Вал Макдърмид
Пътят на скелета (8)

6.

Карен караше бавно по тихата уличка в този късен нощен час, защото не искаше да смущава съседите си. В тези къщи живееха семейства, които нямаха обичая да организират диви купони през уикенда. Зад солидните, внушаващи доверие фасади животът явно течеше равномерно, типично за средната класа. Най-често, когато тя се прибираше у дома след единайсет, в прозорците наоколо много рядко се виждаше светлина.

Работата и я караше да бъде скептична относно онова, което се разиграваше в действителност зад тези красиво боядисани входни врати, но доколкото й беше известно, нито един от съседите им нямаше дори неплатена глоба за неправилно паркиране. Тук беше съвсем различно от бедняшката улица, на която Карен бе израснала, където вечерите бяха шумни, по тротоарите се чуваха разправии на висок глас, а около полунощ някои се сбиваха, а други пееха. Любовта й към Фил Пархатка бе променила живота й в повече отношения, отколкото тя можеше да предвиди.

Години наред двамата бяха работили заедно в някогашния отдел „Студени досиета“ във Файф, бяха се адаптирали към нови технологии, бяха измъквали истината от черупката, в която се криеше. Тя винаги бе на едно стъпало пред него по стълбицата на професионалната йерархия, но не бяха допуснали това да се отрази на приятелските им отношения. Пазеха си взаимно гърбовете и на моменти тя бе изпитвала усещането, че той е единственият човек на нейна страна. Бяха екип и успехите им доказваха стойността на екипната им работа.

Самата тя бе наясно още отрано, че се бори срещу чувства, много по-дълбоки от приятелските. Харесваше го, той беше обект на фантазиите й и повод тя да се ненавижда, че излага на риск професионалните им отношения заради момичешките си копнежи. Когато той се държеше мило с нея, Карен си казваше, че би се държал по същия начин с Хубавеца — или с любимото си куче.

А после всичко се промени. Насред работата по най-тежкия им случай тя бе разбрала, че и той изпитва към нея същото.

Само след седмици тя бе напуснала безличния си апартамент в един бездушен, модерен жилищен комплекс, и се бе пренесла в късновикторианската вила на Фил, къща, реставрирана почти напълно в някогашния си вид от неговата снаха, която се занимаваше с история на архитектурата и бе гледала прекалено много телевизионни предавания за възстановяване на старинни сгради. Карен все още не можеше да повярва, че се е озовала в такава благоприлична среда.

Понякога се изкушаваше да не завие по настланата с чакъл алея между пищните цветни лехи, а да продължи с колата до края на улицата и по-нататък, към местата, където никой нямаше да я разобличи като самозванка — каквато понякога се опасяваше, че може да е. Но не и тази вечер. Днес тя се насочи към каменната къща близнак като жена, която се чувства на мястото си тук.

Къщата тънеше в мрак и тишина, с изключение на бледа светлинка някъде отзад.

— У дома ли е Фил? — попита Ривър, докато токовете й потракваха по оцветените викториански плочи. — Или инстинктите на ченге налагат в къщата винаги да се оставя включена лампа?

— Замина на някакъв курс за уикенда. Нещо за разработване на косвено свързани престъпления. — Карен включи осветлението, докато двете вървяха към кухнята, която се намираше в задната част на къщата. Това беше единственото помещение, в което Фил бе съумял да възпре прилива от фантазии на снаха си. Когато Карен дойде да живее тук, кухнята приличаше на реликва от седемдесетте години. Сега тя беше цялата в неръждаема стомана и дърво, плотовете бяха пълни с домакински уреди и какво ли не още, истинска кухня, в която се готви и хората седят и разговарят.

— Какво означава това? — Ривър се отпусна тежко на един кухненски стол, видимо доволна от почивката. Тъмната й коса, несресана и разпусната — нещо необичайно за нея — образуваше неравен ореол около главата й, а под големите й сиви очи имаше синкави сенки. Тя беше стройна открай време, но сега вече изглеждаше по-скоро болезнено слаба, старото й дълго яке от промазана материя имаше нови надлъжни гънки там, където вече липсваше плът да го изпълва. Джинсите й бяха необичайно свободни, платът се бръчкаше около коленете и от вътрешната страна на бедрата й.

