Лора Джо Роуланд
Айджин (44)

41. глава

Призовката дойде месец след смъртта на четиридесет и седемте ронини. Толкова време беше отнело на шогуна, за да се възстанови от своето изпитание. Бе прекарал времето в покоите си, заобиколен и обгрижван от лекари и свещеници, без да допуска никой друг. Замъкът Едо гъмжеше от слухове. Някои говореха, че шогунът умира; други казваха, че той ще абдикира; трети шушукаха, че предстои огромна чистка и реорганизация във властта. Сано не знаеше на кого да вярва, ако изобщо можеше да се вярва на всички тези приказки.

Когато пристигна в приемната зала на двореца, подиумът беше празен. На гоблена, окачен зад него, бяха изобразени вишневи дървета с розови цветове, подходящо за сезона с ободряващите си багри. Янагисава бе коленичил под подиума. Сано го виждаше за първи път след деня на смъртта на Йоритомо. Янагисава напълно се бе оттеглил от политиката.

Сано коленичи на безопасна дистанция от него. Янагисава се обърна. Беше толкова отслабнал, че тялото му приличаше на скелет под тъмнозелената му дреха. Остри кости стърчаха през восъчната кожа на лицето му. Очите му бяха оградени от сенки, а устните му — изранени. Сано си помисли за Оиши и Чикара. Запита се дали Янагисава би сменил мястото си с тях, ако можеше. Ако Масахиро умреше, щеше ли да понесе той самият да продължи да живее?

Шогунът се качи със ситни стъпки на подиума, придружен от двама юноши. Когато седна, те коленичиха от двете му страни. Техните румени, нежни лица​ и мили усмивки бяха напълно еднакви. Все пак поне единият от слуховете бе верен, забеляза Сано — новите фаворити на шогуна бяха близнаци. Сано погледна към Янагисава. Колко ли ужасно беше за него да види, че Йоритомо е бил заместен толкова скоро.

Докато се покланяше на шогуна, Янагисава изглеждаше безразличен към всичко останало, освен към своята собствена мъка. Сано също се поклони, забелязвайки, че единият от другите слухове не беше верен: шогунът не умираше; всъщност изглеждаше по-здрав, отколкото обикновено. Разрезът​на врата му ​беше зараснал.

Два месеца почивка от дворцовите задължения му ​се бяха отразили добре.

— Простете ми, че, ъъъ, че ви накарах да чакате толкова дълго, за да ме видите — формалната усмивка на шогуна издаваше колко малко го е грижа за чувствата на всички останали, освен за неговите собствени.

— Разбира се, Ваше Превъзходителство — учтиво отговори Сано, макар че напрежението го убиваше, Янагисава не каза нищо.

— Предполагам, че вие, ъъъ, мислите, че съм забравил какво се случи последния път, когато бяхме заедно — изражението на шогуна стана заядливо. — Е, не съм.

Янагисава гледаше през шогуна, сякаш го нямаше там. Сано се приготви за удара.

— Ти — каза шогунът, посочвайки Сано, — ме предпази от Каджикава. А съпругата ти го уби — той засия. — Тя ми спести този проблем. Вие и двамата наистина ми служихте много добре.

Сано беше облекчен, че Рейко явно няма да бъде наказана и че семейството им ще остане заедно. Шогунът беше направил връзка между разследването, проведено от него, и отчаяния акт на Каджикава.

— Докато ти… — шогунът изви кръвнишки поглед към Янагисава. — Ти напълно, ъъъ, си загуби ума! Ти ядоса Каджикава. Ти сам се докара дотам да ти запушат устата, за да не можеш да говориш в моя защита. Ти беше безполезен!

Янагисава не направи никакви възражения, когато шогунът каза: — Освобождавам те от поста на дворцов управител. А и ти така или иначе, ъъъ, занемари задълженията си напоследък.

Сано ги бе поел, защото правителството просто се нуждаеше от дворцов управител начело на властта.

