Вал Макдърмид
Пътят на скелета (4)

2.

— Занасяш се с мен, нали? — Карен Пири, главен инспектор от криминалната полиция, отметна глава назад и се загледа в ъгловата куличка високо над нея. — Нали не очакват сериозно да си губя времето по покрива на сграда, която на практика вече е осъдена на разрушаване? Само заради някакъв скелет?

Детектив Джейсън Мъри, известен с прозвището Хубавеца, загледа колебливо ту покрива, ту шефката си. За нея беше очевидно какво си мисли той. „Много е дебела, много е тромава, ще е прекалено опасно“. Но колкото и да бе несъобразителен, Хубавеца беше понаучил това-онова под крилото на Карен. През годините бе успял да развие някакво рудиментарно благоразумие, макар че надали би могъл да изпише правилно тези думи.

— Така или иначе, не разбирам защо случаят да е наш — каза той. — Така де, за какво студено досие може да се говори, след като са го открили едва тази сутрин?

— Държа да отбележа, че не можем да бъдем сигурни дали е „той“. Не и преди някой, който разбира от човешки кости, да е огледал скелета. Освен това… Джейсън, ти за кого работиш?

Хубавеца беше явно озадачен. Това си беше почти постоянното му изражение.

— За шотландската полиция — заяви той с тона на човек, който казва нещо очевидно и все пак съзнава, че го подвеждат.

— По-конкретно, Джейсън — Карен доволно продължаваше с подвеждането.

— Работя за вас, шефе — за миг той доби самодоволно изражение.

— А с какво се занимавам аз?

Съществуваха много възможни отговори, но като че ли нито един от тях не изглеждаше уместен на Хубавеца.

— Вие сте шефът, шефе.

— И на какво съм шеф?

— Отдела за студени досиета — той вече говореше по-уверено.

Карен въздъхна.

— Но как точно се нарича нашият отдел?

Джейсън най-сетне включи.

— ОИР, Отдел за исторически разследвания.

— Именно затова е наш. Щом е лежал горе достатъчно дълго, за да се превърне в скелет, значи ние сме изтеглили късата сламка — приключила с подвеждането, Карен отново насочи вниманието си към мъжа със светлоотразяващ елек и каска, който се навърташе близо до тях. — Доколкото разбирам става дума за някакво затворено пространство там горе?

Фрейзър Джардайн закима като магаре в кадри, пуснати на бърз каданс.

— Абсолютно. Трудно ще ви е да влезете двамата.

— А как се стига дотам? Подходът трябва да е също ограничен?

Фрейзър се смръщи.

— Моля? Искате да кажете, тесен?

Карен кимна.

— Да, и това. Но също така ме интересува от колко страни може да се стигне дотам. Само един ли е пътят до това място и обратно?

— Ами то е на ъгъл, така че на теория бихте могли да стигнете дотам от две страни. Когато излезете от капандурата на покрива, ако тръгнете наляво, това ще е втората куличка, до която ще стигнете. Аз тръгнах надясно, затова за мен тя беше третата поред.

— А пътят дотам — поде Карен, — предполагам, че е открит за атмосферните влияния? Дъжд и вятър?

— Нали е покрив, това си върви с територията — той въздъхна рязко. — Съжалявам, не исках да остроумнича, просто съм малко стъписан. А пък шефът пита: „Това ще ти попречи ли да изготвиш оценката?“ Така че съм под напрежение, нали разбирате.

Карен го потупа по ръката над лакътя. Дори под работния гащеризон можа да почувства яките му мускули. Мъж като Фрейзър не би имал затруднения да замъкне някой труп до куличката на покрива. Такова местопрестъпление можеше да стесни значително кръга на заподозрените. Ако жертвата бе загинала някъде другаде.

— Разбирам. А какво можете да кажете за вътрешността на сградата? Да сте забелязали някакви признаци, че тук е идвал някой преди вас?

Фрейзър поклати глава.

— Поне не съм видял нещо такова. Но и не знам дали е лесно да се прецени. Вътре цари голяма бъркотия. Минало е доста време, откакто сградата е необитаема и из нея се гонят ветровете. Така че вътре има влага и плесен, по стените са поникнали растения. Не знам колко време минава, докато един труп се превърне в скелет, но предполагам, че са няколко години?

— Доста години — отвърна тя с по-голяма увереност, отколкото всъщност чувстваше.

— Така че, дори ако оттук преди години да е минал и цял отбор, това надали ще личи сега. Природата влиза в правата си и заличава нашите следи. Понякога са достатъчни само няколко месеца, за да е трудно да повярваш, че това е място, където някога са живели и работили хора — той сви рамене. — Следователно не е учудващо, че не съм видял отпечатъци от стъпки, петна от кръв или каквото и да било друго.

