Лора Джо Роуланд
Айджин (28)

25. глава

Рейко прекара остатъка от нощта и цялата сутрин коленичила до постелята на баща си. Магистратът Уеда лежеше неподвижен, подпухналите му очи бяха затворени, отоците му имаха болезнен, тъмноморав цвят. Рейко не виждаше и най-малък знак, че е излязъл от пълното си безсъзнание. Слугите му й донесоха храна, но тя не можеше да хапне и залък. Васалите му се отбиваха, за да попитат за състоянието му. Те говореха мило на Рейко и тя им отговаряше, но съчувствието им не достигаше до нея. Чувстваше се като затворена в някакво тъмно място, сама със своя страх, че баща й може да умре.

Спомените блещукаха като светулки в тъмнината. Тя си припомни как като дете тичаше да посрещне баща си. Той я вдигаше, подхвърляше я във въздуха и двамата избухваха във весел смях. Майка й беше починала при раждането й, но баща й никога не я беше винил за това. Дори не беше разочарован, че тя не е момче, което да бъде негов наследник; не я остави на грижите на слугите, не се ожени отново, не си създаде ново семейство, както биха направили други мъже. Той я обичаше и я отгледа с такава всеотдайност, че тя никога не усети липсата на майка. И й даваше предимства, които обикновено се пазеха само за синовете.

Нае учители, за да я обучават в четене, аритметика, писане и история, и дори майстор по бойни изкуства, който я научи да се бие с меч. Не обръщаше никакво внимание на роднините им, които не одобряваха това. Казваше, че дъщеря му е твърде умна, за да я остави да израсне невежа като другите момичета. Когато порасна, тя започна да споделя интересите му към закона и прекарваше дълги дни в задната стая на Съда, слушайки процесите, които той провеждаше. Често му прошепваше съвети за въпросите, които трябваше да зададе на подсъдимите или свидетелите, или даваше мнението си за това дали подсъдимият е виновен. Баща й се доверяваше на интуицията й и нерядко се вслушваше в съветите й, въпреки че тя беше само на дванадесет, четиринадесет или шестнадесет години. Сега Рейко се замисли над факта, че нейното възпитание беше направило възможен неконвенционалния й брак със Сано и й помагаше в работата, която те вършеха заедно. За всичко това трябваше да благодари на баща си. Тя го обожаваше заради неговата доброта и великолепното му чувство за хумор. Как би могла да понесе да го загуби? Особено ако загубеше и Сано.

Рейко преглътна сълзите си. Не биваше да пада духом, отчаянието с нищо нямаше да помогне на баща й. Нито пък щеше да се остави да бъде надвита от гнева срещу този, който го бе ранил. Трябваше да остане спокойна, силна. Сега баща й зависеше от нея.

Тя чу слабо стенание. Цепнатите на очите му се отвориха малко.

Сърцето на Рейко подскочи.

— Татко?

Главата му бавно се обърна към нея.

— Рейко? — той се намръщи, явно объркан, че я вижда до постелята си. — Къде съм?

Слава на боговете, той беше в съзнание!

— У дома — каза Рейко.

— Как съм се добрал дотук?

— Един дошин те донесе.

Магистратът Уеда направи немощен опит да седне.

— Телохранителите ми са мъртви. Той ги застреля — при връщането на този спомен на лицето му се изписа печал. Тревогата отвори напълно очите му. Белтъците им бяха зачервени от спуканите кръвоносни съдове. Той посегна непохватно да отметне юргана.

— Трябва да го хвана! Преди да се е измъкнал!

— Той е изчезнал, татко — каза Рейко. — Това се случи миналата нощ.

— Миналата нощ? — озадачено каза магистратът Уеда. — Кое време е сега?

— Сутрин. Около часа на змията, струва ми се.

Гневът изкриви ранените устни на магистрата Уеда.

— Значи той се е измъкнал.

