Лора Джо Роуланд
Айджин (29)

26. глава

Сано отиде в уединеното имение, вътре в замъка Едо, където живееше дворцовият управител Янагисава. Когато шогунът изпрати Янагисава в изгнание и повиши Сано на поста дворцов управител, това беше неговият дом. Той остана да живее тук и след като Янагисава се върна и двамата си поделиха поста на дворцов управител. Но след понижението на Сано Янагисава си получи обратно имението. Сега Сано гледаше над каменния зид към покривите на казармите, където някога живееха неговите васали, и към къщата, в която се бе родила дъщеря му. Нямаше значение, че имението първоначално бе принадлежало на Янагисава. Споменът за това, което бе загубил, само разпалваше още повече гнева на Сано срещу него.

Вратата се отвори отвътре, за да пусне навън група служители. Сано прекрачи в двора, без да чака позволение.

— Ей, не можете да влизате вътре! — часовите затичаха след Сано.

Той с бърза стъпка влезе в къщата. До момента, в който стигна до чакалнята пред кабинета на Янагисава, подире му имаше поне двадесет телохранители. Те му повтаряха, че трябва да спре, но явно се страхуваха да го пипнат и с пръст. Може би мислеха, че е полудял. Сано профуча през тълпата от хора, чакащи да бъдат приети от дворцовия управител. Той отвори със замах вратата на кабинета, който някога беше наричал свой. Янагисава седеше вътре на подиума в нишата, пред черно бюро от японски лак. С него бяха Като и Ихара, неговите съюзници в съвета на старейшините.

— Сано сан — възкликна Янагисава. Раздразнението не можа да прикрие уплахата му от това, че неговият враг е успял да проникне през охраната му. — Как влезе вътре?

— Няма значение — отговори Сано. — Искам да поговоря с теб.

— Да го изхвърлим ли? — попита единият от телохранителите, струпани накуп при входното антре.

— Не. Ще чуя какво има да ми каже — Янагисава вдигна вежда, забелязвайки изражението на Сано. — Изглеждаш ми разстроен. Но, разбира се, нали тъстът ти е бил нападнат тази нощ. Моите съболезнования.

Съчувствието му беше толкова очевадно фалшиво, че на Сано му се прииска да го удуши.

— Откъде знаеш за нападението?

— Мълвата се промъкна и до замъка Едо — каза Ихара. Двамата с Като изглеждаха несигурни дали искат да присъстват на сцената между Сано и Янагисава, или да напуснат, преди да бъдат обгорени от фойерверките.

— Разузнавателната ми система е много ефикасна, както знаеш — спокойно каза Янагисава.

Омразата застрашаваше да надделее над самоконтрола на Сано.

— Този път едва ли са ти били нужни шпиони — каза той. — Мисля, че си знаел за нападението още преди да се случи.

Янагисава се подсмихва.

— И как? Имам много таланти, но не съм гадател.

— Остави тази невинна маска — каза Сано. — Отговорът е очевиден.

Този път и двете вежди на Янагисава се вдигнаха в присмехулно удивление.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да подозираш, че аз стоя зад нападението?

— А стоиш ли?

— Това е абсурд — Янагисава се разсмя, разкривайки острите си, ослепително бели и съвършени зъби.

— Защо бих искал да нападам магистрата Уеда?

— Просто отговори на въпроса.

— Щом настояваш — Янагисава заговори, натъртвайки на всяка дума: — Аз не съм отговорен за нападението над Уеда — той гледаше Сано право в очите.

Сано не можеше да определи дали той лъже или не. Янагисава беше ненадминат актьор. Сардоничната усмивка изчезна от изражението на Янагисава. Стаята стана сякаш по-студена от враждебността му към Сано.

— Сега може ли ти да отговориш на моя въпрос: защо бих искал да нападам магистрата Уеда? Това е най-малкото, което ми дължиш, след като се натрапи в дома ми.

— Щом настояваш — каза Сано. — Ти искаш Висшият съд да осъди четиридесет и седемте ронини. Ти разбра, че магистратът Уеда е водач на фракцията, която иска да ги оправдае, защото се натрапи в съда вчера. Ти си решил, че ако го убиеш, ще промениш баланса по посока на присъдата, която искаш — Сано чувстваше треската на непреодолимото си желание за битка. — Моят тъст е бил за теб просто едно неудобство, което е трябвало да елиминираш.

— Повтарям, това е абсурд — категорично каза Янагисава. — На първо място, защо мислиш, че аз искам да бъдат осъдени четиридесет и седемте ронини! Никога не съм казвал подобно нещо. Нямам мнение по случая.

— Защото ти мислиш, че това ще е присъдата, която ще предизвика най-негативни реакции и ще излее гнева на шогуна върху мен — предположи Сано.

— Глупости. На второ място, снощи си бях у дома. Моите васали ще потвърдят това.

— Разбира се, че ще го потвърдят. Те са ти задължени. А и ти може да си изпратил някой от тях.

