Вал Макдърмид
Пътят на скелета (44)

41.

Проблемът с драматичните разкрития бе там, че от тях животът не спираше своя ход. Седнала на бюрото си, Маги се взираше в покривите и далечните кули и камбанарии, и не можеше да повярва, че всяка една от тях си е все още на мястото. Нещата от живота й, в които бе вярвала, се бяха променили коренно, но никой друг не знаеше това. Никой освен една шотландска криминалистка, а и тя не знаеше всичко.

Сега, когато Маги се бе върнала в Оксфорд, всичко наоколо й се струваше нереално и тривиално. Беше се променил начинът, по който тя възприемаше мястото си в света. Тя вече не беше отхвърлената жена. Знаеше, че когато Митя изчезна, се беше превърнала в обект на съжаление и присмех. И двете реакции я обиждаха еднакво силно. Сега тя щеше да натрие носовете на онези, които се наслаждаваха на нещастието й и на представата си за нея като изоставена жена, но пък щеше да стане прицел на съвсем различно съчувствие, дължимо на една вдовица. Болката беше достатъчно силна; реакциите на другите щяха само да я изострят. Дори само при мисълта за това й се искаше да се скрие в леглото и да се завие презглава.

Питаше се колко ли време ще мине, преди новината за официалното разпознаване на Митя да стане обществено достояние. Беше проверила онлайн и се бе убедила, че откриването на загадъчния скелет се споменаваше на челни места в шотландските медии, но бе останало почти незабелязано от големите национални информационни агенции. Но надушеха ли медиите чии са тленните останки, всичко щеше да се промени. Драматичното убийство на хърватски генерал на британска земя щеше да предизвика споменавания в новините и различни публикации. Някой предприемчив журналист можеше дори да се заеме с миналото на Митя и да разкрие мрачните тайни, до които се бяха добрали Маги и Карен. От самата мисъл за това й прилошаваше. Не защото имаше основателен интерес от потулването на факти от миналото му, а защото знаеше, че личността му не се свежда единствено до онова ужасяващо събитие, и че той не заслужава да бъде определян единствено чрез него.

Достатъчно трудно й беше да приеме тази мисъл. Като повечето хора, и тя се ужасяваше от онези политици и военни по света, които прибягваха до геноцид и етнически прочиствания, за да осъществят амбициите си. Беше ги заклеймявала като военнопрестъпници и бе приветствала организирането на Международния наказателен трибунал. Беше седяла на маса с други хора и се бе присъединявала към отправяните към САЩ критики, заради отказа им от участие в трибунала в Хага. Беше вярвала, че това е един от редките случаи, в които за всеки цивилизован човек е ясно каква позиция трябва да заеме. А сега, заради онова, което бе сторил Митя, тя трябваше да признае, че понякога светът е много по-сложен, отколкото сме склонни да признаем, без да нарушим спокойствието си.

Някои хора биха замели подобни съображения под килима и просто биха продължили да живеят живота си. Но цялата академична подготовка на Маги я караше да се бунтува срещу такъв подход. Когато фактите влизаха в противоречие с възгледите й, тогава се налагаше да пренастрои светогледа си, за да включи в него и новооткритото познание.

Мъчителният въпрос беше, как ще продължи от тук нататък с мисълта за онова, което вече знаеше. Защото познанието винаги водеше със себе си и отговорност.

Тя си нареди да се съвземе и стана. Време беше да посрещне деня и да се опита да направи нещо полезно през него. Една от докторантките, с които се занимаваше, подготвяше докторска дисертация по литература за географията на убийствата в криминалните романи, в които действието се развиваше в Оксфорд, и Маги й беше обещала да се опита да получи позволение да се качат на оградения с балюстради покрив на „Радклиф Камера“, където лорд Питър Уимси и Хариет Вейн водят решаващ разговор в края на „Празнична вечер“. Според докторантката описанието, което Дороти Сейърс дава на изгледа от най-горните тераси на кръглата библиотечна сграда, строена през осемнайсети век, било един от свързващите моменти в дисертацията й. Според Маги желанието й се основаваше по-скоро на сантиментални причини, но пък и за самата нея то беше извинение да види от различен ъгъл една от знаковите сгради на Оксфорд.

„Радклиф Камера“ беше част от библиотеката „Бодлиън“ — внушителният комплекс от книгохранилища в сърцето на университета. Черил Стивънсън, ръководителката на техническото обслужване на библиотеката, беше завършила „Сейнт Сколастика“ и често се появяваше на преподавателската маса за вечеря. Двете с Маги се бяха сприятелили, а наскоро приятелството им се беше укрепило допълнително от членуването в един и същи читателски клуб. През годините се бе случвало Маги да бъде допускана в недостъпните за читатели помещения на библиотеката в исторически мигове като например затварянето на пневмопощата за изпълняване на поръчки за книги, подменена от компютъризирана система чак през 2009 година.