— Не за дълго — Рейко усещаше как самата тя гори и изгаря от гняв срещу нападателя. — Съпругът ми е по петите му. А също и Хирата. Те ще го хванат. Не се тревожи, татко.

Той се опита да се надигне и се задъха.

— Трябва да вървя. Трябва да помогна.

Рейко нежно го спря.

— Можеш да ни помогнеш да разберем кой го е извършил. Знаеш ли кой беше?

— Не — отговори й с тъжно съжаление баща й. — Беше тъмно. Не можах да видя лицето му.

— Забеляза ли нещо по-специфично в него?

Клепачите на магистрата Уеда се затвориха. Тялото му застина.

— Татко? — Рейко реши, че той пак губи съзнание.

— Две — прошепна той.

— Двама ли бяха нападателите? — озадачено каза тя.

Миг по-рано той говореше за нападателя в единствено число. И Сано се беше отбил, за да й разкаже историята на дошина. Той му беше казал, че е преследвал само един мъж, когото бе видял да бие магистрата Уеда.

— Не — немощно каза баща й. — Две татуировки. На ръката му. Видях ги.

Рейко го разбра и се развълнува.

— Той е бил осъден за две други престъпления?

Рецидивистите се белязваха с татуировки по ръцете. Татуировката представляваше конкретен йероглиф за извършеното престъпление. Ако бъдеха арестувани отново, полицията можеше да разбере, че те и преди са се забърквали в проблеми. Тогава законът налагаше по-сурово наказание, отколкото за предишното престъпление.

— Да — прошепна магистратът Уеда.

— Какви са били престъпленията? — нетърпеливо попита Рейко. — Успя ли да разчетеш татуировките?

Магистратът Уеда затвори очи. Дишането му се забави.

— Татко — прошепна Рейко.

Той не отговори. Тя се опита да потисне страха, че може би е чула гласа му за последен път. Хвана безжизнената му ръка и зашепна.

— Аз ще открия кой е той — желанието за мъст обхвана Рейко както огънят грабва сухото дърво. Това беше същият онзи древен, родово-кръвен импулс, който беше изпратил четиридесет и седемте ронини при мъжа, когото обвиняваха за смъртта на своя господар. Тя се беше присъединила към тяхното братство на отмъщението, макар че бе просто жена. — Обещавам.

* * *

Като тръгваше от къщи към двореца, където щеше да прекара деня с шогуна, Масахиро поспря в коридора. Никак не му се излизаше. Дядо му беше ранен, а той искаше да остане и да чака новини от майка си. И въпреки тревогата за дядо си, той не можеше да не мисли за Окару. Споменът от гледката, която бе наблюдавал в банята, докато тя се къпеше, разливаше в него вълни от възбуда, удоволствие и срам. После, когато се върна от посещението си при Оиши, Окару плачеше толкова силно! Макар че му беше мъчно за нея, Масахиро не можеше да не чувства и задоволство от това, че Оиши я беше отхвърлил. В главата му имаше мисли, които бяха толкова безумни и невероятни, че не смееше да ги облече в думи дори и само наум.

Таеко се зададе по коридора, пристъпвайки внимателно, с поднос, натоварен с чайник, чаша и покрити чинии. Като видя Масахиро, тя сведе поглед. Държеше се хладно с него, откакто я беше нагрубил предния ден. Той съжаляваше, но беше твърде горд, за да й го каже.

— Тази храна за Окару ли е? — попита той.

— Да — Таеко се промъкна край него. — Казах на слугите, че аз ще й я занеса.

Масахиро долови, че тя не харесва Окару.

— Аз ще й я занеса — каза той.

Таеко неохотно му подаде подноса. Изпълнен с вълнение и копнеж, Масахиро отнесе подноса в стаята на Окару. Тя беше в леглото, свита под завивките, и над тях се подаваше само върхът на главата й. При все че искаше да я види, той реши, че вероятно не бива да я безпокои. Влезе на пръсти в стаята и се приведе, за да постави подноса на масичката до леглото.

