Лора Джо Роуланд
Айджин (12)

9. глава

Докато пътуваше обратно към къщи в паланкина си, Рейко преливаше от мисли за любовницата на ронина, но придружителите й, изглежда, не бяха склонни към разговор. Чийо седеше, взирайки се през прозорчето към улицата, където пешеходците с мъка изпълзяваха върху снежните насипи, за да влязат в магазините, в които се продаваха керамични делви с туршия, кореноплодни зеленчуци, осолена риба и ферментирало тофу. Масахиро яздеше покрай паланкина. Той гледаше право напред, а изражението му беше сериозно и замечтано.

Рейко изчака, докато процесията им свърна по булеварда, който водеше до замъка Едо, за да заговори.

— Не ти е приятно, че се съгласих да помогна на Окару.

Чийо неохотно се съгласи.

— Цялата тази работа доста ме безпокои.

Рейко мина направо към същината на проблема. — Ти не хареса Окару, нали?

Чийо се поколеба.

— Изглежда много сладка. Но нейното минало…

Рейко почувства болезнено разочарование. Тя си беше мислила, че нейната приятелка е с по-отворен ум спрямо хората от другите социални класи.

— Окару не е можела да предотврати това, че родителите й са умрели и са я изоставили на произвола на съдбата. Тя е станала момиче в чайна, защото не е имала никаква друга възможност да се издържа.

— Не казвам, че Окару е лош човек само защото е момиче в чайна — Чийо изглеждаше уплашена да не загуби уважението на Рейко. — Имам предвид, че хора в нейното положение правят каквото и да е, за да оцелеят. Което понякога включва възползване от други хора.

— Разбирам позицията ти — трябваше да признае Рейко. — Но Окару не ме помоли за пари или работа, или за възможност да се придвижи нагоре в обществото, така както правят другите хора.

— Ние току-що се запознахме с нея — каза Чийо. — Не я познаваме добре.

Рейко трябваше да си признае, че е склонна да прави прибързани преценки. Но не го каза.

— Окару не ме потърси от користолюбие — изтъкна тя. — Всичко, което иска, е помощ за нейния приятел Оиши.

— Това ни води до друг проблем — деликатно каза Чийо. — Ние дори не познаваме Оиши. Как можем да преценим дали заслужава помощ?

Логиката й обезоръжи Рейко.

— Права си. Но ние знаем, че той е извършил най-висшия акт на лоялност към своя господар. Това е точка в негова полза.

— Знаем също, че това е незаконна вендета. Това го превръща в престъпник.

— Не задължително. Спомни си, Окару ни разказа как той й е споменал, че във вендетата има много повече от това, което се вижда на повърхността.

Чийо явно се почувства още по-притеснена от настъпилия момент.

— Имаме само нейната дума за това. И аз съм на ясно, че жени в нейното положение често лъжат.

С цел да привличат клиенти и да печелят пари, момичета като Окару трябваше да убеждават мъжете, че ги харесват, дори и когато са им неприятни. Те можеха да използват тези си умения и за други цели.

И все пак Рейко се гордееше със своята интуиция, макар да знаеше, че Чийо е права, като я предупреждава да бъде нащрек с Окару.

— Не мисля, че Окару лъже.

Паланкинът наближи замъка Едо и Чийо се наведе напред, явно изгаряйки от нетърпение да се измъкне от този труден разговор.

— Дори и да не лъже, истината за вендетата може да се окаже нещо, което да постави и нея, и Оиши в още по-лоша светлина.

— Окару е момиче в чайна, а Оиши е убиец — каза Рейко с леко раздразнение. — Какво по-лошо от това? — Фактите могат да се окажат такива, че да отнемат ​и минималния шанс на Оиши да се измъкне жив от тази беда — каза Чийо. — Те могат да замесят и Окару в убийството на Кира, и в такъв случай тя също ще бъде наказана заедно с Оиши.

— Възможно е — каза Рейко, — но аз мисля, че си струва да се открие истината.

