Лора Джо Роуланд
Айджин (10)

7. глава

Сано и Хирата решиха да затворят четиридесет и седемте ронини в най-надеждните места до храма Сенгаку. Това бяха три самурайски имения покрай южния главен път. Докато Сано яздеше обратно към замъка Едо, за да докладва на шогуна, Хирата раздели ронините на две групи от по шестнадесет и една от петнадесет души. Той изпрати войници да ескортират двете групи до техните импровизирани затвори, а той с още няколко войници тръгна с третата. Неговите шестнадесет ронини включваха и водача Оиши, и сина му Чикара. Хирата и войниците яздеха конете си, докато ронините бъхтеха по пътя като покорен добитък.

Именията приличаха на частни градчета, врязани в гората. Казармените помещения, които ги обграждаха, бяха с високи бели варосани стени, украсени с геометрични керамични мотиви. Пред тях растяха храсти с бодливи, голи клони. Вътре се издигаха безброй други постройки, чиито покриви приличаха на планински вериги от покрити със сняг керемиди. По шосето сновяха носачи с носилки, отрупани с камари въглища, ориз и други стоки в огромни количества, нужни за снабдяване на именията. Законът на Токугава забраняваше всякакви превозни средства на колела, с изключение на волски каруци, които обаче бяха собственост на правителството. Това възпрепятстваше придвижването на войници и вдигането на бунтове, поне на теория. Носачите зяпаха в групата на окървавените ронини, водени от Хирата. Войниците от именията наизлязоха, за да наблюдават чудатия парад.

Хирата отведе групата си в имението, което принадлежеше на даймиото на клана Хосокава. Фамилията беше древна и владееше феодалната провинция Хиго, която се нареждаше сред най-големите производители на ориз, и представителите на клана Хосокава бяха от най-големите и най-богатите земевладелци в страната. Имението беше най-крупното в района, с голяма порта, направена от широки, обковани с желязо талпи. Когато Хирата и придружителите му наближиха, двама часови излязоха от богато украсеното караулно помещение.

Хирата се представи.

— Водя шестнадесет затворници. Искам да ги пазите под домашен арест тук.

Часовите погледнаха смаяно.

— Това никога не е правено преди — каза единият. — Трябва да вземем разрешение.

— Отивайте тогава — Хирата хвърли поглед към шестнадесетте ронини. Те гледаха право напред, с безстрастни, невъзмутими лица. Никой не показваше никакъв признак на желание да избяга.

— Ще изчакаме.

Единият часови влезе в имението. Мина доста време, докато накрая се появи отново заедно със самия даймио. Владетелят Хосокава беше на шестдесетина години, със сива коса, вързана в спретнат кок на обръснатото му теме. Носеше дрехи с шарки в неутрални цветове, вместо пищните и безвкусни модни труфила, с които се перчеха повечето даймио. Имаше интелигентно, загрижено лице и репутация, че управлява провинцията с извънредно внимание към детайлите. След като размени формалните приветствия с Хирата, той каза:

— Какво искате да направя?

Хирата повтори искането си. Той обясни кои са ронините и какво са направили.

Загриженото изражение на владетеля Хосокава се задълбочи.

— Защо трябва да остават тук? Защо не в някое от другите имения?

— И другите имения също ще приемат арестанти — каза Хирата. — Те са общо четиридесет и седем.

— Разбирам. Но защо не можете да ги закарате до града и да им намерите някакво място там?

— Искате да се мотаят на свобода толкова дълго? — каза Хирата.

— … Не — владетелят Хосокава изгледа шестнадесетте ронини така, сякаш те всеки момент можеха да побеснеят. Но кой ще поеме отговорността за изхранването им и за опазването им под контрол?

— Вие — Хирата знаеше, че владетелят Хосокава може да си позволи такива разходи и че разполага с достатъчно пазачи, които нямаха никакви по-добри занимания.

— Да, но това не ми харесва — каза владетелят Хосокава. — Със сигурност ще има скандал. По-добре да не се въвличам в това.

— Не се тревожете; вашата чест няма да бъде опетнена заради свързаност с тях — каза Хирата. Според Закона на Токугава вина по свързаност беше наказуемо престъпление. — Аз ще изясня на шогуна, че вие му правите услуга, като приемате тези затворници.

