Лора Джо Роуланд
Айджин (37)

34. глава

След като се върнаха в замъка Едо, Сано, Хирата, Маруме и Фукида отидоха в кабинета на пазителите на замъка. Беше късно вечерта и там имаше само няколко служители, които подреждаха документите си и гасяха лампите.

— Къде е Каджикава? — попита Сано.

Един стар, гърбав асистент отведе Сано до празно бюро, отделено с решетъчна преграда.

— Това е странно! Допреди миг беше тук.

— Лампата на бюрото все още гори — посочи Хирата. — Сигурно току-що е излязъл.

В коридора ги лъхна ледено течение. Те тръгнаха по него и то ги отведе до зееща врата, която водеше към вътрешния двор. В снега имаше издълбани едва видими в мъждивата светлина отпечатъци от стъпки, оставени от тичащ човек.

— Чул ме е, като съм попитал за него — предположи Сано. — Сетил се е, че сме открили истината за нападението над магистрата Уеда и най-вече, че той е наел човекът, който го е извършил. И се е паникьосал.

— Не би ли трябвало да можеш да го проследиш?

— Маруме попита Хирата с предизвикателен тон.

— Аурата му е слаба — отговори Хирата. — Ще бъде трудно да я доловя, но ще се опитам — той тръгна бързо, следвайки отпечатъците от стъпки в снега.

— Организирайте групи за претърсване — каза Сано на детективите. — Преровете целия замък. Ще кажа на капитана на стражата да се затворят всички врати. Но за по-сигурно изпратете група и в дома на Каджикава, просто в случай че успее да се измъкне от замъка — Сано се обърна към асистента.

— Къде живее той?

Асистентът им даде адреса на къщата, в район, разположен близо до замъка Едо, обитаван от наследствените васали на Токугава. Сано, Маруме и Фукида бързо тръгнаха, но асистентът не се отделяше от тях.

— Наистина ли Каджикава е наел някой да убие магистрата? — попита той.

— Така изглежда — каза Сано.

— Не мога да повярвам, че би направил подобно нещо. Изглежда толкова безобиден. Макар че напоследък не беше много на себе си. Но то е разбираемо.

— Кое е разбираемо? — Сано забави ход, защото любопитството му се възбуди.

— Това, че беше депресиран. Синът му се самоуби преди три години.

Това ли беше събитието, което бе превърнало Каджикава от добър човек в престъпник?

— Кажи ми какво точно се случи? — настоя Сано.

— Каджикава имаше син на име Цунамори. Беше на дванадесет години — каза асистентът. — Обеси се.

Сано бе шокиран и наскърбен от това, че момче, малко по-голямо от Масахиро, е отнело собствения си живот. Той си даде сметка за повтарящия се модел в събитията, който следваше вендетата: Сано и Масахиро; Оиши и Чикара; Янагисава и Йоритомо; бащи и синове. Ето че имаше още една двойка баща и син, и то в сърцето на модела.

— Защо го е направил?

— Не знам. Каджикава не говореше за това. Но една нощ, скоро след като се случи, го видях да плаче на бюрото си. Проклинаше и мърмореше нещо. Не ме забеляза и аз реших, че е най-добре да го оставя на мира. Но чух да казва нещо, в смисъл че обвинява Кира Йошинака за смъртта на сина си.

Сано почувства надигащо се вълнение. Макар и да не знаеше с какво Кира е бил замесен в самоубийството на момчето, вече разполагаше с мотива на Каджикава да иска Кира мъртъв и да даде ход на вендетата. Четиридесет и седемте ронини му бяха послужили като оръдие за неговото собствено отмъщение.

* * *

— Искам да направим една игра на го^[1] — заяви шогунът на събралите се в стаята му момчета. Някои от тях свиреха на шамисен и флейти или пееха, други се и​шегуваха помежду си. Погледът му падна на Масахих​ро, който се опитваше да не бие на очи. — Донеси ми моя комплект.

Масахиро взе лаковата кутия и се качи на подиума. Йоритомо, седнал плътно до шогуна, му подложи крак, докато той минаваше покрай него. Масахиро се спъна, просна се на земята и изпусна комплекта за го. Белите и черните пулове се разпиляха навсякъде. Всички се разсмяха. Масахиро се изчерви от притеснение и закипя от гняв, докато се изправяше.