— На трето място — продължи Янагисава, — ако искам да повлияя на присъдата, мога да го направя и без да прибягвам до убийство. Една малка принуда, един малък натиск от моя страна, и съдиите ще се втурнат да ми угодят.

Макар да знаеше, че това е вярно, Сано все още имаше основание да мисли, че Янагисава е виновен.

— Дори и наистина да не се интересуваш в коя посока отива присъдата, ти виждаш в този казус шанс най-сетне да се отървеш от мен.

Весело пламъче заигра във враждебното изражение на Янагисава.

— Ти мислиш, че всичко се върти около мен и теб. Ти си направо вманиачен.

— Не аз, а ти си вманиаченият — студено каза Сано. — Ти си този, който е обсебен от мисълта да ме унищожи. Ти ме нападаш отново и отново, макар че не съм направил нищо, за да го заслужа. Затова извини ме, задето съм си помислил, че нападението над магистрата Уеда е част от всичко това.

— Умът ти е заседнал в миналото. Не ми е нужно да те нападам повече. Вече те победих.

— Не съвсем. Все още съм тук.

Янагисава пусна тънка, жестока усмивка.

— Едва забележимо. И не задълго. Случаят с четиридесет и седемте ронини ще бъде твоят край, независимо каква ще е присъдата.

Сано беше напълно наясно с тази възможност, но не го показа.

— Именно на това си се надявал винаги, при всеки случай, който съм разследвал. И забравяш, че този случай може да повлече надолу и други хора покрай мен. Ти не си имунизиран за последствията от присъдата, която със сигурност няма да се хареса на мнозина.

Сано забеляза проблясък на моментно опасение на лицето на Янагисава, но той язвително му върна удара.

— Ти също забравяш нещо: има други хора, които са много по-гневни заради четиридесет и седемте ронини от мен. И аз не съм единственият, който знаеше на какви позиции бяха съдиите вчера.

— Поверителността е пълна смехория — вметна Като.

— Четиринадесет съдии е равно на четиринадесет пробойни в съда — добави Ихара. — Прекалено много, за да се запушат.

И Сано си беше мислил, че е възможно съдиите да издават съдържанието на дискусиите си пред външни лица. Щеше да се тревожи по-късно за тази възможност.

— Не си прави труд да опровергаваш подозренията ми. Ти го знаеше и аз мисля, че използваш това, което чу, за своя лична изгода.

Очите на Янагисава засвяткаха злонамерено.

— Ти също знаеше. И ти беше там.

— Твоят приятел инспектор генерал Накае вече беше така любезен да ми го изтъкне — каза Сано. — Предполагам, ще последваш неговия пример и ще кажеш, че аз съм нападнал собствения си тъст, а после ще ме обвиниш, че съм се опитал да улича теб.

— Това е добра теория — каза Янагисава. Старейшините кимнаха. — Но аз ще ти призная следното: не вярвам, че ти си се опитал да убиеш магистрата Уеда. Ти не си толкова безскрупулен.

— Благодаря — саркастично отвърна Сано.

— Но може да се твърди, че случилото с магистрата Уеда наистина е по твоя вина — продължи Янагисава.

— Какви измислици раздухваш сега? — рязко запита Сано.

— Ти имаше много възможности да ме убиеш — каза Янагисава. — По време на първото ти разследване за шогуна например, когато хвана мен и онзи луд убиец на лодката в река Сумида. Можеше да ме удавиш, без никой да разбере.

Сано се запита накъде бие разговорът.

— Не можех — каза той със съжаление. — Ти беше мой началник. Дължах ти същата лоялност, която дължах и на шогуна.

— Това не беше единственият път, когато можеше да ме елиминираш без никакви свидетели — каза Янагисава. — Преди дванадесет години, когато бяхме в Миако, ти ме притисна на фехтовка. Защо просто не ми преряза гърлото?

— По същата причина. Чест. Дълг — принципите на Бушидо, които ръководеха действията на Сано. И които често пъти противоречаха на неговите желания. Сано нерядко си мислеше, че Бушидо е като желязна тежест на врата на човек, плуващ в пълно с акули море.

— След като бях пратен в изгнание, ти разбра, че съм се промъкнал обратно в Едо — продължи Янагисава. — Можеше да ме намериш и тайно да ме убиеш, а всички щяха да мислят, че аз все още съм на остров Хачиджо. Щеше да изглежда, че съм изчезнал като дим.

Беше ли му хрумвала тази идея? Сано си спомни, че се беше концентрирал върху изобличаването на машинациите на Янагисава, когато решаваше казуса за убийство, в който майка му бе главният заподозрян.

— Именно това бих направил аз — каза Янагисава.

— Аз не съм ти — отвърна му Сано, горд, че никога не е прибягвал до низостта на подобна безчестна тактика.

— Наистина не си — Янагисава беше не по-малко горд от Сано. — Ти нямаш моето въображение или предвидливост.

— Хвала на боговете — каза Сано.

