Лора Джо Роуланд
Айджин (11)

8. глава

Когато Сано, Маруме и Фукида пристигнаха в замъка Едо, войниците останаха да се шляят отвън и жадно се нахвърлиха върху новините във вестниците. Те бяха илюстрирани с груби рисунки на четиридесет и седемте ронини, тръгнали нанякъде с главата на Кира, набучена на копие. В двореца Сано видя същия вестник и в частните покои на шогуна.

Диктаторът лежеше по гръб на леглото и държеше копие над лицето си. Под отворената му роба се виждаше голият му торс. Лекарят втриваше ароматно масло по корема му. Дворцовият управител Янагисава, Йоритомо и още двама мъже от Съвета на старейшините — приятелят на Сано, Огами, и врагът му Ихара — бяха коленичили покрай леглото, извити в неудобни пози, опитвайки се да четат от вестника.

— Сто подивели ронини нахлуха в имението на церемониалмайстора на шогуна. Те му отрязаха главата и изклаха всички останали — прочете на глас Йоритомо.

Янагисава и старейшините слушаха загрижено.

— По-лошо е дори от това, от което се страхувах — възкликна шогунът. — Възможно ли е да е вярно?

Янагисава забеляза, че Сано стои в антрето. Очите му се присвиха.

— Тук е човекът, който трябва да може да ни каже.

— Били са четиридесет и седем ронини, не сто — каза Сано. — Пощадили са жените, децата и слугите.

— Колко мило от тяхна страна — сарказмът с нищо не разкрасяваше маймунското лице на Ихара.

Йоритомо започна да чете кървавото описание на убийството.

— Веднага престани да четеш или ще повърна — каза шогунът и метна настрани вестника.

Докторът запали свещ и загря с пламъка й вътрешността на няколко бамбукови чаши, които налепи от горе до долу по стомаха на шогуна. Това беше древна китайска медицинска техника, която подобряваше потока на жизнена енергия в тялото. Вакуумът, който се образуваше от топлината на пламъка в чашките, изтегляше кръвта от зоните отдолу. Всмукването проникваше в тъканите и освобождаваше отровите. Позициите на чашките подсказаха на Сано, че шогунът отново страда от запек. Той винаги страдаше от нещо и винаги се страхуваше, че умира. Дотук добре, но беше станал наистина много болнав. Може би скоро щеше да умре, без син или определен наследник. И тогава щеше да последва битка за унаследяването на поста му.

— Какво правиш толкова скоро обратно тук? — обърна се Янагисава към Сано. — Не трябваше ли да преследваш четиридесет и седемте ронини?

— Вече ги залових — каза Сано.

— О! — Янагисава изглеждаше неприятно изненадан.

Сано описа какво се беше случило, след като бе проследил ронините до храма Сенгаку. Всички бяха смаяни.

— Значи четиридесет и седемте ронини са се предали. Всичко, което е трябвало да направиш, е било да ги забереш накуп.

— Все пак престъплението е разкрито — каза Сано, потискайки раздразнението си. Как да не разчиташ на Янагисава да омаловажи постиженията ти! — Четиридесет и седемте ронини са под домашен арест.

— Значи всичко е приключено? — каза шогунът с предпазлива надежда. Чашките, прикрепени към него, изглеждаха като израстъци по гъсеница.

Преди Сано да успее да каже, че е така и да прокара успеха си като извинение за предишните си нарушения, Янагисава каза:

— Не. Със сигурност не е приключено.

— Защо не?

Тревогата набръчка лицето на шогуна. Докторът плъзна бамбуковите чашки по бледия му, отпуснат стомах, масажирайки органите отвътре.

— Все още стои въпросът какво да се прави с тези четиридесет и седем ронини — каза Янагисава.

