Вал Макдърмид
Пътят на скелета (5)

3.

Професор Маги Блейк огледа семинарната зала, опитвайки се да улови погледите на всички. Забеляза със задоволство, че всички внимават. Е, с изключение на онова вманиачено момиче в далечния ъгъл, което не откъсваше очи от таблета дори когато изказваше мнението си. Винаги имаше по някой, който успяваше да избегне и най-умелите опити за привличане на внимание. Дори на такава специфична конференция, участниците в която бяха избрали съзнателно поредицата лекции и семинари през уикенда.

— И така, за да обобщим онова, върху което се съсредоточихме днес, самото описание на една геополитическа зависимост може да стане причина за реалното й съществуване — каза тя, а топлият й глас вдъхваше живот на заключението, което иначе би могло да попари ефекта от предшествалата го разгорещена дискусия. Тя винаги бе приемала преподаването като някакъв вид театър. И като изпълнител на главна роля винаги обмисляше старателно изявите си. Беше убедена, че това е една от причините да стане професор в Оксфорд малко след като прехвърли четиридесетте.

— Установихме, че медиите поляризират конфликтите, превръщайки ги в битка на добрите срещу лошите, и така въздействат на начина, по който възприемаме участниците. В действителност езикът изгражда геополитиката. Точно сега можем да наблюдаваме онова, което се случва с конфликта в Украйна. Тъй като Западът има нужда да демонизира Путин, един режим, който в много отношения не е по-добър от този в Русия, е поставен в ролята на жертва и следователно на положителен герой. В действителност винаги съществува разминаване между изместването към двуполюсния модел „добро/ зло“ и реалността.

Една ръка се вдигна рязко и притежателят й се намеси, без да чака да бъде подканен да говори.

— Не разбирам как може да разсъждавате толкова догматично по тези въпроси — заяви той войнствено.

Маги си каза, че това трябва да е Джоуна Питърсън.

Джоуна със старателно фризираната коса, ниско свлечените джинси, които позволяваха да се види марката на бельото му, очилата с дизайнерски рамки и ироничната усмивка, която напомняше на Елвис. Тя обичаше студентите, които поставяха теории под съмнение, които мислеха над онова, което четяха и чуваха и откриваха логични противоречия, които искаха да проучват. Но Джоуна обичаше да противоречи просто заради идеята. Правеше го от началото на курса, което беше досадно и смущаваше хода на работата. Но в наши дни студентите бяха и консуматори и от нея се очакваше да влиза в диалог с дразнители като Джоуна, вместо да ги сложи на място, както нейните преподаватели правеха в лицето на разпасаната глупост.

— Доказателствата на историята подкрепят тази интерпретация — заяви тя, твърдо решена да не показва колко я дразнеше Джоуна.

Той очевидно реши, че я е хванал на въдицата. Нямаше намерение да се отказва.

— Но понякога е очевидно на чия страна са лошите. Да вземем например конфликтите на Балканите. Как може да не се характеризират сърбите като „лошите“, след като те са извършители на повечето зверства и кланета?

Семинарите и лекциите на Маги винаги бяха старателно планирани; убедителни структури, изградени върху солидни основи, водещи към ясни и обосновани заключения. Но думите на Джоуна я разтърсиха, както някой внезапен тласък кара влака да изскочи от релсите. Не искаше да си спомня за Балканите. Не и точно на този ден. Маги бе привикнала да прикрива чувствата си, така че лицето й не издаваше нищо. Единствено тонът й беше леден.

— А как можеш да бъдеш сигурен, че е така, Джоуна? Всичко, което знаеш за конфликта на Балканите, е преработено от медиите или от историците на определена геополитическа ос. Нямаш преки впечатления, противоречащи на теорията, която обсъждахме този следобед. Няма как да познаваш нюансите на действителното положение. Не си бил там.

Джоуна вирна упорито брадичка.

— Бил съм още бебе, професоре. Затова — да, не съм бил там. А вие откъде знаете за съществуването на някакви нюанси? Може пък медиите и историците да са прави. Може би понякога медиите представят правилно историята. Вие също няма как да знаете. Моето мнение е също толкова валидно, колкото и вашата теория.

Маги избягваше да говори от позиция на силата. Но днес случаят беше различен. Днес балансът на реакциите й беше нарушен. Днес тя не беше в настроение за игрички.

— Не, Джоуна, не е така. Аз знам, а ти не знаеш. Защото аз бях там.