— Понижавам те на, ъъъ, поста на мой трети главнокомандващ. Ще освободиш незабавно резиденцията си — тук шогунът злостно добави: — Трябва да се смяташ за щастливец. Ако не беше дългото ни приятелство, щях да те изхвърля завинаги от режима.

Грубостта на шогуна стигаше до крайност, която Сано не можеше да възприеме. Янагисава бе загубил сина си, а шогунът не му предлагаше дори една думица на съчувствие. Не си ли спомняше, че Йоритомо умря, опитвайки се да спаси живота му? Сякаш бе забравил, че той изобщо е съществувал някога. Обръщането му против Янагисава беше обида, която още повече щеше да задълбочи раната му.

— Да, Ваше Превъзходителство — гласът на Янагисава пресекваше, лишен от сила глас на един остарял човек.

— Сано сан, ти поемаш поста на дворцов управител — каза шогунът. — Можеш да се върнеш обратно в имението си. Хирата сан отново ще бъде главен следовател.

Сано се поклони и благодари на шогуна, но триумфът му от това, че двамата с Хирата са спасени и реабилитирани, не беше пълен, защото съжаляваше Янагисава.

— Това е всичко — каза шогунът, галейки пригладените глави на близнаците. — Свободни сте.

Янагисава излезе от стаята като в транс. Сано го последва. Вече отвън, той понечи да му каже, че съжалява за Йоритомо. Но погледът в очите на Янагисава го накара да замлъкне. Яростта, ненавистта и мъката се бяха трансформирали в нещо по-смъртоносно от ​всичко, което Сано бе виждал досега.

Някой ден ще ти се иска съпругата ти да ме беше убила.

Янагисава се обърна и тръгна. Посланието му бе предадено, без да изрече и дума.

* * *

Имам добра новина — каза госпожа Уакаса на Рейко. — Кланът на даймио Тодо е много заинтересуван от вашето предложение. Те ме помолиха да организирам миай. Миай беше ритуалът за първата среща между бъдещата булка, бъдещия жених и техните семейства. — Да действам ли?

— Да. Това е чудесно! Благодаря ти — Рейко наля чай и подаде чашка на госпожа Уакаса. Навън градината сияеше от розовите вишневи цветчета. Масахиро, Акико и децата на Хирата тичаха из нея и гонеха падащите листенца. — А каква е лошата новина?

— Няма такава — каза госпожа Уакаса. — Щастието явно ще се усмихне на съпруга ти, както чувам. Хората са доволни, че той е уредил тази работа с четиридесет и седемте ронини.

Но Рейко не можеше да се чувства щастлива от изхода. Четиридесет и седем души бяха мъртви и оплаквани от тези, които бяха оставили зад себе си.

В деня след тяхното ритуално самоубийство Рейко бе отишла да види госпожа Асано и Укихаши. Завари двете жени заедно в манастира. Когато им поднесе съболезнованията си, госпожа Асано каза:

— Не мисля, че те трябваше да умрат. Но това беше техен избор, затова не мога да го оспорвам. Винаги ще им бъда признателна, че отмъстиха за моя съпруг.

— А аз съм признателна на вас, господарке Рейко, за това, че ме събрахте отново с Оиши — каза Укихаши. — Поне се разделихме с любов, вместо с гняв.

Рейко се поклони.

— Аз ви благодаря за помощта. Без нея съпругът ми нямаше да успее да доведе нещата до мирен край — преди да си тръгне, тя попита: — Ще се оправите ли?

— Да — каза Укихаши, макар че очите й бяха пълни със сълзи и Рейко знаеше колко много скърби за сина си и за съпруга си. — Свещениците в храма Сенгаку са много добри. Изпращат ми част от подаянията, които събират. Дъщерите ми и аз вече не трябва да работим.

Гласът на госпожа Уакаса я върна обратно в настоящето.

— Какъв късмет за твоя съпруг — Янагисава повален долу, без да може да мръдне. Дори не можех и да си представя, че ще видя нещо подобно.