— Това е лесно. Ще бъдат осъдени на смърт за убийство — заяви Ихара. — Те са потърсили възмездие, след като Негово Превъзходителство постанови, че Кира няма вина в инцидента между него и владетеля Асано и не бива да бъде наказван. Те не само са убили хладнокръвно беззащитен стар човек; те не са се подчинили на Негово Превъзходителство. Стандартната процедура е всеки, който направи това, автоматически да плати с живота си.

— Това не е стандартен случай — изтъкна Огами. — Четиридесет и седемте ронини са следвали Пътя на война. Те са отмъстили за смъртта на своя господар. В този случай Бушидо е над закона.

— Не, не е — побърза да възрази Йоритомо. — Най-висшият им дълг е към шогуна. А те са се опълчили на неговите заповеди.

Сано почувства, че емоциите се надигат бързо и сред неговите колеги. Случаят докосваше онова дълбоко място в тях, където живееше самурайският дух. Вендетата на четиридесет и седемте ронини повдигаше въпроси относно тяхната лична стойност като самураи, които си задаваше и Сано.

На лицето на Огами се изписа гняв.

— Владетелят Асано беше техен наследствен господар. Честта ги задължаваше да отмъстят за него, независимо от всичко.

— Не всеки мисли така — каза Ихара. — Мнението в правителството се раздели. Някои хора наричат четиридесет и седемте ронини герои, но други ги смятат за престъпници.

Сано подозираше, че тези, които наричаха ронините престъпници, се чувстват виновни за своето лично лошо отношение към Бушидо. Те искаха да бъде наказан всеки, заради когото щяха да изглеждат небрежни към спазването на своя дълг. Хората, които провъзгласяваха четиридесет и седемте за герои, пък се кичеха с чужда гордост за дело, което вероятно никога нямаше да имат куража да извършат сами. Сано се чувстваше раздвоен, защото можеше да разбере аргументите и на двете страни. От една страна, Бушидо беше основата на неговия живот. Баща му го беше възпитал да вярва, че няма нищо по-важно от дълга на самурая към неговия господар. Самурайската кръв му говореше, че четиридесет и седемте ронини са имали право да убият Кира.

От друга страна, той имаше дълг към своя собствен господар, шогуна. Четиридесет и седемте ронини бяха нарушили неговите заповеди и той трябваше да спазва закона. А бяха убили и много невинни хора, които не заслужаваха да умрат, независимо какво беше причинил Кира на владетеля Асано — ако всъщност Кира действително му бе причинил нещо. За да се усложнят още повече нещата, Сано имаше и свой личен код на честта, който често влизаше в конфликт с Бушидо и изискваше от него да търси истината, преди да действа, което поставяше справедливостта над сляпото подчинение. Имаше прекалено много въпросителни в този случай и той се нуждаеше от отговори, преди да си изгради мнение относно четиридесет и седемте ронини.

Шогунът въздъхна.

— Ааах, това е заплетен въпрос.

— Да, заплетен е — Янагисава се въздържа да заяви позицията си.

Сано разбираше, че Янагисава иска да види накъде ще задуха вятърът, преди да вземе отношение. Макар че не харесваше размирници, които нарушават реда, и че вероятно би му се поправило да види четиридесет и седемте ронини мъртви още преди зазоряване, като пример за всеки друг, който възнамеряваше да се държи непорядъчно, той трябваше да отчете ефекта, който казусът би могъл да има върху неговото домогване до властта. А толкова голямо събитие със сигурност щеше да има ефект.

— Скандалът вече е на път — каза Янагисава. — Ще има проблеми, помнете ми думата, и Ваше Превъзходителство ще трябва да благодари на Сано сан за тях.

— Ти! — възкликна шогунът, подскачайки така, сякаш Сано го беше ударил.

Сано не можа да повярва на ушите си.

— Но това не е по моя вина, Ваше Превъзходителство — каза той и се обърна към Янагисава. — За какво говориш?

— Ти арестува четиридесет и седемте ронини — каза Янагисава. — Ти ги тръсна в скута на Негово Превъзходителство.