— Знам, имах съмнения относно това негово напускане на отдела „Студени досиета“, само защото сега сме заедно, но той наистина се вживява в работата си в екипа за предотвратяване на тежки престъпления. Доколкото разбирам, според някои научни изследвания хората, склонни към насилие, проявяват и склонност към извършване на дребни престъпления в други области на живота си. Например не си плащат данъка за телевизора, карат колите си без застраховка, минават на червено, крадат на дребно от магазините. Такива гадости, които хората вършат, за да си докажат, че са нещо по-различно от другите — Карен взе бутилка австралийско червено вино от поставката за бутилки и отвинти капачката. — Затова екипът на Фил разработва стратегии с които се опитват да извадят жертвите от обсега на техните склонни към насилие партньори, като бият насилниците през пръстите за всяко дребно нарушение. Понякога нарушенията стават достатъчно, за да натикат копелето зад решетките. В други случаи ги притискат до такава степен, че на насилникът му е по-лесно да си вдигне чуковете и да отиде да живее другаде.

— Но това не означава ли, че проблемът просто се измества? — Ривър взе чашата, която Карен й беше наляла, отпи и кимна. — Хубаво е.

— Да, но се залага на надеждата, че на това друго място се практикува същата политика. Идеята е в крайна сметка тези хора да осъзнаят, че насилието над партньора означава, че и над тях ще се упражнява насилие, по друг, но не по-малко неприятен начин. Освен това, в случаите, когато екипът събере достатъчно доказателства за нарушения, за да ги вкара зад решетките, това ги изважда от уравнението по начин, който спестява на жертвата необходимостта да дава показания за онова, което насилникът й е причинил.

— И има ли ефект?

Карен сви рамене.

— Фил е на мнение, че този подход може да спаси човешки живот — тя измъкна голям плик със солено-сладки пуканки от шкафа и го изсипа в една купа. — Но да се върнем към темата — кажи ми нещо за моя скелет.

След като описаха и опаковаха останките, Ривър ги беше отнесла в моргата. Карен я бе оставила да си върши работата.

Опитът й говореше, че хората се справяха най-добре с онова, в което ги биваше най-много, ако човек ги оставеше на спокойствие. Надничането над рамото никога не се отразяваше добре на качеството на работата им. Докато специалистката по съдебна медицина анализираше останките, Карен се бе съсредоточила върху най-новата история на училище „Джон Дръмонд“, опитвайки се да разбере кой е имал достъп до сградата и кога. Предполагаше, че това би било неблагодарна задача по всяко време, но в събота следобед и вечерта задачата бе почти неизпълнима. Единствените сведения, до които успя да се добере, бяха отрицателни. Никой не бе ползвал редовно сградата през последните десетина години, не и след като оттам се бе изнесла една благотворителна организация, занимаваща се с организирането на приключенски игри на открито за лишените от възможността да играят на въздух тийнейджъри от централната част на града. Никой не се бе заселил незаконно вътре. Никой от охранителната служба, чиято работа е било обезопасяването на сградата, не признаваше дори да се е изкачвал по стълбите. Никой, свързан с училището в онези потънали в мъглите на времето времена, не бе обявен за изчезнал.

И което бе по-важно, опитите й да открие някой, който да знае нещо за заниманията на катерачи по „Джон Дръмонд“, се провалиха. Телефонът на приятеля на Фрейзър Джардайн беше изключен и докато той не се свържеше с тях, тази изкусителна линия на разследване си оставаше неразвита. Само негативни данни. Сега Карен копнееше за нещо с положителен знак.

Ривър сдъвка докрай пуканките, с които бе напълнила устата си.

— Става дума за мъж. Умрял е от раната в челото, резултат от прострелване с малокалибрено оръжие. Всичко, което мога да ти кажа извън това на този етап, си остава само предположение. Бих предположила, че е убит поради входния отвор на раната — тя посочи едно място над дясната си вежда. — Никога не съм виждала самоубиец, прострелял се тук. Слепоочието, устата, веднъж един се бе прострелял точно между очите. Но никога встрани от центъра, какъвто е този случай.

Карен кимна и натъпка пуканки в устата си.

— Хмм. Така си и мислех.