Но случилото се с Янагисава не можеше да зарадва Рейко, не повече от съдбата на четиридесет и седемте ронини. Те поне бяха избрали сами собствената си участ. Янагисава беше претърпял най-ужасната катастрофа, която един родител може да си представи — смъртта на собственото си дете. Рейко не би пожелала това никому.

— Ще се посъветвам с моя астролог за най-благоприятната дата за миай — каза госпожа Уакаса и си тръгна.

Миай беше просто формалност. Семействата вече се познаваха и Рейко харесваше дъщерята на Тодо, хубаво, мило, интелигентно момиче. Масахиро вече беше все едно като сгоден. Рейко можеше да е доволна поне от това. Но една недовършена работа виснеше над нея като облак.

Тя все още чакаше да научи последствията от своите действия в двореца. Когато през онзи ден се бе върнала у дома, тя откри, че Окару е напуснала. Оттогава не я бе виждала. Чудеше се какво се е случило с момичето и чувстваше вина заради начина, по който се бе отнесла с нея. И макар че напрежението между Рейко и Масахиро бе изчезнало, Рейко знаеше, че Окару му липсва.

В този момент лейтенант Танума влезе в стаята.

— Имате посетител, който моли да ви види. Окару е. Тя е долу, при портата на замъка.

Рейко бе изненадана; сякаш мислите й бяха извикали момичето.

— Доведи я.

След малко Окару влезе.

— Господарке Рейко! — широко разперила ръце, тя се усмихваше, сякаш се бяха разделили като най-добри приятелки. — Толкова съм щастлива да ви видя отново — тя коленичи и се поклони.

— И аз съм щастлива да видя, че изглеждаш толкова добре — каза Рейко облекчена, защото Окару явно не бе страдала, след като си беше тръгнала. Всъщност беше по-красива от всякога. Бузите й бяха румени като вишневите цветчета, щамповани по новото й кимоно.

— Къде беше?

— Двете с Гоза се върнахме в хана. Съдържателят ни позволи да останем, защото никой не знаеше, че сме там — Окару се усмихна тъжно. — Научих си урока да не приказвам пред продавачите на новини.

— Но как…?

— Как можем да си го позволим? О, Гоза работи в една чайна, където се провеждат състезания на жени сумистки — каза Окару. — Тя участваше в мач през нощта, когато баща ви бе нападнат.

Още една мистерия се разреши. Ето го алибито на Гоза и причината за кръвта по дрехите й, за която Масахиро бе казал на Рейко.

— Не можехме да ви го кажем, защото женското сумо е незаконно и се страхувахме да не ви вкараме в беля — обясни Окару. Правителството периодично издаваше декрети срещу борбите по сумо, които после биваха анулирани.

— А защо Гоза има татуировки на китките? — попита Рейко. Масахиро й беше казал и за тях.

— Била е арестувана за кражба на храна, когато е била дете. Но много скоро тя няма да има нужда нито да краде, нито да работи, за да издържа мен и себе си. Защото… — тя замълча за миг, грееща от радост. — Аз се омъжвам!

Рейко бе изумена. Само преди два месеца тя беше влюбена в Оиши, с разбито сърце, защото той я бе отритнал. Сега си бе намерила някой друг.

— Кой е той?

— Казва се Джихей. Има си собствен мебелен магазин. Той е богат и хубав и не е прекалено стар — бъбреше Окару. — Той е толкова добър с мен! Ние сме безкрайно влюбени! Толкова съм щастлива!

— Къде го срещна? — попита Рейко, впечатлена от бързината на Окару.

— Магазинът му е близо до хана и той ме видял в деня, когато тълпата ме преследваше. Сметнал, че съм много красива, и се влюбил в мен от пръв поглед. Не могъл да ме забрави. И след като се върнах в хана, един ден надникнах в дюкяна му. Като ме видя, се втурна навън и ми се представи, и аз също се влюбих в него Окару се изчерви и се изкикоти.

Рейко се чудеше дали една любовна връзка, осъществена с такава скорост, може да донесе трайно щастие. От друга страна, много уредени бракове не го постигаха.