Сега тя изпрати съобщение на Черил, с което я канеше да пийнат някъде след работа. Черил отговори след минути, предлагайки да се срещнат в „Кралски герб“, където винаги беше пълно с хора, но пък предлагаха любимия й черен ейл „Йънгс Дъбъл Чоклит“. След като се споразумяха, Маги седна отново на бюрото си и си наложи да прегледа материалите, с които трябваше да участва в новото издание на „Речник по хуманитарна география“.

Маги пристигна рано в кръчмата с надеждата да запази маса. Кръчмата, като най-стара в града и разположена в самия център на туристическата зона, винаги беше претъпкана, но след като издебна съобразително трима американци, които не създаваха впечатление, че ще заседнат тук, тя успя да постигне целта си пет минути преди часа на срещата. Когато Черил пристигна, зачервена, притеснена, и със седем минути закъснение, тя видя с радост празния стол и бутилката, която я очакваше.

— При нас днес беше лудница — каза тя, нагласи очилата си и смъкна палтото си. — С всички тези реконструкции, като че ли ми се налага да прекарвам всеки ден в спорове с архитекти, строители, и честно казано, пълни идиоти, за най-елементарни неща.

Черил беше от Глазгоу, въоръжена с акцент, който караше и най-хубавия комплимент да прозвучи заплашително, и Маги предполагаше, че не се оставя да я сплашат.

Странен бе този приятелски разговор, определян по-скоро от това, което Маги не можеше да каже, отколкото от онова, което можеше, въпреки че се срещаха, за да споделят какво им се беше случвало, докато не се бяха виждали.

Маги говореше за неща, които вече нямаха значение за нея, и се опитваше да си припомни как се е държала по времето, когато проявяваше интерес към чуждите грижи. Най-сетне стигнаха до това, което накара Маги да организира срещата.

— Имам една докторантка, която отчаяно се нуждае да се качи на покрива на „Радклиф Камера“. Има ли възможност да взема от теб ключ и да се качим с нея горе? Тя настоява, че за дисертацията й било много важно да види изгледа, който е впечатлил Дороти Сейърс, тъй като „Празнична вечер“ е наистина обяснение в любов, отправено към Оксфорд. А дисертацията й е посветена на начина, по който автори на криминални романи използват оксфордските пейзажи в творчеството си.

— Не виждам какъв е проблемът. Мога да разчитам на теб, че няма да организираш див купон там горе. Ако искате, мога аз да се кача с вас двете?

— Не искам да те ангажирам излишно — каза Маги. — А и не знам каква е нейната програма.

Черил пресуши чашата си.

— След като така и така сме тук, ела още сега с мен и ще вземем комплект ключове за вратите на горните етажи.

Половин час по-късно Маги беше отново в жилището си. На бюрото й, в средата на плота, лежеше обикновена връзка ключове с етикет „Камера горна част — покрив“. Те й осигуряваха достъпа до високо място, от което щеше да може да разгледа града, формирал живота й. Място, на което можеше да вземе решение за бъдещето си.

— И не въведи нас в изкушение… — промърмори тя иронично.

Ако искаше да си възвърне стабилността, трябваше да се опита да започне живота си наново. А какво би направила в нормалното си състояние, ако получеше ключове към едно от местата с най-впечатляващ изглед в града? Привилегирован достъп, който малцина биха могли да имат? Щеше да сподели този достъп. Открай време беше такъв човек.

Взе телефона си и написа съобщение на най-добрата си приятелка, на жената, към която се бе обръщала винаги от момента, в който се сближиха в Дубровник.

„Тес, имам ключове за терасата на покрива на «РадКам»! Ела да се порадваме заедно на изгледа! ххх“

Отговорът пристигна след няколко минути. Маги все още се взираше замислено в клавишите.

„С удоволствие. Кога? х“

„Утре сутринта? Да се срещнем на стълбите отпред? 10? ххх“

„ОК, ще се видим тогава. Добре ли си? х“

„Да. Ще ти разкажа всичко, когато се видим. ххх“

Чудейки се сама на себе си, че успява да се държи така нормално, Маги рязко прибра връзката ключове в едно чекмедже. Утре щеше да се обади на докторантката.

Или пък не, в зависимост от това, което щеше да реши да направи.