Чийо погледна Рейко със съмнение, смекчено от обич.

— Чудя се дали не ти се иска мистерия, която да разрешиш.

Рейко се наежи. Не й хареса намекът на Чийо, че е мотивирана единствено от егоистичните си желания.

— Да, иска ми се — призна си тя. — Но не бих си и помислила дори да се замесвам в това, ако не беше желанието ми да помагам на другите хора.

— Може би трябва да се съобразиш и с човека, който е най-важен за теб. Твоят съпруг. Защо ще го замесваш в проблеми заради Окару?

За първи път Рейко се чувстваше неудобно с Чийо. Разговорът им разкриваше нейните слабости — импулсивност, прекалено силен вкус към приключенията и факта, че твърде много се налага на Сано. И все пак Рейко бе убедена, че е постъпила правилно, като е взела проблема на Окару присърце.

— Съпругът ми не би искал да обърна гръб на Окару или Оиши — каза тя. — Той винаги се отнася всеотдайно към разкриването на истината и службата на справедливостта.

— Но в този случай? Чийо разтревожено поклати глава. — Този случай е нещо повече от едно момиче, един мъж и едно убийство. Неизбежно е да има политически отзвук, който може да направи нещата още по-лоши за съпруга ти — каза тя. — Трябва да кажа, че имам лоши предчувствия за Окару.

— Може би си права — отстъпи Рейко. — Може би не трябва да въвличам съпруга си в това. Може би трябва да кажа на Окару, че съжалявам и че не мога да й помогна в крайна сметка.

Процесията им влезе през главната порта на замъка Едо и зави по оградените с каменни стени пасажи.

Масахиро доближи коня си до паланкина и наведе лице до прозорчето.

— Но ти каза, че ще помогнеш на Окару! — беше слушал целият разговор. — Ти и татко винаги сте ми казвали колко е важно да спазваш обещанията си. Ти винаги си казвала, че нарушаването на обещание е безчестие.

Рейко винаги се дразнеше и същевременно се забавляваше, когато нейният умен син хвърляше нейните камъни по нейната глава.

— Тази ситуация е особена. Може би беше грешка от моя страна да направя това обещание на Окару. Ако е така, нарушаването му е единственото правилно нещо, което мога да направя.

Чийо кимна, но Масахиро възкликна: „Не! Ще бъде нечестно и подло“.

— Не бива да говориш на майка си с такъв тон — каза Чийо. Двете с Рейко и семействата им бяха толкова близки, че можеха да си позволят да възпитават едни други децата си, без това да предизвиква лоши чувства.

Масахиро смутено поклони глава.

— Съжалявам.

Рейко го изгледа с любопитство.

— Защо се тревожиш толкова много за Окару?

— Нищо подобно — бързо каза Масахиро. — Просто, тя е толкова бедна и безпомощна. Изпитвам съжаление към нея. Това е всичко.

Неговата състрадателност караше Рейко да се гордее с него. Той не беше възпитаван така, че да се превърне в един от многото самураи, които мислят, че нисшата класа е като пръстта под краката им. Но тя усещаше, че Масахиро чувства нещо повече от съчувствие към положението на Окару.

— И какво друго? — попита тя.

Масахиро запремята юздите на коня си. Той не поглеждаше към Рейко.

— Когато бях отвлечен, ми помогнаха едни хора. Това бяха двама войници, които ме пуснаха да избягам от клетката, в която бях заключен. Те не трябваше да го правят, можеха просто да ме оставят да бъда убит.

Рейко слушаше смаяна. Масахиро рядко говореше за ужасното време отпреди повече от три години, но беше ясно, че не го е забравил.

— Те ми помогнаха, въпреки че рискуваха собствения си живот — Масахиро замълча. — Понякога мисля за тях. И аз… е, добре, ето заради това искам да помогна на Окару.

Рейко беше толкова трогната, че очите й запариха от сълзи.

— Как мога да откажа да се притека на помощ на Окару сега? — каза тя на Чийо.

Чийо охотно се съгласи.