— Хубаво. Радвам се, че ще се наредиш добре — каза й тя. Но тя не можеше да не мисли за Оиши, който бе забравен толкова скоро.

Сълзи замъглиха очите на Окару.

— Аз обаче никога няма да забравя Оиши — тя се усмихна тъжно. — Ако не беше той, нямаше да дойда в Едо и никога нямаше да срещна Джихей. По някакъв начин той ни събра. Посетих гроба му в храма Сенгаку, благодарих му и се помолих за душата му. Ходихте ли там?

— Все още не — каза Рейко. — Съпругът ми ще ме заведе утре.

— Преди да кажа сбогом, искам да ви благодаря за вашата доброта — каза Окару. — Вие ми помогнахте, когато нямаше никой друг, към когото да се обърна.

— Дребна работа — каза Рейко, зарадвана, че Окару не й е обидена.

— Може ли да помоля за още нещо…?

— Какво е то?

— Масахиро беше много добър към мен. Може ли да се сбогувам с него?

— Разбира се — Рейко не мислеше, че това може да навреди. — Той е навън.

Веднага след като Окару излезе, влезе Чийо, която бе дошла на гости.

— Чу ли това?

Чийо кимна.

— Не можах да се сдържа да не подслушвам!

— Какво мислиш?

— Мисля, че макар много хора да пострадаха заради проблема с четиридесет и седемте ронини, Окару успя да се приземи на краката си — Чийо говореше с раздразнение, но и с възхищение.

— Определено — печално каза Рейко. — Ти беше права, че тя ще се окаже голяма беля.

— Ти пък беше права да действаш съобразно информацията на Окару за вендетата — побърза да каже Чийо. — Разкриването на истината е важно, без значение каква е цената.

Те се усмихнаха една на друга. Рейко се радваше, че Окару не е останала завинаги между тях. Приятелството им беше устояло на различията в мненията и беше станало по-силно, защото и двете бяха успели да оценят другата гледна точка.

* * *

Масахиро чу Окару да вика името му и я видя да върви към него под вишневите дървета. Сърцето му литна. Той чувстваше празнина в него, откакто тя си бе заминала. Беше обмислял да я потърси, но срамът за онова, което се бе случило, докато тя живееше у тях, го спря. Притесняваше се не само от това, че майка му ги бе хванала заедно; чувстваше и вина заради Гоза, татуировките, кървавите дрехи и факта, че беше разказал за тях със закъснение на родителите си, защото искаше да предпази Окару. Това беше неговият първи, тревожен опит в разделението на лоялността му. Сега беше доволен, че не бе тръгнал след Окару, защото въпреки че му се усмихваше и протягаше ръце, той знаеше, че тя не чувства към него същото, което той чувства към нея.

Тя не беше влюбена и никога нямаше да се влюби в него.

— Здрасти! Помниш ли ме? — каза весело Окару.

Масахиро беше толкова съкрушен, че единственото, което можа да направи, беше да кимне. Тя го мислеше за дете, като Акико, Таеко и Тацуо, които тичаха и си играеха наоколо.

— Чувствах се зле, защото си тръгнах, без да се сбогувам с теб — каза Окару.

Тя беше дошла да се сбогува сега, осъзна Масахиро. Болката вътре в него се увеличи.

— Къде ще отидеш? — успя да изрече той.

— Недалече. Ще живея в Нихонбаши — на лицето на Окару се появиха трапчинки. — Ще се омъжа.

Новината прободе като стрела сърцето му. Всички​ негови смътни мечти за Окару умряха завинаги. Докато тя бъбреше за годеника си, за къщата, в която ще живее, и за децата, които се надяваше да има, Масахиро беше поразен от това колко далече ги поставят един от друг няколко години разлика във възрастта. Окару беше зряла жена, докато той все още бе момче. Изпълни го тъга, но заедно с нея изпита и облекчение. Той не беше готов за брак, за дом и дори за любов. Имаше толкова много други неща, които трябваше да направи преди това. И макар че все още желаеше Окару, те не бяха подходящи един за друг. Той трябваше да приеме, че двамата принадлежат на различни светове.

