Лора Джо Роуланд
Айджин (43)

40. глава

Повече от два месеца след като четиридесет и седемте ронини бяха убили Кира, процесът най-накрая се състоя в приемната зала на имението Хосокава. Сано бе коленичил от едната страна на подиума, на който в редица се бяха настанили съдиите от Висшия съд. Магистратът Уеда заемаше централното място на сцената.

Синините по лицето му бяха избледнели, макар че раната на главата му беше оставила грозен белег. Когато заговори, гласът му беше силен и ясен.

— Събрали сме се, за да произнесем присъда по случай за вендета, извършена срещу Кира Йошинака от бившите васали на владетеля Асано.

Четиридесет и седемте ронини бяха коленичили в четири редици под подиума, на платнище, покрито с бял пясък: импровизирано ширасу — белия пясък на истината, типичен за съдебните зали — върху него настаняваха обвиняемите. Това беше най-голямото ширасу в Япония, за най-големия процес в историята. Оиши седеше в предната редица, а синът му Чикара​ — зад него. Всички мъже бяха облечени в официални черни копринени одежди. На лицата им имаше еднакви, стоически изражения. Сано отново почувства, че те са като едно същество. Той почти можеше да чуе как пулсовете им бият в унисон. Гледаха право напред към съда, без да обръщат внимание на зрителите, които се тълпяха пред вратата. Сред тях имаше​ служители от всички правителствени отдели. Те искаха да бъдат сред първите, които ще чуят присъдата. Бяха също така тихи и неподвижни, както и четиридесет и седемте ронини.

— Това е безпрецедентна ситуация — продължи магистратът Уеда. — Вендетата не само е била извънредно жестока и непозволена от закона, но и има много аспекти, които повдигат много въпроси. Тъй като ние, съдиите от този съд, имахме големи затруднения в установяването на това какво всъщност се е случило, не бяхме в състояние да стигнем до консенсус за справедлива присъда. Досега.

Сано почувства как напрежението се покачва, грохотно усещане, сякаш изпод земята всеки миг щеше да избухне вулкан. Трябваше да се насили да диша. Всяко разследване, което бе правил, бе довеждало до тревожни и сложни последствия, но никога досега съдбата на толкова много хора не бе зависила от неговите действия. Този път той бе упражнил повече въздействие над съдбата, отколкото при предишните си казуси, защото беше моделирал закона така, че да пасне на неговата собствена идея за справедливост.

Беше твърде късно да се пита дали е постъпил правилно.

— Най-сетне знаем истината — заяви магистратът Уеда.

Четиридесет и седемте ронини не реагираха, но главите на зрителите се обърнаха към Сано. Той беше разказал на съда историята за вендетата. Съдиите я запазиха в тайна от всички останали, освен от шогуна, но много хора знаеха някои подробности — тези, които бяха присъствали на изповедта на Каджикава; членовете на клана Хосокава; Съвета на старейшините. Верни и неверни версии на историята се ширеха из Едо. И много хора знаеха, че на Сано се пада заслугата за изваждането на истината на бял свят.

— Безпрецедентна ситуация изисква безпрецедентен отговор — каза магистратът Уеда. — Затова ние решихме да не издаваме обикновена присъда.

И за това решение заслугата отново се падаше на Сано. Той го беше предложил на съдиите и след като го дискутираха яростно в продължение на два месеца, те се съгласиха, че то е най-добрият курс на действие.

Шепот на изненада премина през публиката. Четиридесет и седемте ронини останаха невъзмутими: Сано им беше казал за решението преди три дни, веднага след като то бе прието.

— Ще позволим на вас, обвиняемите, сами да решите своята собствена съдба — каза магистратът Уеда. Публиката изведнъж вдигна такава врява, че той трябваше да повиши глас. — Вече постанових всички вие да погледнете в душите си и да оставите честта и съвестта си да бъдат ваши водачи при взимането на решение дали да бъдете наказани със смърт, или да бъдете оправдани и освободени.

Инспектор генерал Накае и владетелят Набешима стискаха устни. Интендантът Огивара и министър Мотоори, поставил счупения си крак на възглавница, кимнаха. Магистратът Уеда беше имал достатъчно време да убеди всички съдии, че планът на Сано е най-добрият начин да се успокои полемиката и да се попречи на поддръжниците на четиридесет и седемте ронини да започнат война с техните хулители. Най-накрая той и неговите съюзници бяха успели да надделеят над фракцията на Янагисава, която бе потънала в хаос.