— Но все пак забелязахте дупката в черепа?

Сменяй темата, не допускай да се почувстват комфортно, докато разговаряте. Карен умееше да води разпитите на свидетели така, че те да не чувстват твърда почва под краката си.

Фрейзър преглътна с усилие и отново закима, изгубил моментната си увереност.

— Точно тук — каза той, сочейки челото си над дясната вежда. — Дупката не е голяма, всъщност не много по-голяма от копче за риза.

Карен кимна окуражаващо.

— Не изглежда много драматично, знам. Но е достатъчно.

— А дрехи? Забелязахте ли дали по тялото или на земята около него има дрехи?

Фрейзър поклати глава.

— Честно казано, не се загледах в нещо друго, гледах само черепа — той потръпна. — Това ще ми докара някакви шибани кошмари — после я погледна смутено. — Съжалявам. Извинявайте за израза.

Карен се усмихна.

— Чувала съм и доста по-лоши.

Предположи, че Фрейзър Джардайн няма какво да допълни към драматичния разказ за откритието си. Сега имаше по-важни разговори, които тя трябваше да проведе. Обърна се отново към Хубавеца. Той надали можеше да направи кой знае каква беля със свидетел, чийто принос към разследването бе толкова ограничен.

— Джейсън, заведи господин Джардайн долу, седнете в колата и вземи от него пълни показания.

Веднага след като Хубавеца отведе Фрейзър достатъчно далеч, за да не могат да чуват какво говори тя, Карен се обади по телефона на дежурния ръководител на отдела за оглед на местопрестъпления. Беше работила често с Джери Маккинли и знаеше, че няма да се налага да му описва всеки детайл на искания от нея оглед. Напоследък като че ли преследването на злодеите бе нещо второстепенно спрямо спазването на финансовите изисквания. Някои от специалистите по оглед на местопрестъпления настояваха за писмени искания в три екземпляра за всяка задача, която изпълняваха. Карен разбираше основанията им, но забавянето на разследването винаги я вбесяваше.

— Какъв ви е проблемът? — бе я попитал предизвикателно един от отдела за оглед. — Убитите, с които си имате работа, са мъртви отдавна. Няколко дни повече няма да променят нищо.

— Кажете това на опечалените — беше се сопнала Карен. — За тях всеки изминал ден е много време. А сега си вдигайте задниците и се понапънете, все едно сте в кенефа.

Майка й би се ужасила от езика й, но Карен бе научила по трудния начин, че в напрегнатата полицейска работа превземките по отношение на изразните средства не правят добро впечатление.

— Твой ли е скелетът, Карен? — попита Джери, а носовото му североирландско произношение превърна името й в едносрично.

— Именно, Джери. Според свидетеля се намира в затворено и труднодостъпно пространство. Пътят дотам и обратно е по покрив, рушил се с години под въздействието на атмосферните условия. Така че според мен за огледа ни е необходим специалист, работил с отдел „Убийства“, за да направи снимки и да потърси отпечатъци на самото място. Ти трябва да прецениш дали ти трябва втори човек да огледа покрива или същият ще може да се справи и с това. Лично аз бих ползвала нещастника, който така или иначе ще трябва да се изкатери горе. Поставила съм униформен полицай да ограничава достъпа до капандурата, през която се излиза на покрива, така че никой няма да му се пречка.

— А пътят до капандурата?

Карен изду бузи и издиша струя топъл въздух.

— Не знам каква доказателствена стойност би имало това, което може да намерите. Сградата пустее от двайсетина години. В нея не са живели бездомници, не е имало прояви на вандализъм, но вътрешността е разрушена до голяма степен, така твърди нашият свидетел. Ще вляза след минута да огледам и сама.

— Защо не изпратиш някого? Ако хората ти решат, че си струва да се направи нещо повече от общ оглед, ще поговорим отново.

— Добре. Ще може ли да приберете и опишете скелета, докато сме още там? За да видим дали няма да намерим нещо отдолу?

— Ще се постарая, Джери. Нали знаеш какво е в събота по време на футболния сезон? Удивително много телефони губят връзка.

Джери се изкиска.

— Е, пожелавам ти късмет. Ще се видим по-късно, Карен.