— Ще бъде много хубаво, ако дойдеш да ме видиш — каза Окару.

— Да — но Масахиро знаеше, че никога повече няма да я види отново. Така и трябваше да бъде.

След кратка пауза Окару каза:

— Исках да ти кажа, че съжалявам за… — каза Окару след кратка пауза — за това, което се случи.

Масахиро усети как бузите му пламват.

— Не възнамерявах нищо. Бях толкова нещастна, нуждаех се от някого, а ти беше там — Окару също изглеждаше засрамена. — Съжалявам, че разтревожих майка ти.

За нея прегръдката, която му бе причинила такова вълнение и удоволствие, беше просто грешка. Но Масахиро трябваше да приеме и това.

— Всичко е наред — каза той.

— Радвам се, че не си ми сърдит. Никога няма да забравя как ме защити от жената на Оиши — Окару се усмихна нежно. — Ти си моят герой — после го погледна по-внимателно и веждите й се повдигнаха от изненада. Тя се смръщи, когато погледът й улови неговия.

Масахиро чу мисълта, така ясно, сякаш бе изречена на глас: Ако нещата бяха различни… Сърцето му изведнъж олекна.

Усмивката на Окару се натъжи.

— Предполагам, че трябва да си вървя — тя се поклони. — Сбогом.

— Сбогом — каза Масахиро.

Окару се поколеба, после протегна ръка. Масахиро също се поколеба, после протегна своята. Пръстите им се стиснаха, после се пуснаха. Меката топлина на кожата й остана по него, докато тя се отдалечаваше през дъжда от падащи вишневи цветчета.

— Масахиро! — извика Таеко. — Опитай да ме хванеш!

И ето че той тичаше и се смееше, докато гонеше Таеко. Хубаво беше да бъдеш толкова безгрижен. Масахиро си помисли за миг дали някой ден ще се влюби отново. Щеше ли да има късмета момичето, в което ще се влюби, също да се влюби в него?

Реши, че сигурно ще е възможно.

* * *

— Шшшт, не плачи — тананикаше Хирата на дъщеричката си, родена само преди месец. Той я вдигна на ръце. — Тати е тук. Бебето ревеше, малките му пръстчета шаваха, крачетата му ритаха одеялото, с което беше увито. Хирата се усмихна. Удивително беше колко много човек може да обича едно такова дребно, ново човече.

Мидори се втурна в стаята.

— Гладна е. Дай ми я.

Хирата й подаде бебето.

— И мокра — каза той, хващайки влажния ръкав на кимоното си. — Удивително е колко много вода може да произведе едно такова дребно човече.

— О, замалко щях да забравя да ти кажа — въздъхна Мидори. — Имаш посетители.

Когато Хирата влезе в приемната зала, там го очакваха Тахара, Дегучи и Китано. Те се поклониха учтиво.

— Привет! — каза Тахара със своята фриволна усмивка.

Смразяващ страх и изгарящ гняв обхванаха Хирата.

— Какво правите тук?

— Хайде, хайде! Това ли е начинът, по който поздравяваш гостите си? — очите на Китано се набръчкаха върху белязаното му, парализирано лице.

— Не сме те виждали напоследък — каза Тахара. — Затова решихме да се отбием.

Дегучи го наблюдаваше с непроницаема физиономия изпод тежките си клепачи.

— Избягваш ли ни?

Хирата наистина ги избягваше. Когато и да усетеше тяхната аура, тръгваше в противоположна посока.

Когато и да ги видеше из града, се преструваше, че не ги забелязва. Не искаше да говори с тях, преди да осмисли инцидента при двореца. Но колкото и много да разсъждаваше над него, накрая все стигаше до един и същ въпрос, на който само те можеха да отговорят.

— Помислихме, че е време за нов разговор — каза Китано.