— Какво тромаво изродче е този Масахиро! — каза Йоритомо на шогуна. — Дали да не го отпратим да си ходи, преди да е наранил някой друг, освен себе си, Ваше Превъзходителство?

Масахиро знаеше, че трябва да бъде особено внимателен с Йоритомо, но мислите му бяха прекалено заети с Гоза, окървавената дреха и татуировките. Обзе го пристъп на страх. Нима Йоритомо накрая бе на път да постигне желанието си да го лиши от благосклонността на шогуна? Какво щяха да кажат родителите му?

— Не, това беше просто, ъъх, безобидна грешка — шогунът се усмихна мило на Масахиро и потупа пода до себе си. — Ела, седни до мен.

Колкото облекчен, толкова и ужасен, Масахиро седна.

— Събери тези пулове — каза шогунът на Йоритомо. — Подреди дъската. Ще играя с Масахиро.

Йоритомо се подчини, гледайки така свирепо, че Масахиро си представи как от ушите му излиза пушек. А шогунът му се усмихваше твърде нежно, докато се редуваха да местят пуловете по разчертаната на квадратчета дъска. Масахиро се гърчеше отвътре. Той чу, че другите момчета си шушукат. Вероятно се обзалагаха дали той ще стане следващият фаворит на шогуна. Но дори и тази заплаха не можеше да отклони Масахиро от настоящата му дилема.

Трябваше да каже на родителите си за Гоза. Това изобщо не подлежеше на въпрос за него. Той дължеше лоялност на първо място на тях. Но му беше много неприятно, че щеше да навлече проблеми на Окару, особено пък след като продължаваше да вярва, че тя е невинна, въпреки доказателствата срещу слугинята й. Беше толкова замислен и разсеян, че без малко да забрави, че трябва да изгуби играта.

— Аз победих! — възкликна шогунът. Всички заръкопляскаха. — Сега е време за моя масаж — той напусна заедно с Йоритомо, който хвърли на Масахиро гибелен поглед на довиждане.

Масахиро се прибра у дома си, страхувайки се от това, което трябваше да направи.

— Родителите ми тук ли са? — попита той часовия на портата.

— Не, млади господарю.

Но Масахиро не можеше вечно да отлага да им каже истината. Ако Окару и Гоза бяха отговорни за побоя, нанесен на дядо му, и за убийството на двамата телохранители, те трябваше да бъдат наказани.

— Случи ли се нещо, докато ме нямаше?

— Хирата сан залови човека, който е нападнал дядо ви — часовият разказа на Масахиро за наетия атентатор.

Не е била Гоза! Масахиро почувства огромно облекчение. Не беше нужно да казва на родителите си. Нямаше да му се наложи да вижда разочарованието ​им, че той е крил лоша тайна от тях. Но облекчението му бързо се изпари и в главата му отново се надиг​наха подозрения.

— А кой го е наел?

— Родителите ви се опитват да открият.

Би могла да е Гоза, нещастно си помисли Масахиро.

— Къде е Окару?

— Все още е под домашен арест.

Това означаваше, че майка му все още не й вярва, Масахиро реши да говори с Окару. Може би той щеше да й помогне да докаже, че е невинна. Затича се толкова бързо, че остана без дъх, докато стигна до стаята й. Отпред, облегнат на стената, седеше лейтенант Танума. Той видя Масахиро и скочи на крака.

— Млади господарю, ще може ли да пазите Окару за малко? Трябва бързо да отида до мястото на облекчението — каза той и хукна, без да дочака отговор.

Масахиро влезе в стаята. В гърдите му се надигна вълнение и сърцето му задумка лудо. Окару стоеше на колене върху леглото и сплиташе косите си на тънки плитки, после ги разплиташе с пръсти. Обърна се към него. Красивото й лице беше тъжно, изчистено от грим и подпухнало покрай очите. Изглеждаше така, сякаш вече не очакваше нищо добро.

— Аз… има ли нещо, от което се нуждаеш? — каза й той.

Окару се насили да се усмихне. Устните й изглеждаха меки и изранени.

— Не, благодаря ти, че попита — каза тя и добави. — Съжалявам, че бях лоша с теб вчера.