Маги събра със замах записките, протоколите за присъствие и айпада си и излезе сред възцарилото се зашеметено мълчание.

Беше стигнала до средата на коридора, когато зад нея избухна разпокъсаното жужене на разговори, което я следваше до външната врата на сградата на Катедралния съвет, викторианско копие на осмоъгълна средновековна манастирска постройка, която сега се използваше за провеждане на семинари и консултации.

Остави тежката дъбова врата да се затвори с изщракване зад нея и тръгна по прекия път към речния бряг, който очертаваше източната граница на земите на колежа „Сейнт Сколастика“. Дори в ранна пролет лехите покрай пътеката имаха цвят и плътност, но днес следобед Маги не ги забелязваше. Дишаше дълбоко, докато вървеше, опитвайки се да се успокои. Как бе допуснала глупавите коментари на Джоуна да пробият защитата й?

Отговорът беше прост. Днес тя навършваше петдесет години. Половин век, моментът, традиционно предвиден за оценка на изминалото време. Ден, в който не можеше да си затвори очите пред събитията, оформили личността й. Маги действително бе отпратила една част от живота си в миналото, но днес тя сякаш изплува от сенките. Би било чиста неблагодарност да се преструва, че няма поводи да празнува. Но заради Джоуна опитите й да се съсредоточи върху добрите страни пропаднаха.

И докато вървеше обратно по пътеката към „Магнусон Хол“, единственото, което Маги чувстваше, беше болката от загубата. Беше се опасявала, че ще стане така. Затова бе отхвърлила различните предложения на приятели, които искаха да бъдат до нея в този ден на преход. Никакви празненства. Никаква тържествена вечеря, никакви подаръци. Просто ден като всеки друг, поне в очите на външния свят. А дойдеше ли утрешния ден, вече нямаше да има повод за припомняне, и тя щеше да натика миналото обратно в неговия сандък и да го върне на мястото му в мрака.

Маги се упъти към стаята на старшите преподаватели. По това време на деня тя щеше да е почти пуста. Нямаше да има хора, очакващи да подхванат разговор с нея. Както обикновено след семинар, тя щеше да си вземе капучино от автомата и да се оттегли в жилището си, за да продължи да работи. Отвори вратата и спря стъписано. На мястото на очакваното тихо, празно пространство множество познати лица образуваха неправилен полукръг около вратата. Едва успя да забележи музиката и балоните, когато някой извика: „Честит рожден ден!“ и викът бе подет от останалите.

Първата й мисъл бе да се обърне и да си тръгне. Беше се изразила повече от ясно, когато обясняваше плановете си за рождения си ден. А това определено не отговаряше на тези планове. Но после си напомни, че това са приятелите й. Колегите й. Хора, които харесваше, които уважаваше, а сред тях имаше и някои, на които дори се възхищаваше. Колкото и разстроена да беше, тези хора не заслужаваха да попари ентусиазма им заради това, което бяха направили от доброта и обич към нея.

Затова Маги залепи усмивка на лицето си и влезе.

Следобедът се точеше бавно, а Маги се усмихваше, докато не я заболяха мускулите на лицето. За един страничен наблюдател партито би изглеждало съвършеното празненство в чест на една жена, която очевидно, освен видна личност в академичните среди, продуктивен писател и обичан преподавател, получил немалко стипендии за научната си работа, бе и много обичан приятел. Искаше й се да може да се отпусне и да се забавлява така, както очевидно се забавляваха останалите присъстващи. Но не бе в състояние да пропъди тъгата, която си оставаше постоянен контрапункт на празничната атмосфера. Музикалният фон премина от „Дексис Миднайт Рънърс“ към „Меднес“. За щастие някой бе съставил плейлист, изцяло ориентиран към нейните студентски години. Тук нямаше нищо, което да предизвика нов изблик на нежелани спомени. Да, наистина — „добре дошли в дома на забавленията“^[1]! И сякаш като по поръчка през френските прозорци, които гледаха към моравата и реката отзад, се появи последният гост. Гарвановочерна коса със сребристи нишки, които пречупваха светлината, сякаш умишлено поставени, за да постигнат този ефект. Бледа кожа, високи скули и очи, поставени прекалено дълбоко, за да различиш цвета им, преди да се озовеш само на няколко инча от тях. Теса Миноуг влезе забързано, с обичайната си самоувереност, проправяйки си с кимане и усмивки път сред хората, стълпили се в далечния край на стаята, за да се насладят на свежия вечерен въздух. Теса, която познаваше потъналите в мрак места по-добре от всеки друг. Теса, която бе станала нейна приятелка, после повече от приятелка, а сега отново бе нейна най-добра приятелка.