— Съгласен съм — отговори Хирата, — но не тук — той не ги искаше в дома си.

Отидоха в билковата градина на двореца. Лехите бяха зелени от новите пролетни растения, въздухът ухаеше на мента, кориандър и орлови нокти. Бръмчаха пчели, хвърчаха пеперуди.

— Знаехте ли, че Йоритомо ще вдигне клона? — директно попита Хирата. — Че ако клонът не беше там, той нямаше да се опита да нападне Каджикава и все още щеше да е жив? Или че ако не го беше направил, шогунът можеше да умре?

Тахара, Дегучи и Китано размениха неразгадаеми погледи.

— Не точно — отговори Тахара.

— Какво се предполага, че трябва да означава това? — каза Хирата, раздразнен от тяхната непробиваемост.

— Ритуалите ни казват какво да правим — каза Китано. — Но невинаги получаваме информация за подробностите на резултатите.

— Вие искахте ли Йоритомо да умре? — притисна ги Хирата. — Защо? Какво възнамерявате?

— Това беше писано — каза Тахара. — Нашата мисия е да се погрижим съдбата да се изпълни.

— Без да знаете как? Или кой ще пострада? — Хирата не можеше да повярва. — Не трябва ли първо да пресметнете какво ще се случи, а после да решите какво е най-добре да се направи?

Тахара сви рамене. Дегучи поклати глава, спокоен и лъчезарен.

— Това не действа по този начин — каза Китано.

Хирата кръстоса ръце пред гърдите си.

— Е, добре. Не смятам дори да обмислям присъединяването си към вашето общество, преди да ми кажете повече за тези ритуали и за плановете си.

— Когато се присъединиш към нас, ще ти бъде казано — отговори Тахара.

— Очаква се да дам клетва за вярност на обществото, да се закълна, че то е моят пръв приоритет, че ще пазя неговите дела в пълна тайна и че ще се подчинявам на всичките му решения, въз основа на едно нищо!?

— Въз основа на това, на което стана свидетел — каза Тахара.

Хирата се изсмя.

— Това е безумно.

— Това е начинът, по който то действа — каза Китано.

— Това е твоят последен шанс — добави Тахара. — Вътре ли си, или не?

Хирата знаеше отговора на този въпрос, когато Тахара го бе поканил да се присъедини към тайното им общество предишния път. Той дължеше пълната си преданост на Сано и на шогуна. Бушидо му забраняваше да поставя каквото и да е друго пред тях. Ако се опиташе да жонглира между дълга си към тях и посветеността на тайното общество, интересите му рано или късно щяха да влязат в противоречие. И все пак не можеше да отхвърли категорично предложението на Тахара.

— И какво, ако не се присъединя? — попита той.

Тахара кимна, разпознавайки подразбиращата се в думите му заплаха — че Хирата ще откаже да се присъедини към тайното общество и ще се противопоставя на действията му. Сърдечността на изражението му се намали с една степен.

— Нека просто да кажем, че ти не искаш да ни превръщаш в свои врагове.

Те биха могли да унищожат всеки, който им се противопоставеше, Хирата разбираше това; и имаха силата да застанат срещу всички външни хора. Но ако Хирата влезеше в тяхното общество, той щеше да научи как те отгатват какви действия да предприемат. Щеше да има думата в това, което правят. Някой трябваше да ги контролира; и нямаше ли да е най-добре това да е той? Още повече че той трябваше да защитава Сано, шогуна, режима, семейството си и цяла Япония от тези опасни мъже.

Тези благородни цели съвпадаха и с един мотив, който беше по-личен. Ако Хирата се присъединеше към обществото, щеше да получи достъп до ритуали, заклинания и секрети, които щяха да издигнат мистичните му бойни умения на ново равнище. Той искаше това с пламенен копнеж, който беше по-силен от всичките му резерви.

— Добре тогава — каза Хирата. Вълнението и нетърпението му да бъде въведен в тайните на Космоса се бореха със страха, че това е решение, за което един ден може и да се разкайва. — Вътре съм.

