Вал Макдърмид
Пътят на скелета (35)

32.

Маги каза нещо, което прозвуча за Карен като „Поздрав, свечениче“, и свещеникът кимна. Имаше гъста, непокорна сребристобяла коса, обрамчваща квадратно лице с изсечени черти и неестествено черни вежди. Карен предположи, че е около седемдесетгодишен. Достатъчно стар, за да знае онова, което бяха дошли да научат.

— Казват, че сте били англичанки — каза той. Говореше със силен акцент, но Карен разбираше думите му.

Маги се усмихна.

— Всъщност сме шотландки. Вие говорите английски? — попита тя изненадано.

— А вие как мислите, Митя от кого е научил английски?

Очите на Маги се разшириха.

— Живял е в Англия, преминал е обучение във военен колеж.

— Там го усъвършенства, но първият, който го научи на английски, бях аз.

— А вие откъде го знаете?

Карен съзнаваше, че времето, отделено за изграждане на контакт с този човек, ще им бъде от полза. Първата стъпка бе да се прояви интерес към него самия, вместо да започнат веднага да искат от него информация.

Той кимна одобрително, като че ли бе разбрал намеренията й.

— По време на комунизма нямаше кой знае колко работа за свещеници. Затова започнах да преподавам в Белградския университет. Хърватин сред сърби — по времето, когато се предполагаше, че всички сме част от един народ, югославския. Преподавах английска литература. Английската култура не се популяризираше особено в една комунистическа държава, но ние, в Югославия, се преструвахме, че сме нещо различно. Ние бяхме добрите комунисти. Онези, които Западът можеше да харесва. И така, аз говорех за Шекспир, Уърдсуърт и Робърт Бърнс пред отегчени студенти, на които им се налагаше да ги изучават.

— Интересно. Говорите наистина добър английски — каза Карен.

— От много години слушам Би Би Си. Но вие ме ласкаете, знам, че не говоря така добре, както разбирам.

— Би трябвало да се представим — каза Маги. — Аз съм професор Маги Блейк от университета в Оксфорд.

Карен си помисли, че го каза като жена, която отлично съзнава какъв ефект има подобно представяне, когато се налага пред нея да се отварят врати.

— А аз съм Карен Пири от Единбург — допълни тя. По-добре щеше да е засега да не навлиза в подробности.

Свещеникът придърпа един стол на пътеката и се отпусна на него с благодарната въздишка на стар човек. Той постави ръце върху бастуна си и ги загледа внимателно.

— Аз съм отец Урош Бегович. Това е моята енория от 1973 година насам — дори когато не се наричаше енория. Служа като духовник на хората от селото в продължение на повече от четиридесет години. Навремето се прибирах за седмичната почивка и ваканциите, и се превръщах обратно от преподавател в свещеник — той прокара ръка по черното си расо. — По-лесно осъществимо е външно, отколкото вътрешно.

— И от това време познавате Митя — каза Маги.

Той приведе глава към нея, надничайки над стъклата без рамки на очилата, които се бяха смъкнали на носа му.

— Аз го подготвих за първо причастие. Но вие… защо се интересувате от него? Защо сте дошли тук, в търсене на миналото му?

Карен разбираше каква борба се води у Маги. Предполагаше, че и свещеникът го забелязва. Настъпил беше моментът за истината. Или поне за част от нея. Тя зачака, надявайки се Маги да го е разбрала.

Професор Блейк вдигна глава и се взря в разпятието над олтара.

— Аз го обичах. Бяхме женени. Така и не узнах нищо за миналото му.

— Не сте искали да знаете — каза кротко свещеникът. — И това не е нещо, от което трябва да се срамувате.

— Но сега той е мъртъв. И аз изпитвам нужда да запълня празните пространства.

Той кимна.

— А вие? — той се обърна към Карен. — Вие защо се интересувате от него?

— Защо да не съм просто нейна приятелка, която я съпровожда в пътуването? Която е дошла, за да я подкрепя?

Той се усмихна.

— Бихте могли да сте нейна приятелка, вярно е. Но аз мисля, че сте служител на полицията.

Карен се стъписа. Беше привикнала с мантията невидимка, дарена на дребните пълнички жени със скучен начин на обличане. Хора, които не очакваха да срещнат ченге, рядко познаваха професията й.

— Какво ви кара да го кажете?

Той направи печална гримаса.

— В моята работа, в тази част на света, човек развива инстинкт. Освен това бяхте много въздържана в представянето си. А и в погледа ви има нещо, някаква дистанцираност може би. И, разбира се, Новак ми каза какво е казала професор Блейк — че Митя е бил убит — той се усмихна натъжено. — Освен това не я прегърнахте, за да я успокоите.

„Още един шибан Шерлок Холмс. Точно това, от което се нуждае светът“.

— Е, след като сам познахте какво работя, вече знаете, че се интересувам да науча нещо повече за генерала, защото работата ми е такава.

Бегович се разсмя звънко и искрено.

— Идвате тук в търсене на справедливост? Тук? И си мислите, че една смърт има някакво значение за тези хора? След всичко, което се случи тук?

Засегната, Карен нанесе открит удар.

— Нима вашата вяра не ви учи именно на това? Сред всички хора тъкмо вие би трябвало да знаете, че една смърт сред многото пак има значение. За хората, които са го обичали, нищо няма по-голямо значение.