— Освен това няма и следа от куршума. Но това не означава, че някой го е взел. Има следи от гризачи и птици по костите и около тялото.

— Така че някоя катерица или сврака може да е отнесла куршума и да го е пуснала другаде?

— Напълно възможно. Що се отнася до белезите за идентифициране, бих казала, че е бил някъде между четиридесет и петдесетгодишен, когато е бил убит. Състоянието на зъбите му е интересно. Има две коронки, доста скъпа металокерамика, вероятно правени през последните две-три години преди смъртта му. И вероятно тук, в тази страна. Но има и други, по-стари. Виждала съм подобна работа по зъбите на трупове от западната част на някогашния Източен блок. Украйна, Албания, България, Босна, това са страните, които имам предвид.

— Следователно според теб той е произхождал оттам, но е живеел тук?

— Така изглежда. Освен ако не е бил дълбоко засекретен агент под прикритие. Това не са били места, на които човек би отишъл да му поправят зъбите, ако е имал избор. Не и по онова време.

— По кое време?

Ривър се замисли, въртейки чашата с вино в ръката си.

— Бих казала, че от момента на смъртта му са минали между пет и десет години. Трудно е да бъда точна, прекалено много от определящите фактори варират. Дрехите му са изгнили, което ще рече, че са били от естествени тъкани. Намерихме разни нишки под тялото му. Предполагам, че е носил памучно бельо и памучен спортен панталон, а не джинси — няма капси, и риза от ленено-памучна материя. Вълнени чорапи и нещо като обувки за катерене с удобни, нехлъзгащи се подметки. Повечето от тези материи са изгнили или пък са ги отнесли птици и гризачи, за да ги слагат в гнездата и леговищата си, но гумените покрития и подметките са почти недокоснати. Между подметките и костите на крака има все още късчета вълнена тъкан.

— Това с обувките е разбираемо. Имаме свидетел, който твърди, че разни побъркани копелета си падат да се катерят без обезопасяване по фасади на сгради като „Джон Дръмонд“.

— Това обяснява и по какъв начин той се е добрал дотам, без да минава през сградата и да излиза през капандурата без стълба. Защото никъде няма и следа от стълба. — Ривър загреба нова шепа пуканки. — Хората никога няма да престанат да ме изненадват. За какво му е на човек да се катери по фасадата на сграда, след като вътре си има чудесно стълбище? Разбирам идеята на катеренето в планина. Предизвикателството, връзката с природата. Гледките, за бога! Но сгради? Това е просто смахната история.

— Е, на мен не ми пука кой колко е смахнат, ако това ми дава някакъв начин да навляза в случая. Защото онова, което ти ми казваш, е до болка лишено от подробности. Няма нищо за цвят или модел на дрехите, нищо, което бихме могли да сравним с описанията на дрехи, носени от лица, обявени за издирване… — Карен въздъхна.

— Съжалявам. Не мога да ти кажа дори какъв е бил цветът на чорапите му. Но съм сигурна, че у него ще има други неща, които ще имат по-добър шанс да съвпаднат с данните на твоите изчезнали лица — Ривър измъкна телефона си и отвори галерия със снимки. — Виж — Карен примъкна стола си така, че да може да гледа екрана. — Това трябва да е било в задния му джоб. — На телефона се виждаше тъмночервена карта с магнитна лента, с размера на кредитна карта. — Можеш ли да познаеш какво е?

— Трябва ли да мога?

— Не знам. На мен ми прилича на ключ-карта за хотел, но върху нея не е отпечатано нищо, което да подсказва откъде е.

Карен поклати глава.

— В града има стотици хотели и пансиони. Може в лабораторията да успеят да измъкнат нещо от магнитната лента. Но преди да ги оставя да се занимават с нея, ще видя дали специалистите по отпечатъци няма да открият нещо. Това ли беше единственото нещо по него, което би могло да послужи за идентификация?

— Нямаше нищо друго. По мястото, на което бе открита, съдя, че се е намирала в заден джоб. Онзи, който го е убил, вероятно е взел портфейла му и всичко, което би могло да послужи за разпознаване. Предполагам, че щом е прибрал тези вещи, е прекратил претърсването.

