Лора Джо Роуланд
Айджин (13)

10. глава

На следващата сутрин Сано и войниците му тръгнаха отново по вчерашния си път по южната магистрала. Времето беше дори по-студено от предния ден. Лицата на всички бяха увити в шалове чак до очите; конете бяха наметнати с дебели чулове. Облаци се рееха по синия хоризонт, пребледнял от ледената завеса, спускаща се от небесата към земята. Слънцето беше като ослепително бял кристал, който не даваше никаква топлинка. Тънкият горен слой на снега, който се бе стопил вчера, беше замръзнал в ледена кора и копитата на конете я трошаха със силен, хрущящ звук. Сано извиси глас над общия шум, за да разкаже на Хирата и детективите Маруме и Фукида за любовницата на ронина.

— Мислиш, че убийството на Кира не е просто отмъщение? — попита Фукида.

— Биха ли могли той и другарите му да имат и някакъв друг мотив? — добави Маруме.

— Този въпрос не ми излиза от ума, откакто Рейко ми разказа историята на Окару — каза Сано. — Надявам се да открия някои отговори тази сутрин. Висшият съд ще бъде свикан днес следобед и аз трябва да занеса на съдиите някакво доказателство, което да разгледат.

Сано нямаше търпение да научи истината, с която се надяваше да разреши проблема на четиридесет и седемте ронини и да спаси семейството си от заплахата за раздяла, изглеждаща още по-мрачна в студената утринна светлина.

Той забеляза, че Хирата не слуша разговора. Стори му се малко отнесен, може би защото предната нощ Сано му беше казал за заплахата на шогуна. Хирата сигурно се тревожеше какво ще донесе това и на него. Очите му се стрелкаха наоколо; непрестанно хвърляше по едно око зад гърба си. Сано знаеше за мистериозния мъж, който преследваше Хирата, и забеляза, че днес той изглежда по-бдителен, отколкото обикновено.

Стигнаха до имението на Хосокава. Сано слезе от коня си, оглеждайки казармените помещения. Докато пристъпваше към портата, Хирата се спря при храстите отвън, пред стената. После се присъедини към него при караулното помещение.

Отвътре излязоха двама часови.

— Искаме да видим арестантите — каза Сано.

Часовите повикаха един слуга, който поведе Сано, Хирата и детективите вътре в казармите. Те имаха същата форма като тези във всяко самурайско имение — постройки, разделени на оскъдно обзаведени стаи, в които живееха васалите. Сано и хората му минаха през входното антре, претъпкано с плащове, обуща и оръжие, също като в казармите у дома. Усети същия мирис на мъжка пот и тютюнев дим. Смях и говор се носеха от една стая, в която върху настлания с татами под бяха коленичили група самураи, които хапваха сутрешната си закуска върху ниски масички. Вдигнаха поглед към Сано и другарите му, докато те преминаваха през коридора. Настана внезапна тишина. Самураите оставиха чашите си с чай, пръчиците за хранене и купите с юфка. Веселите им изражения помръкнаха. Всички се поклониха в скован, официален унисон.

— Моите извинения за това, че прекъсвам храненето ви — Сано се изненада, като видя, че вътре има много повече хора от шестнадесетте ронини, които Хирата бе довел вчера. И те изобщо не приличаха на окървавените, мърляви мъже, които той бе арестувал.

Всички бяха чисти, облечени в нови дрехи, лицата и теметата на главите им бяха гладко обръснати, косите им — намазани с масла и стегнати в кокове. Една група от тях се дръпна от масичките и коленичи покрай стените. Лицата им издаваха вина, раздразнение и предизвикателство. Сано забеляза гербовете на дрехите им: те бяха васали на клана Хосокава, които вече се бяха сприятелили със затворниците. Беше очевидно коя страна е заел Хосокава в полемиката.

Сано насочи своето внимание към ронините и забеляза как се взират в него. Те веднага сведоха погледи. Преброи само петнадесет, повечето между тридесет и четиридесетгодишна възраст. Някои имаха превръзки върху раните. Не разпозна Оиши сред тях. Те изглеждаха объркани: водача им го нямаше и не знаеха какво да правят. Сано отново почувства, че всички те са като част от едно създание. Главите им се извиха към най-младия ронин, който скочи на крака.