— Всичко е наред — Масахиро се почувства притеснен и нещастен, като я видя колко е тъжна. — Заловили са мъжа, който е нападнал дядо ми — изтърси той.

— Знам — каза Окару. — Чух един от стражите да го казва на лейтенант Танума — тя въздъхна, усуквайки косата около ръката си. — Чувствам се много зле, защото майка ти мисли, че съм имала нещо общо с нападението. Тя мисли, че съм куче, което хапе ръката, която го храни. Но аз мога да я разбера. Момичета като мен… ами ние сме прочути с това, че причиняваме проблеми и използваме хората. Но майка ти беше толкова добра с мен — очите й за кратко грейнаха от обич към Рейко, после се изпълниха с терзание. — Никога не бих направила нищо, което да навреди на семейството й. Никога!

Масахиро виждаше, че тя не е ядосана. Той би се вбесил на всеки, който го обвини несправедливо. Но Окару оправдаваше майка му и обвиняваше себе си.

— Аз ти вярвам — каза й той, завладян от убедителността в гласа й и от възхищението си към нея.

— Наистина ли? — удоволствие разцъфна на лицето на Окару. — О, благодаря ти! — тя скочи и обви ръце около Масахиро.

Той се изненада толкова много, че очите му щяха да изхвръкнат, и задиша на пресекулки. Загуби равновесие и падна на леглото, повличайки Окару със себе си. Изпълнен с радост и екстаз, той изпадна в захлас, докато тя го прегръщаше и притискаше бузата си в неговата. Чувстваше мекотата и нежността на кожата й, топлината на тялото й и гърдите й, които докосваха гръдния му кош. Искаше да прегърне Окару. Но се стегна и се отдръпна от нея, защото се уплаши, че ако тя разбере какво чувства, ще се разстрои.

Лицето й се намокри от сълзи. Масахиро несръчно погали косата й, докато тя плачеше, опитвайки се да я утеши. Копринените нишки се заплетоха в пръстите му. Той не можеше да понесе да извлече от нея удоволствие, което тя не му е предложила, но желанието и възбудата му се повишиха повече дори от онзи път, когато я бе наблюдавал в банята.

Ръцете й отхлабиха прегръдката; тя се отдръпна назад.

— Напомняш ми на моето малко братче, което почина — тя сложи ръка на бузата му и му се усмихна през сълзи.

Желанието се изпари. Малкото й братче! Значи така го възприемаше Окару. Не като мъж, когото харесва, или дори като приятел, а като дете.

Масахиро нямаше време да стигне до дъното на своята покруса, защото чу гласа на майка си да казва рязко: Масахиро! Окару!

* * *

Силно разтревожена, Рейко гледаше изумено сина си и Окару, проснати на леглото. С едната си ръка момичето прегръщаше Масахиро, а дланта на другата бе поставила на бузата му. Ръката на Масахиро пък лежеше на косата на Окару. Те се обърнаха, като чуха гласа й.

— Какво правите? — попита ги Рейко.

Те отскочиха един от друг и се изправиха. Рейко видя, че лицето на Масахиро почервенява и че в очите на Окару се появява страх. Изведнъж тя си спомни разговора с Чийо. Сега разбра: Чийо се бе опитала да я предупреди какво може да се случи, когато едно момче на прага на съзряването и едно красиво младо момиче живеят под един покрив. Чийо сигурно бе забелязала привличане между Окару и Масахиро. Рейко най-сетне разбра какво се бе случило. Окару беше с разбито сърце и се нуждаеше от утеха; Масахиро изпитваше сексуални желания, които са характерни за момчетата. Естествено беше това да ги събере.

Рейко се обърна към Окару.

— Прелъстяваше сина ми ли?

— Не — каза Окару с тих, огорчен глас. — Не е това, което си мислите.

Рейко бе много шокирана, макар да бе наясно, че самурайските момчета започват да правят секс в много ранна възраст и че това се смяташе за приемливо, стига да се ограничаваха до жени от нисшите съсловия и да не посягат на момичета от добрите семейства, които се пазеха за брак. Рейко бе попадала на млади васали на Сано, докато се съвкупяваха с прислужниците, и учтиво си затваряше очите. Но Масахиро още не бе пораснал достатъчно за секс!