— Аз следвах нарежданията да заловя убийците на Кира — защити се Сано.

— Аз ти наредих, ъъъ, да стигнеш до дъното на нещата — язвително каза шогунът. — Не казах: „Създай ми още проблеми“. Но това е, ъъъ, точно това е, което ти направи.

— Ето пак! — вдигна рамене Янагисава срещу Сано. Йоритомо се усмихваше триумфално.

Как да не се довериш на Янагисава да извърти нещата така, че аз да изглеждам лошият, помисли си Сано. Всички други изглеждаха впечатлени от ловката игра на Янагисава.

— Тъй като Сано сан създаде тази ситуация, той трябва да я оправи — каза Янагисава.

— Добра идея — съгласи се шогунът. Докторът започна да дърпа чашките от стомаха му. Всяка една от тях издаваше висок, засмукващ звук при вдигането й. И всяка оставяше яркочервен кръг върху кожата му, като странен обрив. — Е, Сано сан! Трябва ли да постановим, че четиридесет и седемте ронини са невинни съгласно Бушидо и да ги оправдаем? Или са виновни в, ъъъ, държавна измяна и убийство и да им наредим да извършат сепуко!

— Това трябва да се реши бързо — добави Янагисава.

Сано си даваше сметка, че безусловното действие заради самото действие ще бъде грешка. Това беше толкова чувствителен случай, че всяко решение със сигурност щеше да създаде разногласия и безредици. Можеше дори да запали гражданска война. Янагисава искаше да принуди Сано да реши на момента. По-късно той щеше да се погрижи решението му да се окаже погрешно и Сано да понесе последствията.

Ще видим кой ще надвие — помисли си той. — Ще ти го върна тъпкано!

— Дворцовият управител Янагисава е заместник-главнокомандващ. Той е човекът, който трябва да съветва Ваше Превъзходителство.

— Ъъъх, прав си — шогунът се обърна към Янагисава. — Ти какво предлагаш?

Янагисава не можа да скрие яда си от това, че Сано прехвърли отговорността върху него. Случаят с четиридесет и седемте ронини беше като горещ въглен, който щеше да изгори всеки, който да го хване, и той трябваше бързо да го подметне на някой друг.

— Предлагам Съветът на старейшините да реши.

Старейшините не трепнаха. Те бяха политици от толкова дълго време, че можеха да разпознаят фаталната игра на прехвърляне на топката и бяха подготвени.

— Трябва да създадем специален Висш съд, който да реши съдбата на четиридесет и седемте ронини — каза Огами.

— Да! — шогунът седна, затвори халата си и възторжено запляска с ръце. — Кои ще бъдат съдиите?

Докторът прибра оборудването си и си тръгна. Мъдър ход, помисли си Сано. Всички други сигурно също искаха да си тръгнат, за да не се окажат участници в съда.

— Първо, нека решим от колко съдии се нуждаем — каза Янагисава, очевидно печелейки време, за да измисли как да обърне ситуацията в своя полза. — Аз предлагам четирима — той със сигурност мислеше, че ще може да контролира такъв малък брой хора.

— Това не е достатъчно за такъв важен случай. — Аз предлагам двадесет и пет — Сано знаеше, че тази цифра е прекалено голяма, но му оставяше място за пазарлък.

— Шест — контрира Янагисава.

Нетърпението разпали избухливостта на шогуна.

— Аз казвам четиринадесет — неговото прибързано, тиранично решение беше окончателно.

— Съдиите трябва да бъдат висши, доверени служители на режима, на които да може да се разчита — каза Янагисава. — Аз номинирам инспектор генерал Накае.

— Подкрепям номинацията — каза Ихара.

На теория инспектор генералът отговаряше за ревизиите на работата на правителството и трябваше да се грижи те да се провеждат правилно. Но Накае беше близък приятел на Янагисава, което означаваше, че държи под око отклоненията, допуснати от всички, с изключение на дворцовия управител.