— Кой е? — каза Окару с приглушен, пълен със сълзи глас.

Масахиро пусна подноса с трясък върху масата.

— А… ами… Аз съм. Масахиро.

— Какво искаш? — главата й се появи изпод завивките. Косата й беше рошава и сплъстена, лицето — подпухнало от плач.

— Аз… аз ти донесох закуска — посочи подноса Масахиро.

Окару дори не погледна храната.

— Какво зяпаш? — рязко попита тя.

Масахиро занемя от гнева в нейните червени, подути очи и се притесни, като я видя как силно страда.

— Сигурно си мислиш, че съм тъпа и жалка — каза Окару с треперещ глас. — Всички сигурно така си мислят! Мразя те! Мразя всички! Просто ме оставете на мира!

Думите й прерязаха Масахиро като с нож. Той не можеше нито да помръдне, нито да продума.

— Махай се! — изпищя Окару.

Тя седна, грабна чайника и го хвърли. Масахиро се наведе. Чайникът удари стената. Чаят се разплиска.

Чайникът и капакът паднаха на татамите, постлани на пода, сред локвичка гореща течност. Окару избухна в неистов, проглушителен плач. Гоза се втурна в стаята, избута Масахиро встрани и коленичи до Окару.

Момичето се хвърли в обятията й и избухна в жални вопли.

— Толкова съм нещастна! Искам да умра!

Гоза се смръщи на Масахиро.

— По-добре си върви!

* * *

Хирата яздеше по разширяващите се извивки на улиците, отдалечавайки се от ковашкия квартал. Сетивата му бяха настроени спрямо честотата на аурата на мъжа, който бе нападнал магистрата Уеда. Но той беше минал оттук доста отдавна; енергията, излъчвана от другите хора, замъгляваше остатъците от неговата. Привечер Хирата се озова в района на север от моста Нихонбаши, близо до Оденмачо — квартала на пощенските коне, където те се предлагаха под наем. Мястото беше и своеобразен център на националната система за съобщения. Правителството назначаваше пратеници да носят документи между градовете. Един пратеник, тръгнал от Едо, трябваше да изтича определен етап от пътя и да предаде документите на следващия пратеник. Бързите бегачи можеха да вземат разстоянието до Миако за шестдесет часа. Хирата минаваше покрай конюшни и евтини ханове, чайни и сергии за храна, където пратениците чакаха за работа. Той спря пред една бръснарница.

Там, в нейната тясна стаичка, зад неприветливата, мръсна дървена фасада, беше любимото свърталище на майсторите по бойни изкуства. Бръснарят разказваше на клиентите си последните новини, сбрани от този или онзи пратеник, докато им подстригваше косите. Тези, които живееха в Едо, идваха тук да пийнат и да се срещнат със свои странстващи другари, които се отбиваха пътьом. Истинското предназначение на бръснарницата бе известно само на нейното подбрано общество. Никой друг, който надзърнеше вътре, нямаше да разбере, че няколкото обикновено изглеждащи мъже имат достатъчно бойни умения, за да победят цяла армия. Външните посетители усещаха внезапен подтик да напуснат мястото. Редовните клиенти обичаха своето уединение и проектираха енергия, която отблъскваше непосветените.

Хирата се поколеба на вратата. Търсенето на нападателя на магистрата Уеда беше негов главен приоритет, негов дълг към Сано и той трябваше да търси улики. Трябваше и да помогне на Сано да доведе работата с четиридесет и седемте ронини до успешен завършек. Но той не спираше да мисли за самурая на име Тахара, който беше казал, че ще се срещнат отново. Хирата трябваше да се подготви.