След погребението на сина си Янагисава се бе затворил в имението си и никой не го беше виждал или чувал оттогава.

— Решихте ли? — попита магистратът Уеда четиридесет и седемте ронини. Бяха им дадени три дни, за да обсъдят въпроса помежду си.

— Да, почитаеми магистрате, решихме — каза Оиши с висок, ясен глас.

Шумът стихна в трепетно очакване.

— Тогава кажете ни вашето решение — нареди магистратът Уеда.

Оиши заговори с равен тон, лишен от всякаква мелодраматичност.

— Ние сме горди от факта, че с убийството на Кира изпълнихме дълга си към нашия господар. Сигурни сме, че това беше правдиво.

Сано бе съгласен от цялото си сърце. Той не бе успял да докаже, че Кира е имал намерение да унищожи владетеля Асано и да открадне златото му, но много хора бяха предложили услугите си с разкази за това как Кира ги е наранявал и унижавал и как се е наслаждавал на техните страдания. Оиши и Каджикава бяха само едни от множеството.

— Но след като се вслушахме внимателно в съвестта си, осъзнахме, че нашите мотиви съвсем не бяха толкова недвусмислени и честни, както претендирахме — каза Оиши. — Аз самият таях лична омраза към Кира. Това изигра голяма роля в решението ми да предприема вендетата. И аз не съм единственият, който смеси личните проблеми с дълга. Някои от нас виняха Кира за трудния си живот и за позора си. Други бяха ядосани на целия свят и пламенно желаеха да си го изкарат, на каквато и да е мишена. Мнозина мислеха, че няма за какво да живеят, и искаха да си заминат сред пламъците на славата.

Оиши замълча, преглътна и се напрегна, за да овладее емоциите си. Сано почувства изгаряща буца в гърлото си. Останалите четиридесет и шест ронини слушаха, вперили сериозните си погледи в Оиши. Той сякаш почерпи от тях сила да продължи.

— Нашите мотиви изобщо не бяха толкова чисти, колкото изисква Бушидо. Ние не следвахме истински Пътя на война; ние следвахме своите собствени егоистични сърца. Макар че извършихме най-висшия акт на лоялност, ние сме престъпници в основата си и позор за титлата самурай. Нашата вендета доведе до ситуация, в която бе застрашен животът на шогуна. Затова… — той пое дълбоко дъх и бързо изрече: — Ние решихме да извършим сепуку.

Приглушени възклицания се надигнаха из публиката. Магистратът Уеда изглеждаше тъжен, но удовлетворен.

— Тъй да бъде — каза той. — Вашето решение е присъдата на съда.

Останалите съдии смаяно заклатиха глави. Те бяха очаквали, че четиридесет и седемте ронини ще сграбчат свободата. Сано не беше очаквал нищо. Той чувстваше смесица от страхопочитание и печал. Независимо от всичките си човешки недостатъци, Оиши и хората му бяха пожертвали живота си в името на честта. На Сано му се стори, че тяхното решение е било взето с оглед на някои други съображения, извън тези, които бе посочил Оиши. Неоспорим факт беше, че те не се бяха подчинили на шогуна. И той щеше да ги осъди на смърт — дори и ако това означаваше да отмени решението на Висшия съд — иначе щеше да загуби авторитет. Сега нямаше да му се налага да взима такова трудно решение, с което да заобиколи институцията, която сам бе създал. Четиридесет и седемте ронини го бяха взели вместо него. В крайна сметка те бяха изпълнили дълга си към него.

Те бяха истински герои, образец на самурайската лоялност, пример за Бушидо, въпреки че се нарекоха престъпници. Каква трагедия бе, че трябваше да умрат!

— Благодарим на почитаемите съдии — каза Оиши с твърд глас. — Извинете ни за тревогите, които причинихме.

— Приема се — с глас, натежал от примирение, магистратът Уеда каза: — Вашето ритуално самоубийство ще се състои утре сутринта.

Събранието се поклони. Сано обходи с поглед четиридесет и седемте ронини. Той се взря най-дълго в Оиши и Чикара. Баща и син щяха да умрат заедно. Сано си представи себе си и Масахиро в същото положение. Примигна, за да прогони видението, но тъмнината му остана да висне над него.

— Висшият съд се разпуска — каза магистратът Уеда.