Лора Джо Роуланд
Айджин (26)

23. глава

Съдиите дискутираха до късно през нощта. Сред тях присъстваха инспектор генерал.

Накае и владетелят Набешима, на които магистратът Уеда бе позволил да се върнат в съдебната зала. Стаята беше задушна, задимена от лулите им. Те спореха гръмогласно, като размахваха юмруци и думкаха по пода, докато генерал Накае не каза:

— Да гласуваме отново — очите му бяха замъглени от дима и главата го болеше. — Всички, които са „за“ оправдаване на четиридесет и седемте ронини, да вдигнат ръка.

Вдигнаха се седем ръце.

— Всички, които са „за“ осъждане?

Останалите седем съдии вдигнаха ръце.

— Третия път се разделихме наполовина — отбеляза Накае.

— Не сме стигнали доникъде — ядосано каза полковник Хитоми.

— Трябва да продължим, докато всички застанем на една и съща страна — каза интендантът Огивара.

Владетелят Набешима се изсмя, сумтейки.

— Аз няма да си променя мнението — той скръсти ръце и изгледа кръвнишки съдиите, които седяха срещу него. — А вие?

— Не и аз! — отговориха всички в един глас.

Очите на инспектор генерал Накае хитро заблестяха.

— Следващия път, когато проверявам твоя отдел, може да открия сериозни несъответствия в счетоводните книги — каза той на Огивара.

— Какво? — възкликна интендантът, объркан, уплашен и обиден. — Няма никакви несъответствия.

— Сигурен съм, че ще мога да открия нещо — Накае замълча, оставяйки заплахата за порицания, глоби, понижение и уволнение да виси във въздуха. — Освен ако не си промениш гласа.

Интендантът Огивара зяпна от изумление.

— Това е изнудване!

Съдиите от неговата страна надигнаха гласове в протест. Магистратът Уеда беше шокиран не защото Накае прибягваше до такава долна тактика, а защото го правеше толкова открито. Накае явно нямаше търпение да чака, докато успее да се срещне с всеки един от съдиите насаме и да се договори тайно с него.

— И аз мога да играя тази игра — каза министър Мотоори на владетеля Набешима. — Шогунът иска да строи нови храмове. Или си промени вота, или ще го посъветвам, че ти трябва да подсигуриш парите за тях.

— Да не си посмял! — владетелят Набешима изглеждаше втрещен от мисълта, че новите храмове могат му струват цяло състояние. Той погледна гневно към приятеля си Накае. — Виж какви ги забърка!

— Правило номер седем — каза магистратът Уеда.

— Никакво изнудване и никакви сделки. Всеки, който го наруши, ще прекара десет дни в тъмницата на Едо.

Инспектор генерал Накае поклати глава с ядно възмущение.

— Значи не ви харесва моето решение на нашия проблем. Какво е вашето?

Магистратът каза единственото вещо, което можеше.

— Надяваме се на нови данни и доказателства, а и междувременно ще продължим да дискутираме — той погледна мъжете край себе си. Лицата им бяха подпухнали от умора. — На всички ни е достатъчно за днес. Съдът се оттегля до утре.

* * *

Храмовите камбани удариха часа на глигана^[1], докато магистратът Уеда пътуваше към дома си. Едрата му, внушителна фигура се поклащаше на седлото. Той яздеше през административния квартал Хибая, на юг от Едо, където живееше в къща, свързана със сградата на Съда. Пред него и зад него яздеше по един телохранител. Кварталът беше слабо осветен от фенери, окачени на няколко къщи, сгушени зад кирпичени зидове. Улиците бяха пусти. Копитата на конете хрущяха по заледения сняг, пригласяйки на самотните звуци на кучешки вой.

Магистратът Уеда дишаше енергично, поемайки дълбоко студения нощен въздух, за да се прочисти от тютюневия дим и лошото настроение. Как му беше втръснало от това инатливо стадо мулета! Но той трябваше да доведе съда до справедлива присъда. Тревожеше се и за Сано, Рейко и децата им. Накъдето и да се обърнеше казусът, те можеха да пострадат. Беше толкова потънал в мислите си, а телохранителите му — толкова сънени, че не забелязаха мъжа, който ги бе следвал още от замъка Едо. Той вървеше бързо, криейки се в сенките покрай стените, а шумът на конете заглушаваше стъпките му. Облечен в черно, с нахлупена качулка на главата, той се прокрадваше със злокобна потайност.