— Масахиро е прав. Обещанието си е обещание.

И все пак Рейко се чувстваше некомфортно. Лошите предчувствия на Чийо относно Окару се бяха прокраднали и в нея. А и между нея и Чийо се бе появила една нова дистанция, някаква лека студенина.

Процесията стигна до имението на Сано. Масахиро и телохранителите предадоха конете си на конярите. Късното следобедно слънце бе узряло в златни отблясъци, които обагряха снега по покривите на сградата и по боровете. Небето беше искрящо синьо, нашарено като зимно одеяло от лентите на белите облаци и кръстосано от тъмните клони на дърветата.

Рейко се усмихна, докато Чийо пристъпваше извън паланкина. В студен, хубав зимен ден като този домът изглеждаше особено гостоприемен.

Акико изтича пред къщата да ги посрещне. Тя прегърна първо краката на Рейко, а после и на Чийо.

— Значи е решено — каза Рейко. — Ще разкажа на съпруга си за Окару и за нейната история. Той ще реши дали да се замесва.

* * *

— Да се замесва в какво? — Сано крачеше към къщата.

Той се усмихна на Рейко и тя му отвърна. Масахиро и Акико се втурнаха да го посрещнат.

— Здрасти, татко! — каза Масахиро, докато Акико викаше „Тати, тати!“.

Сано вдигна Акико на ръце и потупа Масахиро по рамото. Лицето му засия от щастие, като погледна сина си. Той обичаше всеотдайно и двете си деца, но чувстваше необикновена гордост от Масахиро. Момчето беше не само неговата първородна рожба, неговото единствено момче и наследник, който щеше да продължи рода им; той беше умно, интелигентно, надарено и добро дете. Един от най-големите страхове на Сано беше, че нещо може да се случи на Масахиро.

Чийо се поклони.

— Поздрави, почитаеми братовчеде — тя се обръщаше към него официално, но с обич.

След като Сано й отвърна мило и всички заедно влязоха в къщата, Рейко отговори на въпроса му.

— Четиридесет и седемте ронини и тяхната вендета.

— Значи си чула вече за това — каза Сано, остави Акико долу и окачи меча си в антрето.

— Да — Рейко му помогна да свали шапката и плаща си.

Той можеше да се обзаложи, че жена му има нещо наум, но тя изчакваше.

— Предполагам, че новината е стигнала навсякъде — каза той. — Но има нещо, което явно не си чула още: аз вече съм замесен с четиридесет и седемте ронини.

Изненадата спря Рейко посред окачването на плаща си.

— Ти? Как?

— Шогунът ми нареди да разследвам убийството на Кира — каза Сано.

— Наистина ли? Какво се случи? Влизай вътре. Ще говорим там — заговори Рейко, жадна за новини.

Акико повлече Чийо със себе, за да си играят. Сано, Рейко и Масахиро влязоха в частните покои, настаниха се около косацу и се постоплиха от огъня, горящ отдолу. Сано обясни как е проследил четиридесет и седемте ронини и описа странната си среща с тях на гробницата на владетеля Асано.

— Значи те вече са под арест? — каза Рейко.

— Значи всичко е приключено — каза Масахиро.

Момчето изглеждаше много разочаровано.

— Не съвсем — Сано забеляза, че лицата на Рейко и Масахиро се разведриха при последните му думи.

— Има спор дали четиридесет и седемте ронини са почтени самураи, които правдиво са отмъстили за своя господар и трябва да бъдат аплодирани, или са престъпници, които са нарушили закона и трябва да бъдат осъдени на смърт — Сано разказа подробно за Висшия съд. — Току-що приключих с уведомяването на всичките четиринадесет души, които ще изпълняват ролята на съдии. Един от тях е магистратът Уеда.

— Много ми е приятно — каза Рейко. — Баща ми е единственият човек, на когото може абсолютно да се вярва, че ще бъде честен и почтен. Той как прие новината?