— Какво искате? — гласът му трепереше от страх. Сано позна младежа — беше синът на Оиши, Чикара.

— Просто да поговорим — каза Сано.

Насядалите ронини видимо се отпуснаха. Бяха си помислили, че е дошъл да ги отведе към смъртта им, предположи Сано. Не изглеждаха толкова примирени със съдбата си както предния ден, когато стояха край главата на Кира в гробището.

— Къде е Оиши? — попита Сано.

— С владетеля Хосокава — каза Чикара.

— Аз ще разговарям с Оиши — каза Сано на детективите. — Вие с Хирата ще разпитате тези затворници.

Стържещ шум и рязък звук от бързо отдалечаващи се стъпки стресна Сано. Той погледна в празното пространство, в което бе стоял Чикара. Междинната преграда, която преди миг бе затворена, сега зееше отворена. Сано кимна на Хирата, който тръгна след Чикара, докато детективите му се настаниха сред ронините. Сано тръгна да потърси владетеля Хосокава и Оиши.

Намери ги в къщата, в личния кабинет на владетеля Хосокава, по-голяма версия на кабинета на Сано. През декоративните метални решетки на пода се излъчваше топлина, идваща от мангалите, поставени отдолу. Мебелите бяха украсени със златни гербове.

Оиши и владетелят Хосокава седяха на колене пред бюрото и разговаряха над разгърнати счетоводни книги. При влизането на Сано двамата вдигнаха глави.

Както и другите ронини, и Оиши беше изкъпан, избръснат, със спретнато прибрана коса и облечен в нови дрехи. Цветът му се беше оправил, не изглеждаше толкова уморен или болен. Свирепите му очи блестяха още по-ярко. Той изгледа Сано с очакване и предпазливост.

Сано размени поклони и поздрави с владетеля Хосокава, с когото се познаваше бегло.

— Оиши сан ми дава идеи за управлението на моите финанси — разтревоженото лице на владетеля Хосокава прие отбранително изражение. — Оказали са се много ефективни в провинцията Харима. Нямам търпение да ги приложа в моите владения.

— Виждам — Сано виждаше, че Оиши се е сприятелил с Хосокава за една нощ. Не се изненада, макар Хирата да му беше споменал, че предния ден владетелят се е възпротивил срещу приемането на затворниците. Хосокава вероятно се възхищаваше на Оиши като на образец за самурайска преданост и се надяваше, ако един ден и той се нуждае от отмъщение, неговите васали да се справят с положението също тъй достойно, както Оиши беше постъпил в случая с владетеля Асано.

— Няма да го отведете, нали? — владетелят Хосокава изглеждаше доста разстроен от подобна възможност.

— Все още не — Сано обясни за Висшия съд и за разследването си. — Дойдох да разпитам Оиши. Има ли някое място, в което двамата с него да поговорим насаме?

— Тук — владетелят Хосокава се надигна тромаво и излезе.

Сано коленичи до бюрото срещу Оиши. Ронинът кръстоса ръце пред гърдите си. Напомняше на Сано за сокол, който макар и вързан за своя прът, не е опитомен. Той спокойно чакаше Сано да заговори пръв.

Този разпит се различаваше от другите, които Сано бе провеждал при предишните си разследвания. При тях целта му беше да разкрие дали даден човек е извършил убийство. Сега се намираше на непознат терен, без да знае какво трябва да търси и без да е сигурен какви въпроси да задава. Остави се да го води опитът, който го бе научил да изследва всеки детайл от казуса, който би могъл да хвърли светлина върху неясните моменти и да свидетелства за вината или невинността на заподозрения. Като премисляше отново събитията, довели до убийството, той идентифицира един такъв неясен момент, който би искал да изясни, макар да знаеше кои са убийците.

— Защо владетелят Асано се е разгневил толкова много на Кира? — попита той.

Косите вежди на Оиши се извиха нагоре, преди да успее да скрие изненадата си: Не беше очаквал този въпрос. Но веднага се окопити.