Маги продължи да крачи из стаята, без да откъсва очи от Теса. Един повърхностен наблюдател би решил, че тя се движи безцелно сред хората, отправяйки тук-там по някоя усмивка или някой поздрав. Но Маги беше наясно. Само след няколко мига Теса щеше да бъде редом с нея, щеше да докосне с устни меката кожа зад дясното й ухо, дъхът й щеше да е топъл, бузата й щеше да се задържи едва забележимо по-дълго от обичайното до бузата на Маги.

И се оказа права. Преди да преброи до петдесет, Теса беше до нея и шепнеше в ухото й:

— Изглеждаш прекрасно.

Следите от дъблински акцент, изгладен от времето и разстоянието, придаваха допълнително очарование на думите й.

— Знаела си за това — по тона на Маги личеше, че не възнамерява да омекне.

— Идеята не беше моя. А си помислих, че ако ти кажа, няма да дойдеш и всички ще се почувстват като идиоти. И после ти нямаше да си го простиш — допълни Теса, вземайки Маги под ръка, и посегна със свободната си ръка към чаша шампанско.

Маги почувства как костите на ръката й се забиват в собствената й мека плът. „Боже мили, ако отслабне още, една прегръдка ще може да я пречупи.“

— Не е много сигурно. А на теб не ти е стискало да бъдеш тук от самото начало.

— О, задържах се на едно заседание във Външно министерство. Беше нещо свързано с международния наказателен трибунал. Колко пъти плановете ни са се проваляли заради многословието на разни юристи?

— Ти самата си юрист, не забравяй.

— Но не съм от многословните.

Теса имаше право. Една от причините, поради които Маги обичаше толкова много общуването с нея, бе нейната непринуденост, учудваща у юрист, работещ в трънливата област на защитата на човешките права. Сега Теса направи широк жест с ръката, в която държеше чашата, сочейки пълната с хора стая.

— Така или иначе, сега вече съм тук, което е важното. Знам, че различните спомени, които будят хората в тази стая, могат да съставят миналото ти, както се прави пъстра завивка от кръпки. Но аз съм единствената, която е в състояние да завърши завивката от тази скърпена тъкан.

— Липсва един, Теса.

И онзи, който липсваше тук, беше единственият, който бе от значение. Образът му не преставаше да се мярка в мислите й от мига, в който Джоуна я извади от релси. Никой не бе проявил нетактичността да спомене името му, но Маги неведнъж почувства как то трепти непроизнесено във въздуха. Беше ясно, че не е поканен. Защото не беше оставил адрес за кореспонденция. Не го направи преди осем години, когато си тръгна без да се сбогува нито пък когато и да било по-късно. Димитър Петрович си бе тръгнал, без да хвърли дори един последен поглед назад. Маги си бе казвала милион пъти, че се е опитвал да я защити. Но винаги се бе питала дали все пак не е защитавал себе си от усложненията на една емоционална връзка.

Устните на Теса се извиха в нещо средно между усмивка и иронична гримаса.

— Можеше да прати цветя.

— Митя никога не ми е купувал цветя — Маги вирна брадичка и се обърна към гостите си с непоколебима фалшива усмивка. — Никога не е можел да се ориентира в клишетата Теса. И ти го знаеш.

— И все пак има склонността да се повтаря — каза делово Теса.

Маги се поизвърна и изгледа остро приятелката си.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Започнал е със старите си номера — Теса издърпа ръката си. — Снощи ми го каза един човек от прокурорския екип. Този път е Мирослав Симунович. Нали го помниш?

— Един от приближените на Радован Караджич. Онзи, който е затънал до гуша в обвинения за клането в Сребреница? За същия Симунович ли става дума?

— Именно. Нали знаеш, успя да се отърве от трибунала. Те не поемат нови случаи. Симунович трябва да е бил решил, че е на чисто. Съчинил си легенда, представяйки се за пенсиониран учител по история, живеел в Крит, в апартамент с хубав изглед към пристанището на Ханя. Съседът му, който живее на същата площадка, го открил преди три дни, проснат на прага на жилището си, гърлото му било прерязано от едното ухо до другото.

Маги стисна здраво клепачи. Когато ги отвори отново, сините й очи бяха студени като кремък.

— Не можеш да бъдеш сигурна, че това има нещо общо с Митя — произнесе тя през стиснатите си устни.