— С повече ентусиазъм от другите съдии — каза Сано. — Развалих им деня. Но той е заинтригуван от правните въпроси в казуса и е въодушевен от свикването на съда утре — макар да беше над шестдесетгодишен, магистратът Уеда все още се отнасяше със страст към закона.

— След като има Висш съд, който трябва да вземе решение относно четиридесет и седемте ронини, това не те ли освобождава от проблема? — попита Рейко.

— Не съвсем — Сано й обясни как е бил назначен да разследва казуса за Висшия съд.

— Отново дворцовият управител Янагисава! Не може ли да ни остави на мира?

Сано й отвърна с горчива усмивка и красноречиво мълчание.

— Но това е чудесно! — възкликна Масахиро. — Ти можеш да спасиш четиридесет и седемте ронини.

Сано се намръщи. Не му беше приятно, че синът му толкова бързо взе страната на ронините. Но и той не беше безпристрастен към тях, и пак той, а не друг, беше учил Масахиро на принципите на Бушидо.

— Не съм сигурен дали трябва да бъдат спасени.

— Но ти ще разследваш случая, нали? — каза Масахиро.

— Нямам голям избор — каза Сано. — Но съм доволен от възможността да видя, че справедливостта ще възтържествува.

Той се поколеба дали да спомене заплахата, дошла заедно с възможността да си върне благоволението на шогуна. Не искаше да тревожи Рейко. И предпочиташе да предпази Масахиро от проблемите на възрастните.

— Може би аз ще мога да помогна — Рейко разказа на Сано за писмото, което беше получила, и за посещението си при Окару.

— Добре, значи си била много заета — сега беше ред на Сано да се изненада. — Мога винаги да разчитам на теб да откриваш улики за моите разследвания, но този път си го направила още преди разследването да е започнало — той отпи от чая си и замислено продължи:

— Значи любовницата на Оиши казва, че според неговите твърдения вендетата не е такава, каквато изглежда.

— Знам, че това е неясна и съмнителна следа — каза Рейко с извинителен тон.

— Но потвърждава моето предчувствие за вендетата — каза Сано. — Цялата тази работа е много странна.

— Значи ще разследваш историята на Окару? — каза Рейко, изпълнена с надежда.

— Да — отговори Сано. — В този момент съм благодарен за всяка следа.

— Радвам се. Бих искала да помогна на клетото момиче.

Думите й отрезвиха Сано.

— Но това, което ще открия, може да се окаже неблагоприятно за нея или за Оиши. И ако е така, няма да мога да ги защитя само защото ти се отнасяш благосклонно към нея и искаш да й помогнеш.

— Знам — и все пак, ясно се виждаше, че Рейко не може да спре да се надява, че разследването ще се окаже благоприятно за Окару. — Може ли поне да кажа на Окару какво се е случило с Оиши и да я уведомя, че ти ще се заемеш с проблема?

Сано кимна.

— Има ли още нещо, което да можем да направим? — Масахиро нервно мърдаше крака напред-назад под масата.

Сано се усмихна на безпокойството му. Масахиро мразеше бездействието не по-малко от майка си. Беше наследил нейното нетърпение, нейната устремност да се впуска в действие.

— Нека да почакаме и да видим — Сано погледна към Рейко, припомняйки си времената, в които тя взимаше участие в неговите разследвания с почти катастрофални резултати.

Тя сигурно видя нещо в очите му, освен лошите предчувствия, и опасенията, базиращи се на минали преживявания, защото челото й се смръщи.

— Какво има?

— Масахиро, върви да си поиграеш за малко със сестра си и братовчедката Чийо — каза Сано.

Когато остана насаме с Рейко, нямаше смисъл да се опитва да смекчава лошите новини.

— Шогунът постанови, че ако не успея да доведа Висшия съд до удовлетворително решение, ще бъда назначен за постоянно на служба в Кюшу. Ти и децата ще останете пазени тук, в Едо, като заложници за доброто ми поведение — каза Сано и добави: — Можеш да отгатнеш чия е заслугата за това?

Рейко беше толкова шокирана, че от устата й запръскаха слюнки.