* * *

Шумни тълпи влизаха и излизаха през сводестата порта на храма Сенгаку. Сано и войниците му ескортираха Рейко в паланкина й през новия пазар, в чиито павилиони се продаваха спагети, кнедли, оризови сладки, сушени плодове, саке и дори посуда. Амбулантни търговци продаваха тамян, свещи, молитви, написани на дървени летвички и на хартиени ленти. Когато Сано слезе от коня си, един агитатор от театъра пъхна рекламна театрална листовка в ръката му. Облаците от тамянов дим, надвиснали над храма, бяха толкова гъсти, че изглеждаше сякаш е подпален.

— Не знаех, че днес тук ще има фестивал — каза Рейко, слизайки от паланкина си. Тя беше весела и лъчезарна, и успокоена, защото Сано й беше предал добрите новини — че е спечелила благоволението на шогуна, като е убила Каджикава и че той е понижил Янагисава и е повишил Сано.

— Не е фестивал — каза Сано. Той се чувстваше щастлив, защото тя му беше казала новината за годежа на Масахиро. — Това е в чест на четиридесет и седемте ронини.

Вътре в храмовите градини Сано и Рейко трябваше да се провират между селяни, търговци, просяци и цели ескадрони самураи. Поклонници, които носеха бастунчета и знаменца от родните си села, се тълпяха край молитвената зала. В земята около кладенеца, в който Оиши и хората му бяха измили главата на Кира, сред купчини монети бяха забучени молитвени летви. Сано и Рейко се присъединиха към дългата редица пред гробището. Най-сетне минаха през портата. Малкият гробищен двор беше толкова претъпкан с хора, че почти не можеха да се движат. Димът на тамян, носещ се от големите кадилници, създаваше сладко-лютива, задушна атмосфера. Там, където някога бяха стояли Оиши и хората му окървавени, чакащи указания, сега имаше каменни плочи, които обозначаваха техните гробове.

Владетелят Асано вече не бе сам в своя вечен дом. Неговите верни васали бяха дошли, за да се присъединят към него. Позорът му беше изтрит от възторжените одобрения за всички тях. Посетителите се покланяха на надгробните плочи, докосваха каменния фенер, на който четиридесет и седемте ронини бяха оставили главата на Кира, увиваха хартиените молитвени ленти на каменната ограда, където вече се развяваха хиляди такива. Оставяха жертвоприношения в основата на надгробните камъни, които вече бяха отрупани с оризови пастички, чашки със саке и вишневи цветчета. Хвалебствия се присъединяваха към гласовете, които в благоговение нашепваха молитви. Самураите плачеха.

Рейко също плачеше.

— Те са герои — изхлипа тя.

— Да — каза Сано. Народът беше решил този въпрос. — Макар че нарушиха закона — или може би именно защото бяха нарушили закона. Народът обичаше бунтарите. — И макар че трябваше да умрат.

Ако не бяха избрали смъртта, мненията все още щяха да са разделени. Щяха да ги критикуват безпощадно, да ги преследват; и като ронините трябваше да носят мантията на позора, макар че бяха отмъстили за своя господар. Смъртта ги предпази от порицание. Но независимо от циничните си мисли Сано чувстваше, че на очите му парят сълзи. Невъзможно беше да не се трогнеш от зрелището на такова преклонение пред най-висшия акт на лоялност и изкупление, който може да направи един самурай. И все пак той се чувстваше притеснен от своята роля в тази работа.

Погледна листовката в ръката си. Заглавието й гласеше: „Четиридесет и седем предани васали“. Беше илюстрирана с груба рисунка на самураи в битка и съдържаше списък на прочути участващи актьори. Оиши и другарите му бяха завладели въображението на театралния свят. Те бяха прочути и бяха на път да бъдат обезсмъртени.

— Къде е гробът на Оиши? — попита Рейко.

Намериха го в ъгъла на гробището. Беше с каменна плоча, заобиколена от вази с цветя и оградена от три страни от дървена оградка. Докато Сано и Рейко отдаваха своето мълчаливо уважение към Оиши, един модно облечен мъж си проправи път с лакти през тълпата.