— Аз номинирам магистрата Уеда — каза Сано. Магистратът Уеда беше баща на Рейко и не само съюзник на Сано, а и почтен мъж, който щеше да даде най-доброто от себе си, за да осигури честното действие на съда.

— Подкрепям — каза Огами.

Последва разгорещена дискусия за другите назначения. Тъй като и Сано, и Янагисава се съревноваваха да запълнят Висшия съд със свои съюзници, Сано се притесни, като видя, че случаят става повече въпрос на политика, отколкото на правосъдие. Но сега поне можеше да диша по-леко. С прехвърлянето на казуса в други ръце беше отново в безопасност.

След малко шогунът заговори:

— Защо е толкова трудно да изберем четиринадесет съдии? Дайте ми имената им веднага, и, ъъъ, да приключваме!

Сано бързо издекламира седем имена, включвайки магистрата Уеда. Янагисава назова своите седем избраници начело с инспектор генерал Накае.

— Информирайте съдиите, че са назначени във Висшия съд — каза Огами на Сано.

Шогунът потри ръце.

— Радвам се, че това приключи.

— Не съвсем — каза Янагисава. — Висшият съд ще се нуждае от разследване на случая и събиране на доказателства.

Сано разбра, че Янагисава се опитва отново да го подхвърли на риск.

— Не е необходимо разследване. Защото ние вече знаем, че обвиняемите са убили Кира — каза той, макар че случаят действително не беше толкова ясен, колкото му се искаше.

Огами подкрепи Сано.

— Защо са ни нужни доказателства, при положение че четиридесет и седемте ронини вече са си признали?

— Казусът не е като другите процеси за убийство — спокойно каза Янагисава. — Това, от което се нуждаем, е доказателство, което да оправдае решението на Висшия съд, така че всички да го приемат и никой да не започне война заради него.

— От какъв род трябва да е това доказателство? — попита шогунът с надежда и все пак с объркване.

— Всичко, което има връзка с действията или мотивите на четиридесет и седемте ронини, или със събитията, довели до смъртта на Кира, които все още не са изяснени — каза Янагисава.

Сано трябваше да се съгласи, че становището на Янагисава има основание. Никоя страна в спора нямаше да бъде удовлетворена от присъда, издадена единствено въз основа на резултатите от съдебните дебати. Ако шогунът упражнеше своето право да накаже четиридесет и седемте ронини, трябваше да си подсигури солидни мотиви, ако не искаше да предизвика крайни политически борби. И ако решеше да се придържа към своето първоначално решение, което забраняваше наказването на Кира, трябваше да намери силна обосновка, ако не искаше да загуби авторитет и да покаже слабост, което на практика щеше да бъде покана за атака срещу неговия режим.

Предлагам Сано сан да бъде назначен да помага в разследването на съдиите — каза Янагисава.

— Добре — съгласи се шогунът, преди Сано да успее да му попречи. — Сано сан, назначен си.

Янагисава и Йоритомо се усмихнаха с еднаква усмивка на жестоко задоволство. Сано се сломи. Сега щеше да сподели отговорността за всяко лошо последствие от решението на съда. Неговата собствена съдба се преплете със съдбата на четиридесет и седемте ронини.

— Едно последно нещо, Ваше Превъзходителство — каза Янагисава. — Разследванията на Сано сан проявяват тенденцията да създават проблеми. Последния път заради него изнасилиха съпругата ви. Нека му дадем извънредни стимули този път да работи по-добре.

Сано схвана, че Янагисава се готви да хвърли още по-голямо бреме на гърба му.

— Няма нужда…

— Какъв точно извънреден стимул? — прекъсна го шогунът.

— Ако Висшият съд не стигне до удовлетворителна присъда, Сано сан да бъде назначен за постоянно на служба в някое отдалечено място — да речем, Кюшу — каза Янагисава, — а семейството му да остане в Едо в качеството на заложник за доброто му поведение.

— Много добре — каза шогунът.