Той влезе в бръснарницата. Вътре беше топло от печката, дървените стени и таванът бяха потъмнели от сажди и тютюнев дим. Бръснарят седеше сам и точеше бръснача си. Той беше ронин, на седемдесет години, и се казваше Исеки. По лицето му имаше толкова много бръчици, че приличаше на смачкана хартия. Навремето се беше ползвал със славата на един от най-страховитите майстори на мистичните бойни изкуства, но преди десет години едно земетресение бе съборило къщата отгоре му и му беше счупило ръката, с която държеше меча. Хирата наблюдаваше как сръчно борави Исеки с бръснача и бруса. Той беше способен само с една ръка да направи това, което двама мъже не можеха и с по две ръце, но неговите бойни дни бяха останали далече назад в миналото.

— Поздрави, Хирата сан — каза Исеки. — Какво мога да направя за теб?

— Трябва ми малко информация.

— Просто попитай.

— Познаваш ли самурай на име Тахара?

Бръчките по лицето на Исеки се задълбочиха от загриженост.

— Не лично, но съм чувал за него. Той е от провинция Ига — провинция Ига имаше свои традиции в мистичните бойни изкуства. Нейните самураи се учеха от нинджите, култ на селяни воини, особено умели в това да се промъкват като невидими. — Такива като него се държат настрана. Те не наминават насам. Но мога да ти кажа, че дори и в разцвета на силите си не бих искал да изляза насреща му. Познаваш ли го?

— Все още не — всичко, което Хирата току-що бе чул, само усили опасенията му от следващата среща с Тахара.

— Изненадан съм — каза Исеки. — Мислех, че всъщност го познаваш.

— Защо?

— Защото той е ученик на Озуно.

Новината смути Хирата. Озуно беше неговият учител и ментор, човекът, от когото бе изучил мистичните бойни изкуства.

— Озуно никога не е споменавал Тахара.

Но защо не? Озуно беше представил Хирата на другите си ученици. Идеята, че пропускът е бил преднамерен, разтревожи Хирата. Дали Озуно не е искал да скрие съществуването на Тахара от него? Страховете му се задълбочиха. Това, че Тахара беше от школата на Озуно, плюс опитът му в тъмните изкуства на нинджите, го превръщаше в наистина страховит противник.

— Какво друго можеш да ми кажеш за него? — попита Хирата.

— Хората от клана му изпълняват ролята на тайна полиция и телохранители на даймиото на провинция Ига. Тахара дойде в Едо преди две години.

За мен, помисли си Хирата.

— Според слуховете, даймиото е дал Тахара назаем на други хора и понастоящем той работи за режима Токугава — каза Исеки.

Това обясняваше защо Тахара има достъп до замъка Едо.

— Има ли някакви приятели в града? По-конкретно, свещеник и войник?

— Свещеникът е Дегучи, от храма Уно. Войникът е Китано Шигемаса. И двамата са големи бойци — Исеки хвърли любопитен поглед на Хирата. — И тях ли не познаваш? Те също са ученици на Озуно.

— Не — каза Хирата, — никога не ги е споменавал.

Изглежда, че Озуно преднамерено беше скрил тези трима свои ученици. Сега те се бяха обединили срещу Хирата.

— Моите съболезнования, между другото — каза Исеки.

— За какво?

Исеки изглеждаше скръбен, съчувствен и едновременно озадачен.

— Озуно е мъртъв. И за това ли не знаеше?

Хирата се почувства така, сякаш са го ритнали в стомаха.

— Не знаех.

— Съжалявам, че аз ти съобщавам лошата вест.

— Как е умрял Озуно? И къде?

Хирата знаеше, че Озуно е много стар, но винаги му беше изглеждал безсмъртен.

— В един храм в Нара, където бил отседнал. Отишъл си тихо и мирно, в съня си.

— Кога е станало това? — попита Хирата.

— Преди около две години.

Приблизително по това време Тахара бе започнал да преследва Хирата. Това не би могло да е съвпадение. Но какво искаха Тахара и приятелите му?

— Ако чуеш нещо за тях, ще ме уведомиш ли? — каза Хирата.

— Непременно — обеща Исеки и го предупреди: — Ако бях на твое място, щях да ги избягвам на всяка цена.