— Майко — каза й той. Думата прозвуча наполовина като протест, наполовина като молба. Той изглеждаше толкова нещастен!

Дори само представата за сина й заедно с Окару изпълни Рейко с отвращение, макар да се гордееше, че стои над класовите предразсъдъци. Беше взела девойката под покрива си, а тя най-безотговорно се бе предложила на сина й! Без значение, че не бе виновна за нападението над баща й, Окару представляваше опасност. Неопитни момчета като Масахиро често се влюбваха в момичета като нея. Аферите им водеха до ревност, кавги, дуели между мъже, желаещи едно и също момиче, и нерядко — и до бебета. Обичаите не позволяваха подобни двойки да се женят и те често извършваха шинджу, двойно любовно самоубийство. Рейко видя нов, опасен свят, отварящ се пред Масахиро. Тя се бе опитвала толкова усилено да го предпази от политическите врагове на баща му, че не бе помислила да защити сърцето му.

— Върви в стаята си — каза му Рейко, ядосана на собственото си неведение, искайки да раздели Масахиро от Окару и да затвори вратата на неговия нов свят, макар вече да бе късно.

Той понечи да възрази и да защити Окару. В този момент лейтенант Танума се втурна в стаята.

— Къде беше? — попита го Рейко. — Не ти ли казах да наблюдаваш Окару? — преди той да успее да отговори, тя продължи: — Отведи Масахиро в стаята му. Масахиро и Танума се измъкнаха като подритнати кутрета. Рейко се обърна към Окару. Момичето коленичи на леглото, с ръце сключени на гърба, като дете, хванато да краде бонбони.

— Е — каза Рейко с най-равния тон, който можа да постигне. — Обясни ми какво правеше с моя син.

— Нищо — каза Окару. — Прегърнах го, защото беше много мил с мен. Това е всичко.

Но Рейко бе видяла изражението на Масахиро, докато двамата с Окару се докосваха. Прегръдката лесно би могла да доведе до други неща — може би такива, които вече се бяха случили, преди тя да дойде.

За първи път тя изпитваше ревността на майка, която осъзнава, че един ден няма тя да е жената, която синът й ще обича най-много на света.

— Отсега нататък стой далеч от Масахиро — каза Рейко. — Разбра ли?

Окару кимна с посивяло лице; стискаше устни, сякаш се страхуваше, че ако проговори, само ще влоши нещата. Очите и бяха огромни и тъжни.

— Добре — Райко усети пристъп на срам от това, че третираше момичето толкова грубо. Тя си спомни защо бе дошла да види Окару.

— Имам новини. Двамата със съпруга ми открихме кой е отговорен за нападението над баща ми. Не си ти. Ти си извън подозрение.

Сълзи на облекчение се стекоха от очите на Окару.

— Слава на боговете! — прошепна тя. — Молех се да се докаже, че съм невинна — тя погледна към Рейко, внезапно осъзнала ситуацията. — Това означава ли, че ще ме пуснете да си вървя?

Рейко знаеше, че тя си мисли за студената нощ и че няма къде да отиде.

— Не е нужно да тръгваш сега — тя не беше достатъчно безсърдечна, за да изхвърли момичето навън.

— Утре ще накарам войниците на съпруга ми да придружат двете ви с Гоза до Миако.

— Хиляди благодарности. Вие сте толкова добра, въпреки че мислите лошо за мен. Съжалявам, че ви ядосах — Окару се усмихна нервно. — Но… Аз бих искала да остана в Едо и да видя какво ще се случи с Оиши. Не мога да спра да се надявам…

— Че той ще бъде оправдан и ще се върне при теб? Страхувам се, че имам още новини — каза Рейко, не можейки да устои на поне мъничко злоба. — Оиши се събра отново със съпругата си. Ако остане жив, ще отиде при нея, не при теб.

Усмивката се изпари от лицето на Окару, което изведнъж пребледня. Очите й се уголемиха и тя се свлече на леглото в пълно безсъзнание.

* * *

Рейко прати да доведат доктор, за да се погрижи за Окару, после отиде при Масахиро. Той беше в стаята си, коленичил пред масичка, на която стояха подредени в бойна формация войници играчки. Ръцете му, поставени върху коленете, нервно шаваха. На лицето му имаше изражение, каквото тя никога не бе виждала преди — смесица от гняв, гордост и срам. Докато Рейко сядаше до него, той вдигна поглед към нея, после го сведе отново към войниците. Тя чувстваше неудобство и срам, сякаш той беше някой непознат, а не нейното малко момче.