— Кюшу! Та това е на края на света!

Сано не можеше да не се съгласи. Кюшу беше остров в най-отдалечената южна част на Япония, на около два дни път от Едо.

Рейко ужасено притисна ръце до гърдите си, осъзнавайки всички последствия, които се съдържаха в заплахата на шогуна.

— И никога повече няма да те видим? — юмруците й се свиха; объркване се смеси с гнева в очите й.

Янагисава не спира да те преследва и тормози. Но защо му е да прави точно това?

— Защото знае, че съм бил заплашван със смърт и съм я избягвал толкова много пъти, че едва ли вече ​ще се стресна от нещо подобно — предположи Сано.

— Шогунът винаги изклинчва, дойде ли ред до убийството ми. Янагисава се надява този път наказанието да се осъществи. И той знае, че раздялата със семейството ми ще ме нарани повече от смъртта.

— Ще нарани всички ни — Рейко обви ръце около Сано и се притисна към него. — Не мога да понеса да те загубя. Нито пък децата — да загубят баща си.

Сано погали косите й.

— Не се тревожи, няма да се стигне дотам. Нима досега не съм успявал винаги да се измъкна от неприятностите?

Тя го погледна, все още разстроена.

— Но това е различно от разкриването на убийство. Как ще можеш да доведеш съда до удовлетворителна присъда? Какво ще бъде „удовлетворително“? Осъждане или оправдаване на четиридесет и седемте ронини? Какви доказателства ще са нужни, за да направят един от двата избора правилен?

— На този етап никой не знае — призна Сано. — Но аз имам вяра в силата на истината. Ако открия каква е тя в казуса за убийството на Кира и четиридесет и седемте ронини, по един или друг начин нещата ще вземат правилна посока.

Макар и изпълнена със съмнения, Рейко кимна, донякъде утешена.

Чийо, Акико и Масахиро се присъединиха към тях, когато прислужницата внесе обяда — супа мисо с моркови, лотосови корени и водорасли, печена сьомга, ориз, мариновани репички, джинджифил и праз. Сано едва сега усети, че е прегладнял; цял ден не беше хапнал нищо, с изключение на купичка юфка от една сергия. Двамата с Рейко се спогледаха; договориха се безмълвно да запазят заплахата на шогуна само за себе си.

— Откъде ще започнеш разследването си? — попита Рейко.

— От мъжа в центъра, водача на четиридесет и седемте ронини — каза Сано. — Ако нещо в тяхната вендета не е такова, каквото изглежда, това най-вероятно е самият Оиши.

* * *

Янагисава седеше на бюрото в кабинета си в своето изолирано имение, което се намираше в замъка Едо. Фенерът над главата му осветяваше разгънатия свитък върху плота. На свитъка имаше нарисувана от него схема, която показваше кои даймио и висши служители са на негова страна, кои — на страната на Сано, и кои са неутрални. Той забарабани с пръсти по схемата. Въпреки че Сано беше загубил много съюзници, недостатъчно от тях се бяха присъединили към лагера на Янагисава. Твърде много все още чакаха да видят как ще се разгърне политическият ландшафт и изчакваха благоприятния момент, преди да се ангажират. Янагисава не беше успял да завербува нов съюзник от месеци. Имаше съвсем малък превес и той можеше да му се изплъзне, преди да достигне пълно надмощие.

Йоритомо влезе в стаята. Настроението на Янагисава се разведри; той се усмихна. Синът му беше най-силното оръжие в неговия арсенал, неговата власт над шогуна, неговата най-голяма надежда да управлява Япония. Но Йоритомо беше нещо много повече от политическа пионка за Янагисава. Синът му беше негова гордост и радост, единственият човек, когото Янагисава обичаше и който го обичаше. Янагисава беше имал много любовници, обожатели, поклонници и подлизурковци през годините, но никой не се беше задържал до него. С никого не беше имал кръвната връзка и приликата, които имаше между него и Йоритомо. Сега, докато гледаше сина си, той почувства страх, който като студени пръсти сграбчи сърцето му.