Магистратът Уеда и телохранителите му насочиха конете си по пътя, който минаваше по един канал. Високи подпорни стени се спускаха към водата, която блестеше на лунната светлина. Зад канала се издигаха къщи, а над него се извиваше дървен мост. Магистратът и телохранителите му тръгнаха в редица по един по моста. Той беше стигнал на средата му, когато телохранителят зад гърба му нададе вик, изпълнен с изненада и болка. Стреснат, магистратът Уеда дръпна юздите на коня си и го обърна леко встрани. Видя, че телохранителят се хвана за гърлото, после политна и се строполи от седлото.

— Инаба сан — извика магистратът Уеда. — Какво…

Разнесе се още един вик. Магистратът Уеда погледна към телохранителя пред себе си. Той размаха ръце, после клюмна и се преви на седлото. От гърба му стърчеше стрела. Тялото му се килна. Той увисна на стремето, конят му се изправи на задните си крака, после побягна в галоп.

Паника обхвана магистрата: това беше засада и следващата мишена щеше да е той. Но макар че се оглеждаше за стрелеца, макар че се страхуваше за своя собствен живот, той скочи от коня си и се спусна към падналия телохранител. Инаба му беше стар другар и той трябваше да се опита да го спаси. После видя стрелата, която бе пронизала гърлото през врата му, голямото петно кръв на моста и очите на Инаба, безжизнено отразяващи лунната светлина.

Една стрела избръмча зад магистрата Уеда и удари парапета на моста. Той погледна към посоката, откъдето бе долетяла. От пътя покрай канала неясната фигура на стрелеца се прицелваше, за да стреля отново.

Магистратът Уеда побягна. Той прекоси моста и се затича в пътеката между къщите. Зад него отекваха тежките стъпки на нападателя. Беше толкова тъмно, че трябваше да върви пипнешком, препъвайки се в снежните преспи. Стрелецът не би успял да даде точен изстрел, надяваше се той. Беше на няколко пресечки от своята къща; скоро щеше да е в безопасност. Но той беше стар и в не особено добра форма. Задъхваше се и се олюляваше. Беше вече почти в края на алеята. Стъпките отекваха по-силно, по-близко.

Една ръка сграбчи рамото му. Той се обърна с вик и видя облечената в черно фигура на преследвача си. Мъждивата светлина в края на алеята проблясна в очите му. Той вдигна някакъв предмет. Магистратът Уеда видя облечената в ръкавица ръка и тояга, обкована с блестящи железни шипове. Той посегна за меча на кръста си, но преди да успее да го извади, тоягата се спусна надолу.

Силен удар го порази в челото. В черепа му избухна болка. Пред очите му се пръснаха хиляди искрящи звездички. Той политна. Миг по-късно се срина на земята, и опита се да извика за помощ, но последваха още удари. Последната му мисъл бе: „Кой ме иска мъртъв?“

* * *

Докато Рейко спеше през тази нощ, част от нея остана будна, в случай че децата й заплачат или някаква опасност застраши семейството й. В момента, в който чу гласа на Хирата да казва: „Извинете ме, Сано сан, господарке Рейко“, тя се събуди мигновено.

— Какво има? — Рейко отхвърли тежкия юрган, треперейки в нощната си роба, и примигна на светлината, идваща от фенера, който държеше Хирата. До него стоеше Чийо, а на лицето й се четеше печал.

— Баща ви… — каза Хирата.

Сано замаяно се надигна.

— Магистратът Уеда? Какво се е случило?

— Току-що дойде пратеник от дома му — каза Хирата. — Бил е нападнат.

Сърцето на Рейко задумка толкова силно, сякаш всеки миг щеше да разбие като чук гърдите й и да изхвръкне навън. Почувства как се замайва и й прилошава.

— Той… — не можеше да понесе дори да произнесе думата.

— Жив е — бързо каза Чийо.

Рейко почувства прилив на облекчение, който секна, когато Хирата каза:

— Но е сериозно ранен.

— Кой го е направил? — каза Сано, който беше не по-малко ужасен от Рейко. — Как се е случило?

— Пратеникът не знае подробности — отговори Хирата.

Рейко скочи от леглото, търсейки пипнешком дрехите си.

— Веднага трябва да отида при него!

Масахиро се появи на вратата.

— Може ли и аз да дойда?

В дъното на коридора Акико нададе вопъл.

— Не, Масахиро — каза му Рейко, — нуждая се от теб тук. Трябва да се грижиш за сестра си — тя не искаше той да вижда дядо си ранен и да се разстройва.

— Аз ще остана с тях — каза Чийо.