— Прости ми, Оиши сан — извика той и се просна пред гроба. Имаше квадратно лице с агресивна челюст.

— Когато те видях да лежиш в калта на улицата в Миако, помислих, че си станал презрян негодник. Но сега знам, че съм сгрешил. Ти беше истински самурай.

Сано гледаше изумено.

— Това е човекът от Сацума — каза той на Рейко. — Онзи, когото Оиши спомена в историята си.

Те поеха по дългия път през храма обратно към своя ескорт, в покрайнините на гората. Беше тихо и спокойно, пролетта бе в разгара си, но мислите на Сано бяха мрачни и тревожни.

— Какво ти е? — попита го Рейко.

— Чувствам се така, сякаш не заслужавам повишението — каза Сано.

— Но защо, за Бога?

Сано не й беше разказал за момента, в който се бе изправил пред избора кого да спаси — шогуна или Масахиро. В целия хаос никой, освен него не беше забелязал колебанието му. Сега той го сподели с Рейко.

— Ако Хирата и войниците не бяха помогнали на шогуна, щеше ти да го направиш и да оставиш Янагисава да убие Масахиро!? — гласът на Рейко беше пълен с ужасено възмущение. После погледна още по-изумено, когато си представи другия сценарий:

— Щеше да спасиш Масахиро и да предадеш шогуна!? — тя преглътна дъха си, после го изпусна във въздишка. — О!

Беше ясно, че тя разбира дилемата, пред която Сано се бе изправил, и виждаше, че какъвто и избор да беше направил, последствията щяха да бъдат катастрофални. Тя размаха ръка, сякаш да отвее представата за тях.

— Но не се наложи да избираш. Не се наложи, слава на боговете! Затова нека дори не мислим за това.

— Не мога да не мисля за това — каза Сано. — Продължавам да се чудя кого щях да избера. Щях ли да поставя Бушидо и лоялността към моя господар над живота на Масахиро? Или щях да направя същия избор като Каджикава, който постави чувствата към сина си над всичко останало? — Сано се взря в храма. — Когато гледам гроба на Оиши, се чувствам някак по-нисш и недостоен.

Рейко остана мълчалива за един дълъг момент. Сано се досещаше какво си мисли — че той е трябвало да спаси сина им, а шогунът да върви по дяволите. Тя беше майка на Масахиро. Майчиният й инстинкт стоеше над Бушидо.

Когато заговори отново, тя подбираше думите си внимателно, сякаш се опитваше да успокои съмненията на Сано в собствената му стойност като самурай, като същевременно потискаше порива си да му наложи своето мнение.

— В крайна сметка, аз мисля, че делата имат по-голямо значение от мотивите. Четиридесет и седемте ронини отмъстиха за смъртта на своя господар. Историята ще ги запомни с тяхната лоялност, а не, с каквото и да е друго. Същото се отнася и до теб — тя нежно докосна рамото му. — Шогунът мисли, че ти си го защитил от Каджикава. И това е вярно. Но той забравя, че ти си рискувал живота си заради него много, много пъти — тя се усмихна нежно и гордо. — Ти си абсолютно същият самурай герой като четиридесет и седемте ронини, във всяко едно отношение.

Похвалата й повдигна духа на Сано.

— Предполагам, че трябва да ти повярвам, защото ти винаги си права — каза той.

Хубаво беше чувството, че вече не е в немилост и че официално се е върнал на върха на режима. Сано реши да спре да умува какво би направил при други обстоятелства. Вместо това щеше да поднови посветеността си на Бушидо и да бъде максимално лоялен в службата си на шогуна. Щеше да обърне вниманието си към бъдещето.

Войната между него и Янагисава не беше свършила. Янагисава обвиняваше него за смъртта на Йоритомо. Това беше единственият грях, който той никога не би простил. Когато излезеше от траура, Сано щеше да се изправи пред ада.