— Но предположи — само предположи, — че аз съм отговорен за нападението над Уеда. Можеше да го предотвратиш, ако беше използвал един от шансовете да ме убиеш. И аз нямаше да мога да го нападна, ако бях жив, нали? — Янагисава насочи пръст към Сано. — Ако теорията ти за това, че нападението е мое дело, е вярна, то тогава ти си човекът, който трябва да бъде обвинен по същество. Защото ти можеше да защитиш магистрата Уеда, като ме убиеш още преди много време. Но ти не го направи.

— Това е най-заплетената логика, която някога съм чувал! — възкликна Сано.

— А твоите оправдания за действията ти са най-посредствените извинения, които аз пък някога съм чувал — Янагисава излезе иззад бюрото си, слезе от подиума и се изправи лице в лице срещу Сано. — Ти казваш, че това било лоялност и дълг. Аз казвам, че ти се криеш зад Бушидо. Ти се страхуваш да направиш това, което истинският самурай би направил, за да постигнеш надмощие. Ти се страхуваш от последствията. Ти — пръстът му се заби в гърдите на Сано, — не си нищо друго, освен един страхливец.

Страхливец. Страхливец. Страхливец. Най-лошата обида, която един самурай можеше да получи, отекваше в Сано като звън на камбана. Яростта експлодира в него с такава сила, че не можеше да продума. Като впримчен в огнена стихия от ревящи ветрове, скачащи пламъци и пушек, натежал от гореща пепел и парещи въглени, той се задави, а сърцето му биеше неистово. Видя присмехулното лице на Янагисава, сякаш гледаше през оранжева пелена от огън.

— Как смееш? — беше единственото, което успя да произнесе.

— Как смея да ти кажа истината за теб самия? Как смея да те унижа пред нашите колеги? — Янагисава се разсмя. — О, смея! Защото аз не се страхувам. Без значение какво мислят хората за мен, никой още не ме е наричал страхливец — той пародийно повтори думите на Сано: — Аз не съм ти.

Огнената стихия от ярост се разпали още по-силно, още по-гореща, подхранена от един глас, който нашепваше в ума на Сано: „Може би Янагисава е прав? Може би аз съм страхливец, защото понасях обидите и оскърбленията през всичките тези години, вместо веднъж завинаги да сложа край на всичко“.

— О, вижте това, вижте го всички! — Янагисава посочи към хълбока на Сано. — Може би той все пак има малко самурайски кураж, в крайна сметка.

Сано погледна надолу. Видя, че собствената му ръка неволно се е придвижила до меча му. Пръстите му стискаха дръжката. Горещият циклон на гнева му бушуваше из него, но в тялото му настана мъртвешко спокойствие, сякаш бе застанал в окото на бурята.

— Ето ме тук — каза Янагисава. — Направи това, което искаше да направиш през всичките тези години — той разпери широко ръце, излагайки се като мишена.

Изкушението беше толкова силно, че Сано забрави за забраната да се вади меч вътре в замъка Едо. Той забрави за Бушидо. Мускулите му се напрягаха да изтеглят оръжието.

— Давай! — каза Янагисава с вбесяваща усмивка. — Докажи, че си истински самурай.

Точно когато Сано почувства как импулсът да убива се надига като чудовище в него, Янагисава, стаята и другите мъже избледняха и изчезнаха от зрението му. Той вървеше по Коридора на боровете. Каджикава, пазителят на замъка, се появи и започна да изрича думи, които той не чуваше. Една врата се отвори в коридора между тях. От нея излезе Кира. Сано се хвърли върху него, извади меча си, сграбчи го в двете си ръце и замахна. Всичко почерня.

После Сано отново се видя в кабинета с Янагисава и старейшините, които жадно чакаха да го видят какво ще направи. Стоеше като втрещен от видението, в което той беше владетелят Асано. Шокът му помогна да дойде на себе си. Осъзна, че Янагисава го подтиква да подражава на владетеля Асано. Ако захапеше стръвта, щеше да бъде осъден на смърт. Щеше да бъде просто едно от препятствията, разчистени от пътя на Янагисава към завладяването на Япония.

Разумът изля студена вода върху огнената стихия от ярост. Сано отвори ръка и пусна меча си. Лицата на старейшините увиснаха от разочарование и облекчение. Янагисава се подхилваше самодоволно. Той отвори уста, за да направи още една язвителна забележка.

В този миг Сано замахна с юмрук и го фрасна право по носа. Янагисава извика; ударът отметна главата му назад. Той загуби равновесие, политна назад и се просна по гръб на пода. От ноздрите му шурна кръв. И той, и другите гледаха Сано с пълно и тъпо изумление.

— Хвалиш се с твоето въображение и предвидливост, но така и не можа да предвидиш приближаването на това, а? — яростта на Сано отстъпи път на хумора.

Янагисава започна да плюе и да ломоти.

— Как смея ли? — присмехулно повтори думите му Сано. — О, смея! А сега, ако може да ме извиниш, отивам да открия кой стои зад нападението на магистрата Уеда. Ако си ти, няма да те оставя само с един разкървавен нос — и Сано излезе устремно от стаята.