Теса повдигна леко едното си рамо.

— Същият начин на действие като в другите случаи. Погледни хронологията на събитията, Маги. Милошевич умира, преди Международният трибунал за престъпленията в бивша Югославия да се произнесе, че той е виновен. Митя пие в продължение на три дни и беснее срещу хората като мен, които не оправдават очакванията на народа му. Първото убийство е извършено шест седмици, след като той те напуска, възпламенен от идеята да довърши онова, което не е успял да направи в Хага. Ако не е Митя, тогава е някой друг, чийто списък с обвинявани от него лица съдържа същите имена.

— Това не стеснява особено кръга на заподозрените. Тези имена не са държани в тайна, Теса.

— Три-четири от тях са познати единствено на хората със специален интерес към обвиненията. Ако той не е започнал да разиграва собствената си постановка на тема отмъщение, какво друго го държи далеч от леглото ти през изминалите осем години, Маги?

Думите бяха резки, но очите на Теса бяха изпълнени със съчувствие.

На фона се чуваше „Lets Dance“ на Дейвид Бауи. Един мъж на средна възраст, който би трябвало да е достатъчно съобразителен да не се тъпче в тесни джинси, целуна мимоходом Маги по бузата, без да забележи напрежението между двете жени.

— Хайде, Маги — настоя той. — Човекът ти го казва, хайде да потанцуваме.

— По-късно, Лукас — каза тя и успя да му се усмихне разсеяно. Той се нацупи, но се отправи с танцова стъпка обратно към тълпата, размахвайки пръсти. Маги си пое дълбоко дъх и прокара пръсти през гъстата си кестенява коса, чиито посребрени места все още съумяваше да скрие.

— Говориш така, като че ли съм неотразима. А и двете знаем, че не е така.

Теса постави ръка на рамото на другата жена и се приведе към нея.

— Не бих се отказала от един повторен опит.

Маги се изсмя горчиво.

— Ентусиазмът ти е завладяващ — тя потупа Теса по ръката. — По-добре е да си останем приятелки. Озовахме се заедно в леглото само защото Митя липсваше толкова много и на двете ни. Аз загубих мъжа, когото обичах, а ти загуби най-добрия си приятел.

— Колко пъти съм ти казвала, че не бива да се подценяваш? За Митя ти никога не си била на второ място. А ние с теб бяхме приятелки, докато той си проправяше път в твоя живот, и досега ти си оставаш най-добрата ми приятелка — Теса се изсмя рязко и иронично, смехът й прозвуча като излайване. — Понякога си мисля, че ти си единственият ми приятел. Въпросът е там, че Митя наистина те обичаше. Нищо друго, освен самотния му кръстоносен поход срещу военнопрестъпниците не би го отделило от теб.

Маги поклати глава, продължавайки да се усмихва любезно към хората в стаята.

— Знаеш какво мисля аз.

— Грешиш.

— А ти се инатиш. Виж какво, Тес, Митя не беше младо момче, когато се запознахме. Той беше един много зрял за годините си трийсет и двегодишен мъж, когато се запознахме през деветдесет и първа година в Дубровник. Не съм глупачка. Знам, че е имал минало, свои истории в дотогавашния си живот. Но ние се споразумяхме да не се влияем от онова, което се е случвало преди.

Теса се изсмя иронично.

— Много удобно за него.

— Беше удобно и за двама ни. И аз самата не бях точно лишена от минало. Но в случая не говорим за мен, а за Митя. Винаги съм предполагала, че има някаква жена в затънтените краища на Хърватия. А може би и деца. Просто не исках да знам кого е изоставил, за да бъде с мен.

Теса допи на една глътка останалото в чашата си.

— И защо тогава да се връща към миналото? След като вече имаше теб? Нали вече я е бил изоставил заради теб. Не би те оставил заради нея, би си тръгнал единствено, защото не е можел да пренебрегне мисията си. Защото мисълта за тази мисия е победила.

Маги отстъпи от Теса, така че ръката на приятелката й падна от рамото й.

— Много ми харесва това, че мислиш толкова много за мен, та си съчиняваш някаква възвишена теория, за да обясниш защо любовникът ми ме е напуснал.

Тя се озърна в стаята, огледа танцуващите, пиещите, разговарящите. Нямаше надежда видът на хората, които я обичаха и уважаваха, да пропъди тъгата й.

— Каквото и да съм била за него, Теса, не се е чувствал при мен у дома. Затова си тръгна. Митя се прибра у дома.