одобрява Оиши и другарите му заради тяхната лоялност, но не му се искаше да насочва съда към оправдателна присъда за четиридесет и седемте ронини. Той си спомни усещането за нещо погрешно и неточно, което долови при първата си среща с тях на гроба на владетеля Асано, и чувството, че Оиши крие нещо. А и тази метреса. Нейната история наподобяваше връх на айсберг. Сано се почуди дали частта, скрита под водата, съдържа доказателства, които могат да оправдаят убийството на Кира, или да дадат мотив за осъждането на убийците.

Той каза на съдиите единственото, което можеше ​да заяви честно:

— Четиридесет и седемте ронини крият нещо. Бих ​искал да продължа ​разследването си, с ваше позво​ление.

— Имаш позволение — каза магистратът Уеда. — Заседанието на съда се закрива за днес. Сано сан, ще ни докладваш отново, когато се съберем утре, в същия час.

Докато напускаше залата, Сано се чувстваше доволен, че беше спечелил още малко време за семейството си. Той се питаше дали е спечелил време и за герои, които го заслужават, или за престъпници, които не го заслужават.