Оставаше й още едно обаждане. Извади един номер от „контакти“ и зачака да се свърже. Можеше да повика дежурния патоанатом. Но видът на стари кости събуждаше у Карен една асоциация — с доктор Ривър Уайлд, съдебномедицински антрополог и най-близкото подобие на приятел, с което разполагаше Карен. Обременена от родителите си хипари с име, което никой не бе в състояние да приеме сериозно, Ривър се бе трудила по-усърдно и по-усилено от всичките си колеги, за да си спечели неоспоримо уважение. Двете жени бяха работили по няколко ключови случая, но за Карен приятелството имаше почти същата стойност, колкото и професионалният аспект на близостта с Ривър. Когато една жена е ченге, професията й застава между нея и останалите жени. Трудно бе да поддържаш нещо повече от съвсем повърхностни отношения с човек, чиято работа не е подобна на твоята. Предоверяването можеше да се окаже опасно. А и външните хора не можеха да разберат за какво става дума. Така че се налагаше общуването с жени криминалисти, при това с чин, близък до твоя. Нямаше толкова много криминалистки с толкова висок чин като Карен, пък и тя никога не бе се разбирала истински с някоя от тях. Често се бе питала дали това не се дължеше на факта, че те бяха завършили университет, а тя се бе изкачвала в служебната йерархия, започвайки от най-нисък чин. Каквато и да бе причината, преди Карен да се запознае с Ривър, не беше срещала човек, свързан с правоохранителните органи, с когото да й е наистина приятно да прекарва свободното си време.

Ривър отговори на третото позвъняване. Гласът й звучеше сънливо.

— Карен? Кажи ми, че си в града и искаш да се видим за късна закуска.

— Не съм в града, освен това е късно дори за късна закуска.

Ривър изпъшка. На Карен й се стори, че чува как се обръща в леглото.

— Да му се не види, казах на Юън да ме събуди, преди да излезе. Вчера се прибрах от Монреал, организмът ми не е наясно какъв ден сме, по дяволите.

Време за разговори щеше да има по-късно. Карен знаеше, че ако започне веднага да говори за работа, Ривър няма да се засегне.

— Тук, в Единбург, сега е време за обяд. Имам скелет с дупка в главата. Проявяваш ли интерес?

Ривър се прозя.

— Разбира се, че проявявам шибан интерес. Три часа? Вероятно ще се справя за три часа, нали? Един час до Карлайл и още два до Единбург?

— Забравяш душа и кафето.

Ривър се изкиска.

— Вярно. Три часа и петнайсет минути тогава. Прати ми координати, ще се видим там.

И прекъсна разговора.

Карен се усмихна. Голям плюс бе да имаш приятели, които приемат работата си не по-малко сериозно от теб. Придърпа каишката на чантата на рамото си и се упъти към страничния вход на училище „Джон Дръмонд“, където един униформен полицай се взираше мрачно в гъсталака от рододендрони отвъд настланата с чакъл алея. Едва бе направила три крачки, когато чу, че Хубавеца я вика. Потискайки една въздишка, тя се обърна и го видя да пристъпва тежко към нея. Никога не преставаше да се учудва как бе възможно толкова слаб човек да се движи с грацията на мечка гризли.

— Какво има, Джейсън? — Дали това нямаше да се окаже първи случай в историята? Възможно ли бе той да е открил нещо, което би си струвало да бъде чуто? — Да не би да ти е казал нещо интересно?

— Господин Джардайн бил чувал някои неща за това място. Преди много време, така каза — той помълча за ефект с грейнали очи, живо въплъщение на рекламата за ментови бонбони „Мъри“ — „Не бързай да ги изядеш, хубавото е накрая“.

— Е, ще ми кажеш ли за какво става дума? Или ще си играем на „Двайсет въпроса“?

Хубавеца продължи невъзмутимо.

— Ето какво му го напомнило… Когато пътувал с колата насам, се обадил на един свой приятел, че няма да успее да отиде в кръчмата за началото на мача — за миг по лицето му се изписа копнеж. — Днес играят „Ливърпул“ и „Манчестър Сити“.

— Би трябвало да подкрепяте местните отбори, за бога. Какво е направил Ливърпул за теб, Джейсън? — замърмори Карен. — А сега ми губиш времето с твоите усуквания, вместо да кажеш направо най-важното. И какво е то?

— Когато господин Джардайн казал, че отива да прави оглед на покрива на „Джон Дръмонд“, приятелят му попитал отвътре ли ще се качи до покрива или отвън. Което му напомнило, че е чувал и преди за „Джон Дръмонд“, от друг свой познат. Оказва се, че алпинистите се катерели по подобни сгради. Доколкото разбирам, се изкачват по фасадата без въжета и такива неща.

— Свободно катерене?

— Така ли му казват? Е, оказва се, че „Джон Дръмонд“ е сграда, известна в средите на алпинистите като интересна за катерене, а няма и охрана, която да ги гони. Така че покойникът може изобщо да не е минавал през капандурата. Може да се е изкатерил по фасадата.