Владетелят Хосокава сви устни.

— А ако откажа?

— Ще изясня на шогуна, че вие пренебрегвате дълга си към него — каза Хирата. А това беше престъпление, наказуемо със смърт.

— О! Ами, в такъв случай… — владетелят Хосокава неохотно се отдръпна от портата. — Но ако се случи нещо лошо, ще държа отговорен вашия господар.

Хирата се надяваше да не се обърка нещо. Владетелят Хосокава все още не бе взел страна в конфликта между Сано и Янагисава. Той обичаше спокойствието, което носеше неутралитетът, но ако се обидеше на Сано, можеше да промени позицията си. И Хирата знаеше, че подобни сцени се разиграват и в другите имения, където двамата други даймио със сигурност не повече от владетеля Хосокава щяха да пожелаят да подсигурят импровизиран затвор за ронините. Освен това Сано не можеше да си позволи и да насилва добрата им воля. Но ако не осигуреше затвор за четиридесет и седемте си арестанти и ако те причиняха проблеми, това щеше да влоши още повече положението му.

Владетелят Хосокава нареди на войниците си да се погрижат за затворниците. Хирата се взря в лицата на тези, които отведоха арестантите. Някои гледаха с отвращение, а други — със страхопочит, към тези мъже, които бяха последвали Бушидо до неговата крайна степен. Хирата видя как се извива буря, с четиридесет и седемте ронини в окото й, а зрителите вече взимаха страна.

— Внимавайте как ще се държите — каза той на ронините.

— Ще внимаваме — каза Оиши, спокоен и твърд.

Хирата и войниците му тъкмо се качваха на конете си, за да препуснат обратно към града, когато той почувства странно, трепетно чувство. После дойде силата, която запулсира през студения въздух и отекна с контраритъм на сърдечния му пулс. Цялото му тяло се напрегна от това, което разпозна, и от страх. Ето, ето я енергийната аура, с която се бе сблъскал преди две години.

Неговият преследвач най-сетне се бе завърнал.

Хирата устоя на двата порива, които се бореха в него — да изтегли меча си за битка или да се просне на земята и да си скрие главата. Вместо това нареди на войниците си:

— Вървете напред! — трябваше да се изправи сам срещу своя преследвач и да не застрашава хората си.

— Аз ще ви настигна.

Те тръгнаха. Хирата остана на седлото и прокара поглед по околния пейзаж. Видя блясъка на слънцето върху снега и бялата варосана стена на имението по улицата. Минувачите го поглеждаха любопитно, но не и със злонамереност. Аурата сякаш идваше отвсякъде и отникъде. Тя започна да отслабва. Хирата видя движение от лявата си страна — червенина, като плисък на кръв. Той се извъртя.

Беше лента червена хартия, закачена на един бодлив храст до портата на Хосокава. Хирата можеше да се закълне, че само преди миг не беше там. Тя се развяваше от вятъра. Хирата скочи от коня си и отскубна хартията. Беше чиста и гладко отрязана, не някакво разпокъсано парче боклук. Черни йероглифи, изписани с изящна калиграфия, украсяваха едната й страна.

Хирата зачете:

Слънцето осветява тъмнината в черната пещера.

Това, което търсиш, вече те намери.

Не търси повече!

Хирата се зачуди над загадъчното послание. От него ли беше то, от преследвача му? И ако беше от него, какво означаваше?

Някой застана зад гърба му и го потупа по рамото. Хирата се стресна. Обърна се. Мъжът, когото видя, беше войник, с метален шлем и туника, изработена от метални пластини, покрити с кожа и съшити една с друга, стандартно военно облекло. По лицето на войника имаше белег, който минаваше през носа му. Очите му искряха весело.

Хирата пое дъх, за да заговори. В този момент войникът изчезна, после се появи на средата на улицата. Той задържа поглед върху Хирата още за миг, после тръгна. Хирата хукна след него. Ескадрон от самураи на коне излезе от една порта и препречи пътя​ му. Докато успее да ги заобиколи, от войника вече не​ се виждаше и следа.