— Кира направи живота на владетеля Асано непоносим — дрезгавият му глас беше груб, но овладян. От него сякаш се разля някакво предзнаменование — като от човек, който е на път да довери дълго пазена тайна. — Ще ви кажа точно как.

Април 1701

Първата, съдбоносна среща между владетеля Асано и Кира Йошинака се състоя в един студен пролетен следобед в замъка Едо. Старият церемониалмайстор седеше на подиума в своя кабинет и се взираше надолу от носа си към владетеля Асано, Оиши и техните придружители, коленичили под него.

— И тъй, значи ти ще бъдеш домакин на императорските пратеници от Миако? — облечен в сатенени дворцови одежди, Кира беше образец на надута, снобска елегантност.

— А, да — владетелят Асано беше на тридесет и четири години, но все така социално непохватен, както в младините си, и нервен, както винаги, когато трябваше да напусне родната си провинция и да се яви в столицата.

— Аз трябва да те инструктирам как да забавляваш пратениците — каза Кира, гледайки го с отвращение и снизхождение. — Ще направя всичко по силите си, за да не се чувстваш притеснен в двора на шогуна.

Оиши от пръв поглед не хареса Кира. Владетелят Асано беше приел ранга даймио_ на осемгодишна възраст, когато баща му почина, и Оиши беше изиграл главната роля в издигането му. Той чувстваше господаря си като по-малък брат и не понасяше да вижда как се отнасят с неуважение към него._

Владетелят Асано се сви боязливо.

— Хиляди благодарности, Кира сан.

Боязънта му като че ли отврати Кира още повече. Оиши често му говореше, че трябва да се съпротивлява, вместо смирено да отстъпва, но той не можеше. Управляваше провинцията си достатъчно компетентно с напътствията на Оиши, но не беше скроен да плува заедно с акулите в Едо.

Кира се наду, защото беше успял да сплаши даймио, който бе достатъчно богат да купи няколко такива като него. Той замълча с очакващ поглед на надменното си лице. Владетелят Асано кимна на придружителите си. Те пристъпиха напред с даровете, които бяха донесли за Кира.

— Почитаеми Кира сан, моля… моля, позволете ми да ви даря със символа на… на моето уважение — каза владетелят Асано с пламнало лице.

Докато Кира разглеждаше прекрасно изработените нефритени вази и кутията с принадлежности за писане от японски лак, лицето му изрази първо разочарование, после възмущение.

— Не си ли забравил нещо?

— Не — озадачено каза владетелят Асано.

Оиши си даде сметка, че Кира не е удовлетворен от подаръците, макар че те бяха напълно подходящи за случая.

— Моля да ми бъде позволено да отбележа, че твоят успех зависи от мен — каза Кира на владетеля Асано. — Ще попитам още веднъж: Не си ли забравил нещо?

Сега владетелят Асано разбра, че Кира пита за подкуп. Неодобрението намали страха му. Той беше честен човек и не одобряваше рушветчийството.

— Не съм забравил нищо.

Кира се отпусна на пети с изненадано объркване. Оиши разбра, че той се чуди дали владетелят Асано не е прекалено тъп, за да схване намека, и чак после осъзна, че той преднамерено му се противопоставя.

— Много добре — каза той с вледенен глас. — Както намериш за добре.

През тази нощ, когато Оиши вечеряше заедно с владетеля Асано в неговото имение в Едо, той му каза:

— Трябва да дадеш подкуп на Кира.

— Не — каза владетелят Асано, макар че ръцете му трепереха толкова силно от тревога, че клечиците в тях потракваха. — Няма да се предам като някой страхливец.

— Мой дълг е да те посъветвам да му дадеш подкупа и да преглътнеш гордостта си. Ако не го сториш, Кира непременно ще си отмъсти.

— Да прави каквото иска.

На следващия ден започнаха репетициите за церемонията. Докато владетелят Асано се упражняваше да върви към подиума в приемната зала, където щяха да седнат императорските пратеници, Кира възкликна:

— Ти, идиот такъв! Трябва да направиш осемнадесет стъпки, не деветнадесет.

— Вие ми казахте деветнадесет — поколеба се владетелят Асано.