— Не всеки има достатъчно здрави нерви, за да претърсва труп. Остава ми да се надявам, че ще успеем да извлечем нещо от картата — Карен напълни отново чашата си и се прозя. — И все пак, този случай е по-различен от обичайното разследване по студени досиета. Не се налага да се ровиш из глупавите записки на други хора и да изпадаш в депресия от мисълта за тяхната ограниченост.

— Кой знае, може да се уредиш с командировка в чужбина, ако се окаже, че убитият е живял преди някъде другаде.

Карен се изкиска мрачно.

— Да бе. Като си познавам късмета, току-виж се оказал албански трафикант на хора. Е, кога ще имаш още нещо за мен?

— ДНК-анализът ще е готов в понеделник сутринта. Първото нещо, което ще направя утре, ще е да започна с анализа на костите. Винаги може да се обмисли реконструкция на лицето, ако не стигнете доникъде с ключ-картата и по-задълбочените лабораторни анализи — допълни замислено Ривър.

Карен направи гримаса.

— Знам. Напоследък са станали доста по-добри, с 3D-изображенията. Но такава реконструкция е скъпа, а ако нашият човек е чужденец, възможностите да имаме достатъчно попадения за сигурно разпознаване са минимални. Не знам дали ще мога да оправдая такъв разход. Но ще го имам предвид.

— Това й е хубавото на съвременната съдебна медицина, Карен. Навремето разпознаването на човешки останки беше възможно най-трудната задача. Но в наши дни вече няма къде да се скриеш. Всички ние носим своята история под кожата си. Виждаш ли тази чаша вино, която пиеш сега? И тя ще допринесе към общия образ на Карен Пири.

Карен се разсмя и чукна чашата си в чашата на Ривър.

— Прибави още сто и двайсет калории към общия образ на Карен Пири. И като стана дума за това, отслабнала си повече, отколкото трябва.

Ривър избегна погледа на приятелката си.

— Добре съм. Просто работех много — каза тя. — Знаеш как е.

— Знам, че когато аз имам много работа, напълнявам. Ям боклуци в движение.

— При мен става обратното. Забравям да ям.

Карен поклати глава с иронична усмивка на устните.

— Ето, това изречение няма никакъв смисъл за мен. Как така можеш да „забравиш“ да ядеш?

Ривър се окопити и се насили да говори весело.

— По същия начин, по който ти „забравяш“ да спиш, когато си близо до отговора на задача, която никой друг не е успял да реши.

— Толкова добре ме познаваш. Но тази вечер не съм по петите на някой преследван — тя отново се прозя. — И утре е ден. Да си лягаме ли?

Ривър погледна часовника си.

— След малко. Трябва да се обадя на Юън. Той сигурно е още буден. Аз съм на обичайното си място, нали?

Карен стана и допи чашата си.

— Да. А утре ще се опитаме да се преборим с разпознаването на тайнствения мъж. Колкото по-скоро успеем, толкова по-скоро ще можем да намерим и човека, който е пуснал куршум в главата му. Някъде си живее убиец, който е имал прекалено много спокойни нощи. Време е да се постараем да сънува кошмари.

 

 

На Балканите най-краткото разстояние между две точки никога не е права линия. На тези спорни територии историята и географията непрестанно са се сблъсквали със способността на хората да проявяват жестокост. Това е мястото, на което с потискаща повторяемост разкривах собствената си уязвимост. Но то е и мястото, на което открих любовта и надеждата, и възможността за изкупление.

Нищо не ме е карало да осъзнавам така ясно собствената си смъртност, както грохотът и ударите на масивния артилерийски обстрел. Светлините, разцъфващи хаотично по небето, тресящата се около мен сграда, ужасният ек от гръмовните експлозии ме изпълваха с ужас. Не си представях професионалният ми живот да ме доведе дотук, когато преди трийсет и две години се записах да следвам география. Нямах представа, че работата на географ може да ме постави в такова положение, че да бъда обстрелвана със снайпери или да трябва да карам линейка, натъпкана с медикаменти и санитарни материали през половин Европа, или да се крия от тайната полиция в гъмжащи от плъхове мазета.