Любовта прави човек уязвим. Той често използваше това срещу враговете си.

— Всичко наред ли е? — каза Янагисава небрежно, опитвайки се да не издава тревогата за сина си и за бъдещето.

— Да, татко.

— Как е шогунът?

Усмивката на Йоритомо се стопи при споменаването на неговия владетел и господар.

— Почива си. Докторът му даде лекарство, за да заспи.

Янагисава чувстваше вина, защото, за разлика от него Йоритомо не изпитваше удоволствие от секса с мъже. А и шогунът бе далеч по-млад и по-малко противен, когато двамата бяха любовници, отколкото сега. Йоритомо никога не се оплакваше, но Янагисава знаеше, че той се насилва да бъде с шогуна, а и не беше безразличен към подигравките и клюките, които се носеха зад гърба му. Йоритомо държеше главата си гордо изправена, но неговата роля на мъжка наложница му беше дотегнала след всичките девет години; тя му се струваше унизителна. И Янагисава безкрайно много съжаляваше, че беше поставил любимия си син в подобно положение.

— Ако имаше някакъв друг начин, никога нямаше да искам това от теб — каза той на Йоритомо. Не си спомняше дали някога досега му го е казвал. Имаше нужда да го каже сега.

Йоритомо кимна. Те бяха толкова близки, че можеха да си четат мислите взаимно.

— Знам, татко. Нямам нищо против. Това е моят принос в твоя план за осигуряване на нашето бъдеще. Ще направя това, което мислиш, че е най-правилно.

Янагисава му беше обяснил, че ако не успеят да установят контрол върху режима Токугава, враговете им ще ги унищожат. Ако Йоритомо не беше станал държанка на шогуна, и двамата отдавна щяха да са мъртви. Янагисава обичаше сина си още повече заради огромното доверие, което Йоритомо имаше в него, и защото не беше злобен и го обичаше въпреки унижението, което трябваше да изтърпява. Янагисава искаше да му каже какво чувства, но не можеше. Бащите и синовете не говореха за такива неща. Бащите използваха синовете си така, както те смятаха за правилно. Синовете дължаха на бащите си пълно подчинение.

— Справяш се добре — насили се да каже Янагисава.

Йоритомо засия от удоволствие при похвалата, после забеляза схемата на бюрото.

— Нещо не е наред ли? — попита той, както винаги чувствителен към настроенията на баща си.

Янагисава нави свитъка.

— Не — той не искаше Йоритомо да се тревожи или да загуби вяра в него. — Просто броя нашите съюзници. Имаме доста.

— Би трябвало даже да са станали повече след днес.

Това, което направи на Сано, беше брилянтно изпипано. Хвърли го право в най-дълбокото на проблема с четиридесет и седемте ронини, точно след като си беше помислил, че е в безопасност. И измисли най-точното наказание за него, в случай че се провали.

Жена му и децата му са неговата слабост. Той със сигурност ще ги загуби, защото никой не знае каква е правилната присъда. Каквато и да бъде, все ще изглежда погрешна! — очите на Йоритомо блестяха от възхищение.

Похвалата заля Янагисава с топла вълна от удоволствие. Мнозина го хвалеха, но те просто се подмазваха. Йоритомо беше единственият, който беше искрен.

— C малко късмет четиридесет и седемте ронини ще бъдат краят на Сано. Единственото, което трябва да направим, е да оставим нещата да следват своя ход.

Мрачни опасения помрачиха лицето на Йоритомо.

— В миналото все Сано излизаше късметлията. Четиринадесет години се опитваш да се отървеш от него, а той все още е тук — челото му се смръщи при спомена за злото, което Сано му беше сторил. — И обикновено накрая той ни надиграва.

Янагисава знаеше всичко това много добре и безкрайно много се дразнеше от способността на Сано да се приземява на краката си, но каза само:

— Не се страхувай. Ако нещата тръгнат твърде добре за Сано, аз мога да променя това.