— Не, не съм — Кира се ухили като хулиган сред група по-малки деца. Той имаше властта на поста си — можеше да унищожава животи. И слуховете твърдяха, че често го е правил.

— Да, казахте го — обади се Оиши от мястото си на пода. — Аз също ви чух.

Двамата с Кира кръстосаха погледи. Навъсеното изражение на Оиши показа на Кира, че ако продължава да играе игрички с господаря му, ще си има работа с него. Кира отвърна с пренебрежително изсумтяване. Уроците му продължиха да бъдат толкова объркващи и толкова подправени с обиди, че владетелят Асано не можеше да научи текста на речта си към пратениците.

— Ако се провали по време на церемонията, това ще се отрази много лошо и на вас — каза Оиши на Кира.

— Моята репутация е неоспорима — с насмешка отговори Кира. — Той ще понесе целия срам за грешките си.

Това беше вярно, доколкото виждаше Оиши. Ако владетелят Асано откажеше да приеме грубостите на Кира заедно с инструкциите, трябваше да посрещне пратениците, без да има и най-малка идея какво да направи или да каже. Публиката на церемонията щеше да стане свидетел на провала му и неминуемо щеше да му се подиграва. Владетелят Асано се мъчеше и страдаше под тормоза на провежданото от Кира обучение, тъй като упорито отказваше да му даде подкуп.

— Не го оставяй да те провокира и да те обезкуражава — настояваше Оиши, докато владетелят Асано упражняваше ритуала след уроците до късно през нощта.

Но по-лесно е да се дават съвети, отколкото да се следват, особено когато Кира тормозеше владетеля Асано публично. На един банкет в двореца Оиши и господарят му го чуха как казва: „Ето го провинциалния простак. Явно в тяхната провинция Харима не са научени на никакви маниери“.

Другите гости се засмяха. Владетелят Асано пребледня от гняв.

И накрая търпението му се изчерпа.

 

 

— Не мога да опиша нападението на владетеля Асано срещу Кира — каза Оиши. — Не бях там.

Докато слушаше историята на Оиши, Сано се почувства твърде завладян от нея, за да я прецени правилно. Оиши имаше таланта да пресъздава много живо характери и ситуации. Сано беше почувствал ярост към поведението на Кира и симпатия към владетеля Асано. Което явно беше и целта на Оиши, даде си сметка той сега, докато двамата продължаваха да седят заедно в кабинета на Хосокава.

— Твоята история предлага логично обяснение защо владетелят Асано е нападнал Кира и те поставя в добра светлина — каза Сано. — Но вярна ли е тя?

— Вярна е — каза Оиши, оставайки невъзмутим пред​ скептицизма на Сано.

Сано започна да разбира защо Оиши беше станал водач на четиридесет и седемте ронини. Той имаше силна индивидуалност. Сано трябваше да внимава да не попадне под влияние на обаянието му.

— А защо след нападението владетелят Асано не е казал какъв е бил конфликтът му с Кира?

— Поставете се в положението на владетеля Асано.

Вие сте нарочен от един старик; вие сте твърде слаб, за да го накарате да се отнася към вас с уважение. Бихте ли искали всички да научат? Не бихте ли го отнесли по-скоро със себе си в гроба?

— В това има смисъл.

— Освен това владетелят Асано знаеше, че дори и да обясни защо е нападнал Кира, няма да се спаси. Той беше извадил оръжие в замъка Едо. И щеше да умре. Ако започнеше да разказва срамни приказки за самия себе си, нямаше да промени нищо.

— Можеше да промени нещо много важно — каза Сано. — Имало е вероятност Кира да бъде наказан заради това, че е започнал междуособна вражда с владетеля Асано.

— Кира беше наказан — в грубия глас на Оиши проехтя триумф. — Владетелят Асано знаеше, че може да разчита на мен да се погрижа копелето да си получи заслуженото.

— Но ти е отнело почти две години, за да го направиш — това беше още един въпрос, който Сано искаше да разреши, в случай че имаше отношение към истината за убийството и съответно към присъдата на Висшия съд. — Защо чакахте толкова дълго?

— Ще стигна и до това — спомените се струпаха в очите му като ято лешояди, сбиращи се върху мърша, докато Оиши започна следващия епизод от своята история.