Възпитанието ми не ме беше подготвило за подобни приключения. Израснах в равнинната част на Файф, известна като Хау ъв Файф, крепост на консерватизма и земеделски район в средата на земи, известни с радикалните настроения на населението си и със своите мини, корабостроителници и развит индустриален риболов. Възпитаните хора биха нарекли баща ми „селскостопански работник“, но на практика той беше ратай. Майка ми работеше на непълен работен ден в мандрата към фермата, тя беше и движещата сила, придала ми начална скорост, за да избягам оттам.

Имах късмета да отида в „Юнивърсити Колидж“ в Лондон точно когато хуманитарният аспект на дисциплината география започна да създава нови зони на интерес. Катедрите по география дотогава бяха изключително мъжки регион, но една нова вълна от жени започна да нахлува на академично ниво в тази наука. Хуманитарната география на женския живот започна да привлича вниманието ни, а движения от рода на „Грийнъм Комън“ даваха плодотворни насоки за проучвания и публикувани разработки. Знам, че това твърдение може да бъде посрещнато с недоверие, но онова време беше наистина много вълнуващо за един начеващ географ.

Мой научен ръководител за докторантурата беше една от онези радикални жени пионери в дисциплината. Мелиса Армстронг се бе върнала в Лондон, след като бе работила като аспирант и после след защита на докторската си степен в САЩ, въодушевена от марксистка и феминистка идеология. Тя връхлетя „Юнивърсити Колидж“ с разрушителната сила на торнадо, изкоренявайки съществувалите дотогава властови структури и размествайки тектоничните пластове на физическата география, за да проправи път на нещо съвсем различно. Мелиса прекарваше не по-малко време с философи и социолози, отколкото със собствените си колеги от катедрата, а енергията й зашеметяваше останалите преподаватели.

Аз бях една от двете жени, останали като аспиранти в катедрата, и ние се превърнахме в нейни помощнички, ученички и последователки.

Възхищението ни пред нея граничеше с преклонение, особено когато прилагаше политическите си принципи на практика. В края на осемдесетте години група философи дисиденти от Прага изпратиха тайна покана към западни учени, за които подозираха, че вероятно симпатизират на каузата им. „Елате да ни помогнете да подкопаем режима, провеждайки тайни семинари“, така гласеше поканата.

Мелиса стана преподавател в колежа „Сейнт Сколастика“ в Оксфорд точно навреме, за да се присъедини към тази първа вълна от сътрудничещи на дисидентите учени-либертарианци. Тя стана една от групата учени, преподаващи в претъпкани апартаменти и в помещения над барове, внасяйки същата жизненост и въображение в тези семинари, както и в другите, които изнасяше пред нас в Оксфорд, защото аз я бях последвала в Оксфорд, след като спечелих стипендия за младши асистент в „Сколи“. Въпреки че хората, които те обучаваха и вдъхновяваха, работеха до късно като строители и продавачи в магазини, улични метачи и чистачи на тоалетни, те някак съумяваха да открият у себе си енергия и порив, за да реагират по-ентусиазирано, отколкото, подозирам, сме реагирали някога ние. Мелиса повтори многократно това рисковано и плашещо пътуване.

Прекарваше забранени книги в багажа си — феминистки текстове, скрити в кориците на романчета, каквито се купуват по летищата — и изнасяше тайно материали, дело на „самиздат“, писани от хората, които тя все повече започваше да възприема като свои колеги, и в Прага, и оттатък Прага. В крайна сметка властите започнаха да намират честите й посещения за съмнителни и след няколко неприятни сблъсъка с органите на Държавна сигурност съответните инстанции в Чехословакия я уведомиха, че занапред няма да й бъдат издавани визи. Мелиса беше вбесена от осуетяването на плановете й, но решимостта й да се бори за свободата на словото и на науката продължаваше да гори с ярък пламък в сърцето й. Помня вечерта, когато тя разбра, че никога вече няма да може да работи със своите неофициални студенти в Прага. Бяхме в кабинета и в „Сейнт Сколастика“, и тя отвори бутилка вино с такова ожесточение, че изкриви тирбушона.

— Няма да се предам — заяви тя, плисвайки „соаве“ в две чаши. — Мислят, че могат да ни затворят устата, но няма да стане.

— Но какво можеш да направиш, след като не те пускат обратно в страната?

Мелиса отпи голяма глътка от чашата си, после остави тъмната й коса да падне напред, така че не можех да видя ясно лицето и.