Рейко успя да се усмихне на Чийо, докато навличаше кимоното си върху нощницата.

— Благодаря ти.

Тя си помисли с надежда, че Окару не е издълбала постоянна пукнатина в тяхното приятелство.

* * *

Процесията бързо излезе през портата на замъка Едо. Сано, Хирата и детективите Маруме и Фукида яздеха отпред. Отряд войници завършваше колоната след Рейко, която пътуваше във волска каруца. Тя не можеше да понесе бавното движение на паланкина. Седеше на ръба на пейката зад каруцаря и двата тежко движещи се вола. Почти не забелязваше тракането и друсането на каруцата или студа, проникващ през одеялото, увито около нея. Неистово искаше час по-бързо да стигне до баща си, ужасена, че​ положението му може да се влоши и тя ще пристигне твърде късно.

Когато процесията им стигна до административния квартал, Рейко отметна одеялото, скочи от каруцата и затича. Зидовете, ограждащи къщите, и светлините, идващи от тях, минаваха като размазана линия край нея. Дъхът й вдигаше бяла пара в мразовития мрак. Тя настигна Сано и хората му при дома на баща си. Часовият отвори портата. Рейко се втурна вътре; Сано и Хирата забързаха след нея. Ниската, опасана с греди къща, в която Рейко бе израсла, беше осветена от фенери, запалени на верандата и на прозорците. Тя влезе вътре и затича по коридорите. Слугите се отдръпваха, за да я пуснат да мине. Тя избягваше погледите им от страх, че може да прочете там ужасни новини. Като стигна до бащината си стая, се втурна през вратата и спря.

Магистратът Уеда лежеше в леглото, покрит до брадичката с кафяв юрган. Главата му беше увита цялата в бяла платнена превръзка, а лицето — толкова смачкано и изранено, че тя едва го позна. Червеникаво-пурпурни натъртвания покриваха подутите му и затворени очи. Носът и устата му също бяха подути, с кръв, засъхнала по ноздрите и сълзяща от раната на устните. До него седеше доктор, възрастен мъж, облечен в тъмносинята куртка, характерна за медицинската професия, със сандъче с медикаменти и инструменти. Той отмерваше билки с една чашка и ги сипваше във вряща вода. Рейко изстена от ужас, а краката й се огънаха от облекчение, че баща й е жив. Тя падна на колене до леглото му.

— Татко!

Магистратът Уеда не отговори, не отвори очи, нито даде някакъв знак, че я чува. При всяко вдишване и издишване от гърлото му се чуваше гъргорещ звук.

Рейко погледна разтревожено доктора.

— В безсъзнание е — каза й той. — Раната на главата му е много тежка.

Сълзите, които Рейко бе потискала по време на пътуването, сега се стичаха надолу по лицето й. Тя посегна под юргана, намери ръката на баща си и стисна пръстите му. Бяха студени, неподвижни.

Сано и Хирата влязоха заедно с дългогодишния първи васал на магистрата, възрастен самурай на име Икеда. Той беше научил Рейко да язди кон, когато беше малка.

— Рано е за сълзи, дребосъче — каза той нежно, но енергично. — Баща ти е прекалено силен и прекалено голям инат, за да бъде убит толкова лесно.

Рейко се почувства ободрена, така, както онзи път, когато беше паднала от коня и Икеда я вдигна обратно на седлото. Тя избърса сълзите си.

— Можете ли да ни кажете какво се е случило? — попита Сано. Лицето му беше изопнато от притеснение.

— Магистратът и телохранителите му са били нападнати от засада по пътя към къщи, на връщане от замъка Едо — Икеда им обясни, че телохранителите са били убити от стрели. — Магистратът сигурно се е опитал да избяга. Пребили са го в алеята недалече оттук.

— Как се е добрал до вкъщи? — попита Хирата.

— Един дошин минал оттук при обиколките си, докато патрулирал — каза Икеда. — Той открил магистрата и го донесе у дома.

— Слава на боговете — промърмори Рейко, но тя беше поразена от мисълта за ужаса и болката, които баща й бе изтърпял. В нея се разгоря небивала ярост срещу нападателя му.

— Кой го е направил?

— Не знам. Магистратът е бил в безсъзнание, когато дошинът го е открил, и досега не е идвал на себе си — каза Икеда на Сано. — Дошинът все още е тук. Сметнах, че ще искате да поговорите с него, затова му казах да се навърта наоколо.

— Добре. Действително искам да говоря с него. Изражението на Сано тъмнееше от същия гняв, който гореше и в Рейко. — Който и да е бил, ще си плати.