Усмивката изчезна от лицето му така бързо, сякаш му бяха ударили плесница. Той хвърли поглед през рамо към разпятието, после сведе очи.

— Права сте.

Пое си дълбоко дъх и вдигна глава, поглеждайки към Маги, чието лице все още бе застинало в удивление от диалога между свещеника и криминалистката.

— Ще ви кажа всичко, което знам. Но съм длъжен да ви предупредя, това е тежка, много тежка история.

— Все ми е едно — отвърна Маги. — Оставих всичко това зад себе си. Така или иначе вече знам колко съм грешала в представите си за него. Единственото, което искам сега, е да узная истината.

Той се разположи по-удобно на стола си — солидна черна фигура, която дори с вида си будеше доверие. Карен продължаваше да изчаква, преди да си е съставила окончателно мнение. В нейните представи всяка организирана религия беше сложна система от заблуди. За разлика от Маги, тя все още не беше убедена, че може да разчита на свещеника да каже истината.

— Давах уроци по английски в селото. Митя беше умен и пълен с амбициозни идеи. Такъв беше и приятелят му Радо. Имах още двама ученика, които започнаха заедно с тях, но не се задържаха. А те двамата бяха в постоянно съперничество, постоянно в борба да докажат кой от двамата е по-добрият. Обаче когато поотраснаха, Радо се премести да живее другаде със семейството си, и Митя остана сам, без съперник.

Той се усмихна с обич на спомена.

— Може би така беше по-добре. Защото между двамата бе възникнало ново съперничество — от онзи вид, който разваля приятелството. Разбира се, ставаше дума за момиче. Ябланка Пушич. Беше хубаво момиче. Много скромна и, струва ми се, добросърдечна. Не беше толкова умна, колкото момчетата, но беше и единственото момиче на тяхната възраст в селото и те двамата се влюбиха в нея. Така че, когато Радо замина, Ябланка и Митя се сближиха.

Свещеникът въздъхна.

— Той беше много умен, много талантлив. Родителите му разбираха това и разчитаха на мен да му помогна. Казах му да постъпи в университета в Загреб, не в Белград. Предполагах, че ще се чувства по-добре сред хървати. И се надявах да намери момиче, което да му подхожда — той отново срещна погледа на Маги. — Но ако го познавате, сигурно знаете, че той беше човек, на когото му бе трудно да нарушава дадената дума. А беше дал обещание на Ябланка. Ожениха се през лятото след първата му година в университета, и докато завърши, той беше вече баща на двама сина близнаци.

Маги се държеше толкова добре, че Карен беше впечатлена. Беше обгърнала с ръце тялото си, сякаш за да не допусне да се разпадне. Но лицето й беше спокойно, а когато заговори, гласът й прозвуча овладяно.

— Как се казват те? Синовете му?

За миг свещеникът я изгледа неразбиращо.

— Кръстих ги Паскал и Полдо.

— Къде са те сега? — попита Маги.

Свещеникът погледна безпомощно към Карен. Тя знаеше отговора, но нямаше намерение да го остави да се отърве лесно.

— След като завърши, Митя постъпи във войската — поде той, избягвайки отговора на въпроса й. — Ябланка остана тук. Беше й по-лесно да отглежда децата при семейството си, което й помагаше. Освен това Митя не се задържаше никъде за дълго. Първоначално той си идваше често. Струва ми се, толкова често, колкото му беше възможно. Но времето минаваше и работата му започна да го ангажира все повече. Занимаваше се с неща, за които не можеше да говори с никого, дори и с мен, и започна да се прибира все по-рядко. А после починаха и родителите му, през няколко месеца, и причините да се прибира у дома станаха още по-малко — свещеникът впери поглед в ръцете си, възлести от артрита, сключени върху дръжката на бастуна. — Понякога с времето съпрузите се отчуждават. Но Митя обичаше момчетата си. Затова, когато идваше тук, им отделяше много време. Водеше ги из хълмовете или играеше с тях футбол, гледаха заедно американски филми, каквито той винаги успяваше да намери — споменът го накара да замига усилено. — Той обичаше момчетата си.

Маги се взираше право пред себе си, погледът й, зареян в далечината, съзираше образи, които само тя можеше да види.

— Никога не спомена за тях пред мен. Нито веднъж.

— Вероятно това е бил единственият начин, по който е могъл да се справи със спомена — обади се Карен. — Да го затвори в друга част на съзнанието си.

— И после започна войната. Обсадата завари Митя в Дубровник, там той срещна вас — той се усмихна с усилие, накриво. — Разказа ми за вас. Последния път, когато беше тук. Каза, че най-сетне срещнал жената, която аз се надявах да срещне в университета. Жената, която му подхождала.

Маги като че ли всеки момент щеше да се разплаче.

— Казал е това?

Свещеникът кимна, но за Карен беше ясно, че моментът не му носи радост.

— Когато обсадата приключи, вие се върнахте в Оксфорд, а той си състави план. Имаше намерение да се прибере тук и да каже на Ябланка, че между тях всичко е свършено. Че иска развод.

— Какво каза тя? Как реагира?

Свещеникът затвори за миг очи. Може би се молеше, а може би просто отлагаше момента. После се взря потиснато в пода.

— Както вече казах, дойде войната. И стигна дотук.