— Не знаех, че харесваш Окару — осмели се да започне тя.

Масахиро се намръщи. Между тях се възправяше почти видима преграда. Макар че преди никога не беше имал тайни от нея, сега имаше. Рейко беше изненадана колко я боли от това.

— Разбираемо е да я харесваш — каза Рейко. — Момчетата просто започват да се интересуват от момичета. А Окару е много хубава.

Масахиро вдигна едно войниче и го загледа с престорена концентрация.

— Има някои неща, за които трябва да си поговорим — каза Рейко. — Когато едно момиче и едно момче… се сближат… е… ами момичето може да роди бебе.

Червенина заля лицето на Масахиро. Лицето на Рейко също пламна. Тя никога не беше разговаряла с него за секс. Мислеше си, че баща му трябва да го направи по-нататък, но сега този разговор не можеше повече да се отлага. Колко ли знаеше вече Масахиро? Беше виждал животните да се съешават, както и раждането на малките им, но Рейко не беше сигурна дали той е наясно, че същото се случва и при хората.

— Когато се роди бебе и момичето и момчето не са женени, може да възникне голям проблем. Особено ако те са от различни класи, което означава, че не могат да се оженят. Семейството на момичето може да се откаже от нея. И тя трябва да отгледа детето си сама.

Обикновено никой не държеше мъжете отговорни за техните незаконни деца и репутацията им не страдаше, но Рейко не искаше Масахиро да прави бебета по небрежност, както правеха други самурайски юноши. Ако го направеше, тя щеше да се чувства зле заради пострадалите жени и изоставените деца, макар че другите дами от нейната класа се преструваха, че не забелязват подобни ситуации.

— Затова е най-добре да не… ами… — Рейко не можеше да каже на Масахиро да не прави секс, докато не се ожени. Това беше против обичаите; мъжете се държаха така, както им харесваше. — Не трябва да бъдеш с прекалено много момичета или да го правиш прекалено често.

Масахиро постави внимателно войничето на масичката. Червенината пропълзя надолу по врата му.

На Рейко безкрайно много й се искаше никога да не бе водила Окару в дома си.

— Има и нещо друго, което трябва да ти кажа — продължи тя. — Понякога момичето се възползва от момчето. Тя може да се преструва, че го харесва и… и да прави някои неща с него, за да й дава той пари или подаръци — по този начин проститутките хващаха на въдицата си покровители, така беше чувала Рейко. — Но всъщност тя изобщо не се интересува от него; просто го използва. Трябва да бъдеш внимателен, защото семейството ти е богато, а момичето може да си помисли, че…

— Спри! Замълчи! — обърна се Масахиро към Рейко, а очите му горяха от гняв.

— Масахиро! — тя беше шокирана, защото той никога досега не й беше говорил така грубо.

— Не е това! — извика той.

— Тогава какво…?

Той размаха ръце, помете войничетата от масата и скочи на крака.

— Не искам да говоря за това. Остави ме на мира! — каза той и избяга от стаята.

Рейко постоя за миг, не вярвайки на случилото се, безмерно объркана и озадачена. После, чувайки мъжки гласове, пое дълбоко дъх, стана и отиде да поздрави Сано в коридора.

— Току-що срещнах пратеник от дома на баща ти​ — каза й той. — Предаде ми, че той все още е в безсъзнание; няма промяна в състоянието му.

Страхът за баща й се усили.

— Ами ако никога не се възстанови?

— Не се тревожи. Ще се оправи — каза Сано. — Всичко наред ли е с децата?

— Опасявам се, че Масахиро се разстрои от мен — Рейко му обясни случилото се.

Сано се усмихна печално.

— Предполагам, би трябвало да сме подготвени за този род неща. Дали аз да не поговоря с него?

— Нека му дадем малко време да се поуспокои — каза Рейко. — Арестува ли Каджикава?

— Все още не — Сано й разказа, че пазителят на замъка е успял да избяга. — Изпратих навсякъде групи да го търсят. Няма да стигне далече.