— Някой от останалите организират фондация за набиране на средства, с които да подкрепяме дисидентите. Искат да се опитат да извеждат тайно хора от страната и да ги подкрепят, докато успеят да си намерят работа в университетите тук — после тя отметна косата си назад, изражението й беше предизвикателно. — Не мисля, че това е начинът да се промени светът.

— Какво ще правиш тогава?

— Ще намеря друго място, на което ще правя същото, което правех в Прага. Това не е единственото място, на което хората са лишени от правото да говорят и да мислят. Това е прекалено важно, за да му обърна гръб, Маги. Тези хора имат нужда от нас.

Мелиса скоро намери разрешение, което до известна степен отговаряше на желанието й да дава гласност на новата дисциплина, възникнала в резултат на съчетаване на феминизъм, философия и геополитика. Отговорът се намираше в Дубровник. Въпреки че в най-общ смисъл беше част от съветския блок, Югославия даваше повече свобода на контактите със Запада. И там, в международния университетски център, беше възможно да се срещат учени от двете страни на идеологическия вододел. Онези, които бяха ограничени и потискани от режима, при който живееха, можеха да прикрият дисидентските си настроения и да замаскират естеството на срещите си, които правеха времето, прекарвано в международния център, толкова плодотворно.

Можеха да участват в семинари и обсъждания на най-новите теории, а после да отнесат тези подривни теории в собствените си университети и да ги разпространяват с помощта на шепата студенти, на които можеха да се доверят. Мелиса беше в стихията си, ентусиазмът й се предаваше на всеки, когото срещнеше.

Също като в Оксфорд и тук Мелиса успяваше да преподава така, че ученето да бъде удоволствие. Семинарите преминаваха неусетно в спонтанни събирания на по чашка, които продължаваха до късно през нощта, изпълнени с обсъждания и спорове. Тя основа списание, което публикуваше материали на дисидентки-феминистки, занимаващи се с философия и география, успя да убеди едно малко немско издателство да финансира публикуването на анонимните статии.

Спомням си как седях до късно през нощта, за да въвеждам в компютъра писаните на ръка материали, опитвайки се да напипам смисъла в понякога измъчения английски. Но бях щастлива, че съм част от това приключение. Всички обичаха Мелиса; всички искаха да я виждат колкото може по-често.

За неин лош късмет това важеше и за колегите й от „Скопи“.

Вместо да се гордеят с онова, което тя вършеше по широкия свят, повечето членове на ръководството на колежа страдаха от онова едностранчиво мислене, което външните хора обикновено подозират у лица от академичните кръгове. Те се интересуваха значително повече от собственото си удобство, отколкото от човешките права на разни кандидат-философи, за които никога не бяха чували. Мелиса получаваше заплащане, за да преподава в „Скопи“ и да поема своята част от административните задължения. В нейно отсъствие, през лятото на 1991 година, когато по всичко личеше, че в Хърватия всеки момент ще избухне гражданска война, членовете на ръководството на колежа я избраха за декан и настояха тя да изпълнява задълженията си на преподавател.

Мелиса беше бясна. Въпреки че сега, когато гледам към тези дни от позицията на старши преподавател в колежа, съзнавам, че на хората от управата им е било много трудно да поддържат баланса, по онова време бях изцяло на страната на Мелиса. Непосредствено след падането на Берлинската стена и преди очакваното рухване на Съветския съюз, ролята на учените от Запада ставаше още по-решаваща за бъдещето, така настояваше тя. Настояваше, че това е много по-важно от преподаването на студенти, които са били несравнимо по-привилегировани по отношение на образованието си. В моите очи тя беше неоспорим морален победител в спора. Но въпреки пламенната й аргументация пред всеки, който си направеше труда да я изслуша, ръководството на колежа остана непоклатимо. В началото на есенния семестър крилете на Мелиса щяха да бъдат подрязани. Тя вече нямаше да ръководи семинари за дисиденти в Дубровник. Щеше да обяснява на първокурсници теорията на Малтус и историята на развитието на населението на земята.

И затова стана така, че аз се озовах в Дубровник на 1 октомври 1991, когато бомбите започнаха да падат и водоснабдяването и електричеството в града бяха прекъснати.